Министерство на Обезбългаряването и Невежеството

Точно такова наименование заслужава МОН заради измислените от него учебни програми по литература от 5-и до 12-и клас, чието започнало въвеждане ще продължи и следващите две учебни години. И това едва ли е "таванът" на негативизма, предизвикан от промяната и ведомството. И не е задължително да си спец в образованието, за да схванеш как едно Министерство Образува Невежество.
Както вече ДУМА писа, в 8-и клас "За буквите" на Черноризец Храбър ще се учи в комбина с "Декамерон" на Бокачо. Смята се, че "За буквите" е писано в края на IХ век, а "Декамерон" - пет века по-късно. В края на IХ век България навлиза в зрялото Средновековие (условно казано), докато през ХIV век Италия започва да излиза от Средновековието, каквато е епохата на Ренесанса, започваща тогава и приключваща през ХVII век. Какво е общото между тези епохи, знае само Министерството на Образуване на Невежеството.

Най-вероятно общото е, че няма нищо общо 

Освен това знаем, че в своя труд Черноризец Храбър защитава правото на славянската писменост да съществува наравно с гръцката и еврейската. В интернет може да прочетем, че Бокачо е сътворил сборник с новели, които изобличават множество негативни социални явления, сред които лицемерието на римокатолическите духовници по време на епидемията от чума през 1348 г. Пак там пише, че "произведението се смята за шедьовър на класическата ранна проза". И какво ли е общото между тези творби, които са толкова различни като съдържание и послания? 
Научаваме също, че в 6-и клас "Отечество любезно" на Вазов е поставено до мемоарното повествование "Моето семейство и други животни" на британския защитник на животните Джерълд Даръл. Съответно тези две толкова различни творби ще се учат заедно с още по-различни произведения като разказа "Косачи" на Елин Пелин, а след това - стихотворението "Братчетата на Гаврош" на Смирненски. В стихотворението "Отечество любезно" класикът Вазов се гневи на сънародниците си, че са слепи за хубостите на българската природа. В "Моето семейство и други животни" естествоизпитателят Джеръл Даръл описва животните, на чиято защита посвещава живота си. В "Косачи" Елин Пелин внушава как духовното надделява над тежкия бит, а в стихотворението си Смирненски бичува социалната несправедливост, стоварила се върху децата. А сега кажете кое е общото между тези толкова различни произведения (различни и при българските автори). Или може би авторите на промените смятат, че те лесно ще се възприемат и запомнят именно защото са различни, защото в сравнението с еднообразието контрастът се набива повече не само на очи, но и в съзнанието? Само че, ако тази хватка работи при художници и изобщо при визуалното възприемане на света,

при познанието се изисква именно осмисляне на повтаряемостта, на общото

И не е ли по-правилно българската част от тези произведения да се учи по периоди, в контекста на съответните епохи, за да разберат учениците защо се е появило дадено произведение, да схванат връзката между епохата и литературата? Защото между историческото време и литературата (пък и изкуството изобщо) има пряка връзка и осмислянето на тази връзка означава познание, означава ученикът да бъде образован. От шест века цивилизацията ни знае, че цаката на познанието е да правиш връзките между явленията, да потърсиш общото в единичното или защо отделното е извадка на цялото. И обратно, късането на тази връзка означава ученикът да бъде образУван (и обречен) на безпросветие, дори за собствената си страна. 
Няма ли да е много по-правилно книгата "Моето семейство и други животни" да бъде застъпена при изучаване на материала от сродна "кръвна група" - примерно мемоарната литература. Или пък в съвсем друга дисциплина, примерно "Човекът и природата", макар да става дума за мемоарна литература.
Научаваме и за други примери от "новите технологии" на невежеството. Че същият Смирненски се комбинира с нямащия нищо общо с него класик на американската литература Марк Твен. Или пък че глави от "Под игото" са разпарчетосани по разни теми в комплект с разни автори. Дали българският ученик ще получи цялостна представа за роман, който е икона за българската словесност? И литературен документ за най-съдбоносния период от националната ни история. Няма да получи. 
Между другото, по въпроса за подреждането на изучавания материал във времето.

