Гората
/ брой: 85
Бая време не съм минавал от Кирково за Чорбаджийско, та дано пак ми се отвори път към тази източнородопска покрайнина, защото ми се ще да спра край с. Домище. Там преди повече от петдесет години ученици от Момчилградската гимназия на бригада засадихме иглолистна гора и винаги, когото се е случвало да минавам оттам, съм се попохвалвал на спътниците си как преобразихме тия пустеещи земи. И сега ми се иска да видя как боровете и елите край Домище пробиват небето там, където сме копали дупки и тераси. Да си призная, малко ме е страх да не би моята гора и на Иван, Велито, Попето, Стефка, Таня... да не е пометена от вихъра на бракониерството.
На бригадите туриха черна дамга - експлоатирал се безжалостно детски и младежки труд, били принуда, сиреч посегателство върху личността, обстановката в тях се описва като в концлагер. На мен не ги разправяйте тия. Ех, да можехте да ме върнете в моето ученическо бригадирство - с тръбата за ставане сутрин, с мазолите от кирката, с реката, в чиито бързеи пробляскват мренки, а в подмолите шават едри кленове, с искрите от вечерния лагерен огън и искрите в очите ни, със звездите, почти влезли в палатките (знае се, че най-доброто астрономическо небе е над Източните Родопи). Залесяването не беше само бригадирско дело, благодарение на горските стопанства израснаха нови гори, премахнаха се свлачища, намалена бе ерозията, в много суховати местности се върна живителната вода. Дори в моя роден Момчилград, обграден от сипеи и змиярници, ощетен откъм зеленина и вода, възкръснаха горски оазиси.
За да дойдат т.нар. "демократични години", та като настана масова сеч, пръкна се дървена мафия, лумнаха умишлени палежи, оплешивяха огромни горски площи. Традиция стана в Седмицата на гората, а тя е в първите дни на април всяка година, карикатуристите да рисуват лес от кютюци, пън до пън, и една самотна бездействаща брадва. Каква ти брадва, сега и най-долните бракониери, дето крадат дърва за огрев за себе си и комшиите, не минават без резачка, а тия, които работят за мафията, действат с моторни триони.
Гледам тъжния пейзаж "панчуга до панчуга", той ми напомня за "чостата гора". Така в Родопите наричали гората между Чокманово и Пещера, катерицата се придвижвала между тях от дърво на дърво, голо място нямало в тази гъсто дървесно море. Не съм от заседналите в столицата негови обитатели, шетам тук и там из страната, но не съм виждал да се залесява. Може би това се прави в горите тилилейски, дето палуват юди и самодиви. Не зная и как да си обясня, че камионища, "натаптани силом" с дърва, хърхорят по шосетата не през деня, не през седмицата, а най-често нощем, или в събота и неделя. Мафиотите май имат различно работно време от официалното на държавата, която продължава да се прави, че не вижда войната между бракониерите и горските и не ще да си признае, че незаконната сеч се превърна в национален спорт и основен източник на препитание на "индобългарите" в Рила, Пирин, Родопите и пр.
Злата Сариева ми разказа как бабиците в с. Кръстевич навремето оплаквали, както се жали човек, всяко отсечено или повалено дърво. Преди десетина години като вижда как в Средна гора секат поголовно, тя написала тревожно писмо до Николай Хайтов. Писателят й отговаря (леля Злата пази писмото сред най-скъпите си неща): "по въпроса, по който ми пишеш, не е по силите на един човек, все едно кой е той, да сложи край на страшната сеч, която застрашава нашите гори. Писах не една и две статии във в. "168 часа", изложения пращах, изобличавах, обвинявах, но пожарът на корупцията с нищо не може да се угаси. Хаосът в държавата е пълен, ако въобще има държава". Хайтов изглежда поотчаян и обезкуражен от тия битки, но въпреки това изпраща писмото на Злата до тогавашния председател на Комитета по горите, "белким са нещо размисли". Народният писател го няма отдавна, а обезлесяването на родината върви под пълна пара. Съмнявам се, че е по силите на някакъв инспекторат да се пребори с мафията, че промените в закона ще смажат главата на тая опасна хидра. Мафиотите наскоро нарязаха вековни борове, смърчове и мури в Националния парк Рила, просто ей така демонстративно: недосегаеми сме и нищо не ни плаши. Дори горските да надделеят в неравностойната битка, как ще пресекат нашествията на ромите в горите, което си е чиста борба за хляба. Колкото полицията се справя с битовата престъпност. Може би някога ще се сложи точка - когато вече няма нищо за сечене и гората ще остане само в пастелите на бай Георги. Ако не знаете, той е мъжът на Злата, големият скулптор Георги Апостолов, в пейзажите му гората плаче, но не за овчари и хайдути, както е в народните песни...