Хората си имат фабрики, ние - банки

Преди дни вестник "Монд" публикува обширна статия за финансово-икономическото състояние на двете гигантски държави - Китай и Индия. Поне за мен се оказа изненада, че тези две съседни свръхнаселени страни (над два милиарда и половина жители общо), макар и да имат различно политическо управление, управляват по един и същ начин икономиките си. Става дума за планово развитие във финансово-икономическия сектор (нещо характерно за социализма) и внимателен контрол върху пазара - този същностен елемент на капитализма. Това "ашладисване" на социалистически елементи върху позастарялото дърво на капитала не е преставало да ме интригува, що се отнася до светкавичното развитие на Китайската народна република през последните трийсетина години. Оказа се обаче, че освен комунистическия Пекин,

и буржоазно-демократичният Делхи

е склонен на подобни финансово-икономически присадки. Кой от кого е взел пример - Китай от Индия или обратното, не е много ясно, но след като в момента Китай е втора икономическа сила в света, то по - скоро е първото.
Споменатата статия търсеше спецификата в икономиката и финансите на двата азиатски гиганта с помощта на компетентните анализи на Патрик Артю, директор на изследователския център към финансовата централа "Нейтиксис" и професора по икономика Ан-Лор Делат, специалистка по новопоявяващи се пазари. Според Артю, икономическият напредък винаги е предшествал този във финансовия сектор. "Ето защо - твърди той - Китай на практика е твърде назад от западните страни, що се отнася до финансовата система..."
"Забавянето" по отношение на финансовите пазари се обяснява преди всичко с почти еднаквия избор на двата азиатски гиганта - да не се огънат пред внушенията и

натиска на небезизвестния Международен валутен фонд

през 90-те години на миналия век.
Както е известно, именно в тези години МВФ ни накара да заиграем и тук, в България, ситното финансово-валутно хоро. Същото хоро заиграха тогава и няколко държави в Латинска Америка - това доведе до страховитата им криза през 1997-98 г. Същото самодивско хоро предизвика и световната финансова криза в края на миналото десетилетие, която - според "ефекта на доминото" - повали една след друга редица западни държави. И говорим днес за предстоящи фалити на Гърция, Унгария, Италия, Испания и къде ли не още.
Естествено, тази чудовищна финансова криза, прераснала по-късно и в икономическа, се отразява също и на Китай и Индия - но само непряко, доколкото и двете големи азиатски държави произвеждат и продават на Запад, а именно там, където са най-големите им клиенти, портфейлите на купувачите все повече изтъняват...
И така: Китай и Индия не се хващат на финансовата въдица на МВФ и

предпочитат реалната икономика

истинското (а не на хартия) производство. Какъв е механизмът?
"Извън финансовия сектор - пише проф. Делат - инвестициите в Китай се извършват главно с пари в брой, дошли от печалби в местните предприятия, а не с кредити и задлъжняване. Лихвените проценти на банките са толкова ниски, че китайците нямат никакъв интерес да пласират парите си на финансовите пазари..."
Една необходима забележка: за разлика отпреди 30 години и въпреки сегашното планирано стопанство, пазарът днес дава възможност на хората - и в Китай, и в Индия да трупат излишни пари - т.е. да имат средства за инвестиции. Именно тези печалби от реалното производство на стоки, а не от банково-финансови спекулации, отиват обратно в развитието на икономиката.
"Много по-добре е - заключава проф. Делат - да се инвестира пряко в икономиката на Китай, чийто ръст надхвърля 10% вече години наред и е много рентабилен. Китайските финансови актьори са още твърде лошо въоръжени, за да играят на международните пазари - печално заключава френската икономистка. Обратното, чуждите инвеститори са само 1% във финансовия поток на Китай. Тъй като възникващите пазари са привлекателни (та как не!) правителствата на Китай и Индия

поставят бариери пред влизането на чужди капитали

за да избегнат спекулацията и инфлацията..."
От всичко казано дотук се оказва, че стопанството на двата азиатски гиганта е огледален образ на това в западния свят. Докато в т.нар. постиндустриално общество на Северна Америка и Западна Европа властва формулата "парите правят пари чрез финансови спекулации", в Китай и Индия залагат на реалната икономика - на заводите и фабриките, на средните и малките предприятия, които получиха такъв разцвет, че днес наричаме тези източни страни "работилници на света". Изправени пред "китайската стена" на политико-стопанска непреклонност, големите финансови играчи от Запад си подвиват опашките и напускат азиатската сцена. В последно време един от тях - американската банка "Голдман Сакс", беше поредният пример в това отношение: тя затвори банковите си клонове в Пекин и Шанхай и се оттегли безславно.
Резултатите от вихрения финансов валс, в който бе въвлечена и малка България, днес са очевидни за всички. Както възкликна преди година млад брокер от "Уолстрийт": "Машината за пари се счупи". Замаян и дълбоко объркан от кризата, Западът се чуди как да спаси рухващата банково-финансова система, а Изтокът произвежда все повече и повече. Какво да се прави - хората си имат фабрики, ние - банки. Само че обезценените акции, ценни книжа и банкноти не стават за нищо: останалото е предмет на "старомодното" индустриално производство. И наистина - почти всичко, нужно ни във всекидневието, излиза именно оттам - от фабриките, заводите, от съвременните земеделски комплекси.