"Бай Ганьо" е разфасован на части

в три непоследователни класа - 7-и, 10-и и 11-и. При изучаването на това емблематично произведение се прескачат цели две учебни години. В МОН сигурно ще дадат обяснение за това, но как ли ученикът ще придобие цялостна представа за творбата и описаните в нея явления при такова накъсване. Не е ли по-логично "Бай Ганьо" да се изучава в три последователни и задължително горни класа, когато ученикът е на възраст, позволяваща му да възприеме по-пълноценно творбата? Пък и не са ли много три години за едни 173 страници, в които най-дългата част е 18 страници ("Бай Ганьо се върна от Европа"), а средната дължина на главите е 6-7 страници. Поне такива числа изскачат от издаденото през 1967 г. томче с творбите на Щастливеца, което имам в библиотеката си. 
Научаваме и за още един нов елемент от ноу-хауто на невежеството. Ако досега произведенията и авторите се учеха хронологично и във връзка с епохата си, отсега нататък технологията става друга - те ще се учат по теми. Примерно: "Човекът и природата", "Човекът и другите", "Човекът и изкуството", "Любовта", "Смъртта", "Властта и насилието" "Вярата и надеждата" "Труд и творчество", "Избор и раздвоение". Съответно, от "Под игото" са взети отделни глави и захвърлени по някои от тези теми. Само че образованието трябва да възпитава в родолюбие и как ли това ще стане, когато "Под игото" не се учи в цялост, лишено е от основния си смисъл и от важни акценти като например образа на Мунчо, разкостено и разхвърляно из тези теми. Това да не са плодове и зеленчуци, та да ги преместиш от едно на друго място на сергията! И понеже националната памет се създава и поддържа и с литературата (както и с историята), питам се дали МОН не е Министерство на Обезбългаряването и Невежеството, дали не образова в безпаметство.

Не една година в просветата ни върви отродяването

Впрочем, думата "просвета" изчезна дори от законите за средното образование. Случайно ли е, че вече втора (или трета) година не се учи цикълът Крали Марко и "Даваш ли, даваш, Балканджи Йово"? Няма как да е случайност изхвърлянето на Вапцаровите строфи "Борбата е безмилостно жестока". А сега това министерство изхвърля от училището и Ботевата публицистика, и Алековите фейлетони, и Яворовите драми. Двойно по-малко за изучаване са стихотворения и поеми на Ботев, Яворов, Вазов. Ведомството смята също, че националната памет може да мине и без класици на новото време като Валери Петров, Павел Вежинов, Ивайло Петров.
Това не е ли обезбългаряване, плюс безпросветие, разбира се? Същият извод се налага и от изхвърлянето на историята от задължителните предмети в последните два класа на средното образование. Там им само 5 задължителни предмета. Първите три са непоклатими - български език, литература, математика. Четвъртият е спорен - гражданско образование. Явно - ехо от еврочленството ни. Бих казал, че това е повече политическа, отколкото чисто образователна дисциплина, такава навремето бяха "Научен комунизъм" в училище и "История на БКП" във висшето образование. Да речем обаче, че отношението към тази дисциплина е 50 на 50 - може да я има в петорката, може и не. Но какво ще кажете за последната дисциплина?

Физическото възпитание е изместило историята

По принцип едно образование може да бъде "промиване на мозъци", но точно заради петия задължителен предмет това промиване може да се окаже с много тежки, ако не и фатални последици за националното ни самосъзнание. От личен опит знаем колко решаваща е 16-19-годишната възраст за формиране на личността. Затова, когато лишаваш тази възрастова група от историческото познание за страната й, епохата и света, ти си наистина Министерство на Отродяването и Невежеството.
Колкото и да е консервативна, една образователна система не е застинала и трябва да се променя. По това спор няма. У нас обаче има едни люде и едни среди, които явно си вярват, че новите програми по литература правят точно това - че са необходими, новаторски, в духа на времето и отговарят на европEйските ценности. България се е отворила към света и няма как в училище да не се учат Джерълд Даръл или Бокачо, но защо барабар с българските автори, взети като при теглене на жребий?
В битието на обществата винаги е имало и непонятни, ирационални неща и в случая това е как в епохата на поредната научна революция виреят догми и предразсъдъци. Да вярваш, че всяко ново нещо е необходимо, полезно и европейско, си е чиста проба задръстеност на съзнанието. Схоластика на мирогледа - каквато схоластика в Средновековието е било вярването, че Земята не е кръгла. Вместо просветеност новите програми за литературата са явно промиване на мозъците в космополитизъм и национално обезличаване с очевидно дългосрочния прицел за Федерация Европа. Доколкото това наистина са ценности на ЕС (било открити, било скрити), нищо чудно те да са спуснати като директиви от Брюксел. И МОН съответно да козирува.
Не изключвам това да не е точно така и определени среди у нас да са разчели най-общите указания от ЕС именно като космополитизъм и обезбългаряване. И са запретнали ръкави да изпълняват догмата, която носят в главите си.  
И в двата случая обаче МОН си заслужава прякорите.