Вместо ветеринар станах волейболист

Васил Господинов е роден през 1936 година в Стара Загора. Учи в Селскостопанския техникум в града, където прави и първи стъпки във волейбола. Участник е в юношески и ученически формации в Града под липите. След завършването на средното си образование записва треньорската полувисша школа към ВИФ "Георги Димитров", където продължава да се състезава в Академик (Сф), а после става и треньор на отбора. През 1965-1968 г. последователно  извежда женския отбор на Академик от третото до първото място в родния шампионат и така разбива тоталната хегемония на Левски - Спартак, като печели 2 поредни титли през 1968 и 1969 г. Поканен е на работа в Левски - Спартак, където отново 2 пъти е шампион на страната. Наскоро издаде автобиографична книга "Моите стъпки във волейбола", където в 2 части разказва за своя професионален път и разяснява част от своите методи на тренировка.


- Г-н Господинов, как избрахте да се занимавате с волейбол?
- Роден съм в Стара Загора. Още като ученик в прогимназията започнах да се занимавам със спорт - футбол и народна топка. За съжаление този спорт в последните години много не се практикува. По съвет на баща ми средното си образование продължих в местния селскостопански техникум. Имах идеята да се занимавам с ветеринарна техника или агрономство. В училището бяхме само 2 класа в целия випуск в тези 2 специалности, основно бяха момчета от областта. С тях спортувахме, но когато футболното игрище бе заето, отивахме в пожарната команда наблизо. Играехме волейбол заедно с пожарникарите. Запалихме се по волейбола, за 1 година направихме приличен отбор, дори станахме и градски първенци. При поднасянето на купата на училищния директор ние му се похвалихме, че третото ниво (явно така сме разбирали нещата) е най-високото. Той ни пожела на следващата година да сме на първо ниво. Имахме голям мерак да тренираме волейбол, но като цяло бяхме аматьори. Аз се самообразовах и самоусъвършенствах в тази игра. Беше на принципа "проба - грешка", нямахме никаква представа за играта. Да не прозвучи като самоизтъкване, но направихме и градски отбор, също под мое ръководство. Явихме се на квалификации за републиканско първенство, помагаха ни местните ръководители на физкултурното дружество. Издействахме си треньор, който е бил играч в софийския Ударник (сега Славия), казваше се Иван Келешев и беше майстор на спорта. За първи път той организира в Стара Загора състезание по волейбол, в което взеха участие софийските Спартак и Ударник. Тогава видяхме големите състезатели като Панайот Пондалов, Коста Баджаков. Участвахме на първото републиканско първенство за юноши, което се проведе в Коларовград, днес Шумен. На следващата година също участвахме на юношеско първенство, този път в Бургас. Поради липса на треньор се нагърбих и с тази функция. По това време, 1953-1954 год., завършвах техникума в Стара Загора. За мое удовлетворение тогава ме наградиха като най-добър играч.
- Накъде продължихте след селскостопанския техникум в Стара Загора?
- Кандидатствах във ВИФ "Георги Димитров" през 1955 година. Всъщност преди това подадох документи за Инженерно-строителния институт. По онова време обаче имаше една разпоредба, която задължаваше завършилите техникум да работят най-малко 3 години по специалността и едва след това да кандидатстват в някой ВУЗ. Тогава Валентин Анков, преподавател по волейбол във ВИФ, който ме е наблюдавал на първенството за юноши, ме посъветва да се запиша във физкултурния институт. Послушах го и се записах в треньорска школа към института. Обещаха ми, че ако имам успех, ще мога да се прехвърля за редовен студент. От школата излизах треньор с полувисше образование, а при редовно обучение във Висшия институт по физкултура и спорт излизах специалист с висше образование. След като се дипломирах, започнах да преподавам в Катедрата по спортни игри като хоноруван асистент, по-късно станах асистент и главен асистент. Като състезател започнах в отбора на ВИФ. Да направя едно уточнение - по онова време ВИФ имаше самостоятелен отбор, Академик беше студентски отбор, но на останалите университети. Аз играх и в него.
По-късно ме привлякоха в националния отбор.
Като национален състезател имах честта през 1957 година да играя в силен международен турнир, който се проведе на Националния стадион "Васил Левски". Той бе организиран от МОК. Наши съперници бяха отборите на Съветския съюз, Чехословакия, Румъния, Франция. Спечелихме този турнир, а след него МОК реши да включи волейбола като част от летните Олимпийски игри. И в момента на главния вход на стадиона има възпоменателна плоча, която отбелязва този триумф на българския волейбол. Така през 1964 год. на Игрите в Токио волейболът стана част от олимпийското семейство.
За съжаление аз през 1963 г. се отказах от националния отбор. От 1965 г. вече бях преподавател по волейбол във ВИФ "Георги Димитров" и треньор на женския волейболен отбор на Академик. Когато поех отбора, казах на момичетата: "Тази година сме четвърти или пети. Но искам през следващите да отиваме все по-нагоре." За 3 години извървяхме стълбицата до върха. През 1968 г. станахме шампиони на страната, като прекъснахме тоталната хегемония на женския волейболен Левски - Спартак. През 1969 г. също станахме републикански шампиони. Това беше планирано и реализирано. Аз и момичетата доказахме една система на подготовка и развитие на един отбор.
