Драма, написана с кръв, драма от векове
Двойните стандарти в отношението на Запада към... сепаратизма
/ брой: 195
През последните няколко месеца сме свидетели на странно явление: събраната набързо управляваща клика в Киев, заедно с най-яростните русофоби от Полша, с пишман либералите от Брюксел и ястребите от Вашингтон вкупом се нахвърлят върху Русия, обвинявайки я в сто грехове във връзка със действията на опълченците в югоизточната част на Украйна. Всъщност, има ли нещо резонно в техния яростен вой срещу Кремъл. Разбира се.
Първо - сепаратистите в Югоизточна Украйна се сражават с руско оръжие. Да не забравяме обаче, че оръжието, дори униформите в цяла Украйна са руски!
Второ - развявали руски знамена и искали обединение с Русия. А какви знамена да развяват рускоезичните жители на Донецк? Може би флага на Централноафриканската република? И към кого да гледат? Може би към Узбекистан?
Трето - били терористи и трябвало да се смажат до крак. Интересно: отношението към сепаратизма е като контрабанден куфар с двойно дъно. Когато на САЩ и Западна Европа (по някакви причини) сепаратизмът е изгоден, то той бива наричан патриотично, демократично движение (виж Косово!), а когато не е - тогава е бандитизъм, тероризъм и какво ли още не.
Ако надникнем
в мъдрите страници на историята - по-близка или по-далечна, ще открием десетки и десетки примери за сепаратизъм - в най-различни форми и най-различни проявления. Но като правило тези форми почти винаги имат насилствен характер, а техните проявления са свързани с кървави събития и драми.
Не бих искал да се връщам много назад - към трагичното Средновековие, когато е имало страхотно разцепление, когато са се водили стогодишни войни и всеки феодал се е мислел за центъра на света (една, може би, най-главната причина поради която османците завладяват почти половината от феодално разпокъсана Европа).
Не бих искал да се спирам и на клокочещите от етно-гео-политически разногласия и разнодействия територии на Африка и Азия, където сепаратизмът е синоним на борба за власт, и кланово надмощие, борба с десетки, стотици хиляди жертви. Достатъчно е само да споменем дългогодишната кървава биография на Палестина или незаздравяващата рана на кюрдския проблем у нашите комшии...
Ще говорим само за цивилизована Европа и за нейните отдавна пораснали деца - САЩ и Канада. Дали и там може да наблюдаваме драматични прояви на сепаратизъм? Отговорът е
тъжен смях...
На какво да се спрем първо? На гордия, облачен Албион или на горещата Испания? На галантната Франция или на музикално-оперната Италия? От по-близката или по-старата история на тези централноевропейски страни надзърта вдъхновеното до ярост око на сепаратизма, на желанието за независимост и самоуправление.
Да почнем от това какво се крие под кралската корона и мантия на Великобритания. Убеден съм, че почти всеки е чел (или слушал) за продължаващите десетилетия (дори столетия) изблици на кърваво насилие в Северна Ирландия. Обикновено проправителственият британски печат представя тези сблъсъци като прояви на религиозна вражда между католици и протестанти. Това е така и не съвсем така. Защото протестантите са свързани с официалната религия на Англия, а североирландските сепаратисти (особено членовете на нелегалната организация ИРА-извънредни) се борят главно срещу властта на Лондон, а оттам и срещу тези, които я подкрепят. Списъкът на убитите английски военни - от редника до генерала, е много дълъг. Още по-дълъг е списъкът (естествено!) на убитите терористи от ИРА-извънредни. Никой не може да ме убеди, че между тези "терористи" и "патриотите" от нелегалната навремето косоварската армия има някаква съществена разлика.
Да погледнем нещата и от друг ъгъл - бунтовниците от ИРА-извънредни се борят за независимост от английската корона. Но дали за самостоятелност или за обединение с Република Ирландия? Въпрос, който едва ли се нуждае от отговор...
