Да разкажа на съвременните млади хора...

Сборникът с разкази на Иван Воденичарски, озаглавен "Рилска зора" (издателство "Жарава"), е сред онези книги, които оставят топъл спомен в душата на читателя и го карат да се връща в мислите си към художествените образи, сюжетната логика и най-важното - към техните правдиви и хуманни послания, с които няколко поколения изграждаха новия облик на родината ни в близкото социалистическо минало. Всъщност тези идеали не са само минало, те продължават да живеят и днес, тъй като са основа на естествените топли и безкористни човешки отношения, но хвърлят мост и към бъдещото развитие на младото поколение. Така най-общо бихме могли да характеризираме посланията на автора.
Разказите на Иван Воденичарски, от една страна, са синтез от вълнуващи биографични моменти от неговото детство и младост. От друга страна, творецът е потърсил естетическото въздействие на художествения израз при построяването на своите характерни белетризирани послания, в които се отразява дръзновената епоха на социалистическото строителство.
Може би най-добре авторът е изразил идеята, водила го при написването на творбите в сборника, в началото на своя разказ "Несбъдната любов": "Целта ми беше да разкажа на съвременните млади хора колко красиви неща се случваха тогава в нашия живот."

Кратките белетристични произведения, включени в "Рилска зора", са написани от сърце, с убедително и неподправено чувство към една вдъхновена епоха, когато народът, воден от копнежа си за социална справедливост, беше разчупил оковите на експлоататорския капитализъм, беше устремен към бленуваното бъдеще на крилата на дръзновения си честен труд. Затова и героите в книгата се отличават с последователното отстояване на своите хуманни идеали и с високите си нравствени достойнства. "Историята върви напред, но винаги повтаря онези минали фази, които са настъпвали в името на свободата и доброто у всички хора, отбелязва авторът в послеслова на изданието. В трудните периоди хората черпят сили и вдъхновение от миналото, наситено със светли примери на всеотдайност в името на дълга. Така беше и по наше време, когато заедно с основите на хуманния обществен строй израствахме и ние."
В този сборник могат да се прочетат и горчиви критични реплики, произнесени от героите му непосредствено, по повод помътения блясък на политическото ни съвремие: "Всяка политика, която е враждебна към културата, е обречена", обобщава Данчето, млада писателка, в разказа "За цял живот". Изобщо това е книга, пропита с дълбоко уважение към интелектуалеца и към науката, към творците, които с мъдрото си слово моделират добродетелността, формират моралните устои на нацията. За съжаление в нашето настояще, отличаващо се с доста объркани и дори размити стойности, мъдростта на интелектуалеца звучи, само сред най-близки или сред сродни души, затворена между четири стени. Тази тъжна практика, налагаща се в съвремието ни, е пресъздадена от Иван Воденичарски в посочения вълнуващ разказ "За цял живот" - в разговора между споменатата млада писателка и възрастните вече Васил и Юлия, оказали се родители на нейния любим, загинал при нещастен инцидент, от когото обаче писателката има син. Надеждата за промяна е в енергията и в жизнеността на младите, съхранили нравствените достойнства на предците си, тя е загатната в косвения образ на техния общ наследник - млад интелигентен мъж, който работи в Испания, твърдо решен да се завърне в родината си. Тема, която си заслужава да бъде продължена и разгърната от Иван Воденичарски в следващо повествование.