- Как погледнаха на това нещо ръководителите на Левски-Спартак?
- Един ден министър Ангел Солаков ме извика на разговор. Опита се да ме убеди, че в Академик съм достигнал тавана на развитието си и че ако искам да продължа напред, трябва да започна работа в Левски - Спартак. Първоначално отказах, но ме убедиха и така през 1970 г.  станах треньор в "синия" клуб. 
- Военният министър от онова време не беше ли по-убедителен?
- Явно не. В продължение на 2 години - 1971 и 1972 г. два пъти станах шампион с жените на Левски - Спартак. После получих предложение за работа в Кувейт. Сключих договор за 4 години. Там станах шампион и с мъжете, и с юношите на Казма. През 1974 г. получих писмо от нашата федерация, да се завърна и да помогна за подготовката на националния отбор жени за Световното първенство в Мексико. Аз не се колебах и се върнах. В продължение на 4-5 месеца се подготвяхме, но на самото първенство бяхме в тежка група. Четири мача завършихме все с резултат 3:2 гейма, но 2 спечелихме и 2 загубихме и не успяхме да продължим. После се върнах в Кувейт и работих там до 1976 г. Прибрах се в София и започнах работа в БСФС, сега Министерство на младежта и спорта. Нагърбих се с организацията и дейността на научно-приложна лаборатория за волейбол и баскетбол в България. Оттам ме пратиха на специализация в Съветския съюз. Там ми показаха доста неща, но скриха най-важното - методиката на подготовка на волейболистите им. Иначе видях как се подготвят борците им, с каква техника и екипировка разполагат съветските спортисти. Програмата на СССР в спорта по онова време бе насочена основно към Игрите през 1980 г. в Москва.
- Каква е съдбата на научно-приложната лаборатория?
- Успях с помощта на специалисти от МВР, нека по никакъв начин да не звучи като някаква конспирация обаче, да узная съветския КОД. Това е система за подготовка и методика в областта на волейбола, която се е прилагала в Съветския съюз по онова време. Днес това се извършва от редица статистици, неизменна част от всеки треньорски щаб. Но по онова време - началото на 80-те години на ХХ век бе доста трудоемка задача. Изискваше се огромна предварителна подготовка. На магнетофон треньорът записваше впечатления от играта, после събираше играчите и 2 часа им обясняваше особеностите на съперниците, срещу които излизат. Днес компютрите правят това за секунди, но по мое време бяха необходими часове за статистика. През 1981 г. отново се завърнах на работа в Левски-Спартак. През 1986 г. пък бях поканен отново в Кувейт и там изкарах до 1991 г.
- Значи сте били далеч, когато са настъпили промените в България. Как гледахте на тях в Кувейт?
- В кръга на шегата, когато през 1986 г.  заминах отново на работа в Кувейт, местните ме питаха две неща: дали не съм се разболял след аварията в Чернобил и как върви кариерата на Христо Стоичков.
Имам спомени от инвазията на Саддам Хюсеин в Кувейт през 1990 г. И от първата война между САЩ и Ирак. Когато се прибирах към България, изгубих доста голяма част от мои записки по отношение на тренировъчния процес. Така и не се намериха.
През 1993 година получих покана за работа в Дубай. Заедно със съпругата ми решихме да поемем това предизвикателство. Не толкова заради успехите, които щях да имам, по-скоро заради удоволствието да живееш в тази страна. Там волейболът бе на много ниско ниво, на практика аз ги учих как да играят и ръководят волейболен клуб. Играехме в "Б" група, завършихме на 1-во място, но изгубихме в плейофа. През 1997 г. отново започнах работа, този път в "Левски Сиконко". По онова време своите първи стъпки в ръководството на този спорт правеше настоящият президент на Българската федерация по волейбол инж. Данчо Лазаров. Той ръководеше волейболният "Левски Сиконко".
- А какво правите в момента?
- Пенсионер съм. Последните 2 години подготвях една книга. "Моите стъпки във волейбола" наскоро излезе от печат. В нея съм описал своя професионален път на състезател и треньор. Както и моите виждания относно това как трябва да се тренира и подготвя един отбор и състезател в този спорт. Имам вила в едно село край Стара Загора, от май до септември живея там. Отглеждам екологично чисти домати и други плодове и зеленчуци, с които гощавам деца, внуци и правнуци.
- Какво е мнението ви за настоящето и бъдещето на българския волейбол? Напоследък каним все чужди специалисти за треньори. Съвсем наскоро Владимир Кузюткин смени Марчело Абонданца като старши треньор на женския ни национален отбор... 
- За съжаление, българската държава вече не помага на спорта, не само на волейбола. Ще ви дам един пример. Един от внуците ми тренира ски. Синът ми всеки месец дава солидна сума за екипировка, лагери, състезания. Една моя бивша възпитаничка наскоро сподели, че в отбора й 12 деца се издържат от 12 родители. Те дават средства за издръжка и на най-малкото състезание искат да видят своите деца. Във волейбола отборът е от 6 състезатели, но тя се принуждава да пуска 12. А дали от тези деца стават добри волейболисти или не, остава на втори план.