Но да се спуснем малко по на юг - в пламенна и страстна Испания, страната на бикоборството и на огнения танц фанданго. Там, в страната на древните баски, също има организация, наричана с три букви - ЕТА. Те са съкращение на труднопроизносими думи: Eускади Та Аскатасуна или в превод Баско отечество и свобода. Символът е брадва, около чиято дръжка е увита змия. Известна в миналото като Басконгадас, страната на баските е автономен район на Испания, разположен в североизточната част на Бискайския залив, граничещ на север с Франция. Населението е сравнително ограничено - малко над два милиона и 155 хиляди души, столица е град Виктория, а най-големият град е Билбао. Въпреки малочислеността си, от десетилетия вече баските сепаратисти водят нелегална борба за самостоятелност и откъсване от испанската корона. Жертвите на терористични или самоубийствени актове вече са над 900 (броят на арестуваните е неизвестен). Един по-пресен пример: през 2009 г. в резултат на експлозия на кола бомба са убити и ранени 37 души в близост до полицейска казарма в Билбао. Борбата на баските сепаратисти е на приливи и отливи, ту се разгаря, ту временно прекъсва, но това не я прави по-малко драматична и кървава. Но
да отидем малко по-далеч
от стара и позната Европа. Убеден съм, че за повечето хора Канада е страна на необятните простори (територия близо 10 милиона кв. км.) рядко населена с няколко десетки милиона мирни и трудолюбиви хора - в мнозинството си емигранти от Англия, Франция и други европейски (и неевропейски) държави. Но и тук тлее въгленът на сепаратизма. Спомням си как големият френски политик и държавник генерал дьо Гол (президент на Франция от 1959 до 1969 г.) посети в края на шейсетте години френско говорещата канадска провинция Квебек. Посещението взриви Канада и отекна широко в световните медии. Където и да спреше генералът, посрещаха го хилядни тълпи с виковете: "Вив ла Франс! Вив Кебек либр!" (Да живее Франция. Да живее свободен Квебек). Генералът се опитваше да успокои хилядното множество, но вместо това реакциите ставаха по-бурни...
Ще си позволя да цитирам само едно съобщение на агенция Ройтерс от 8 април т. г.: "Либералната партия на Квебек спечели регионалните избори, като победи сепаратистката партия "Кебекоа". Така се избегна възможността за провеждане на нов референдум за независимостта от Канада в следващите няколко години".
Както виждате - щом става дума за Канада - няма терористи, патриоти или не знам какво още. Само... сепаратисти. Култура!
Подобно е положението и в съседните Съединени щати. И там не се говори за сепаратизъм, още по-малко за тероризъм (като изключим проявите на печалноизвестната "Ал Кайда" и Сие) - САЩ с гордост употребяват за себе си понятието "молтинг пот" (топящо гърне), където всеки новодошъл емигрант се разтопява, по-точно претопява в многоезичната, многорасова и поли-религиозна общност. Но дали е точно така? В днешните Щати с население от близо 316 милиона души (по данни от 2013 г.) има една особена група - афроамериканците (или жителите с черен цвят на кожата). Те вече са над 40 милиона души - една доста впечатляваща по числеността си и своята хомогенност етническа група.
Сепаратистките тенденции измежду чернокожото население на САЩ имат вече доста дълга история. Те ярко се откроиха още в край на 60-те години на миналия век, когато (особено през 1968 г.) Америка пламна от кървави граждански междуособици, резултат на борбата срещу белия расизъм и сегрегацията. Един от тогавашните лидери на организацията "Черните пантери" се казваше Малкълм Екс ("екс" е английският изговор на буквата "Х"). В свободен превод името на въпросния лидер е Малкълм Неизвестни - своеобразен протест срещу онези колонизатори и роботърговци, прекъснали преди векове неговата родова връзка с Африка.
Та, през въпросната 1968-а става твърде показателна случка в един от полицейските участъци на Ню Йорк. Няколко тъмнокожи младежи са "закопчани" и пъхнати в ареста - за броени часове пред вратите се събира огромна тълпа от яростни мъже от организацията "Черните пантери". Полицаите са уплашени не на шега: тълпата ги заплашва с линчуване. За преговори пристига самият Малкълм Х. "Ще освободим момчетата, но кажете на онези навън да се разпръснат, заявява притесненият полицейският началник. Малкълм Х вдига рамене, излиза пред входа и само махва с ръка. За броени минути площадът пред участъка е празен. "Каква власт има този човек!", възкликна навремето сп. "Нюзуик".
Именно през 60-те години различните организации на афроамериканците обсъждат идеята за създаване на независима отделна държава с името Сонгай, която да заеме територията на два-три южни американски щата. И това ако не е сепаратизъм... Но не, за американските експерти това е само любопитен щрих от историята на САЩ. Но да оставим историята да съди сама...