Президентът Щайнмайер: Войната ни срещу СССР беше варварство

Речта по-долу, посветена на Втората световна война и на това, което нахлулите на руска земя немски "рицари" са вършили там, не е произнесена от съветски или руски ръководител. Не е на Сталин, не е на Хрушчов, не и на Брежнев. Нито на Елцин или Путин. Произнесе я германец, и то от най-високия пост - президентския, в най-злокобния ден в историята за руските хора и за света - 22 юни. Немският президент Щайнмайер изрече тези думи преди два месеца, в сградата в Карлсхорст, в която през май 1945 г. фелдмаршал Вилхелм Кайтел подписва Акта за безусловна капитулация на хитлерова Германия. 

Президентът Щайнмайер

Не ни е работа да бърникаме и философстваме в германо-съветските отношения, те са оплетени достатъчно, за да не може който и да е журналист да вникне докрай в тях. Но това ми дава повод да надникна, за кой ли път, в нашенското отношение - на висшите ни държавни ръководители, към българския фашизъм. "Плюли са си в устите" всички с власт - политическа или медийна, спомене ли някой думите фашизъм или антифашистка съпротива. Най-кратко казано - такива у нас няма. Няма и рязани глави на българи, но и на англо-американци. Няма и Холокост, българската полиция е чистичка като сълзите на еврейските хиляди деца, подкарани с родителите им от чичковците български полицаи към пещите в Треблинка. Нямали българско гражданство - а че не са им го дали българските депутати, за чиято съдба и днес се ронят крокодилски сълзи, и дума не се проронва в медиите, всеки е онемял. Затова ли и днес, вече три години, продължават неуспешните опити Столичната община да разреши да се изгради скромен паметник на загиналите деца по времето на фашизма?!

Много, още много може да се изрече по темата в едно слово, да речем на българския президент. Че той по-долу ли е от своя германски колега?

Франк-Валтер Щайнмайер, президент на ФРГ

Реч при откриването на изложбата за 80-годишнината от нападението над СССР в музея "Берлин-Карлсхорст"*

22.06.2021 г.

Борис Попов посрещнал 22 юни 1941 г. като млад стрелец. Той е бил на 19. Неговата част се разположила на няколко километра от Минск. След закуска сутринта на 22 юни, разказва той, със своите колеги по служба отишъл да се пече на слънце в градината. Първите изстрели и взривове Борис Попов чул там, лежейки в тревата. Било е неделя. Неговите другари загинали веднага, в първите боеве. Неговата бойна машина била унищожена. Командирът на полка заповядал да отстъпят. Войниците се отправили пешком към Минск. Те не знаели, че там вече ги чакат германските войски. Така Борис Попов на 10 км от Минск още в първите дни на войната попаднал в плен у немците.

Първия лагер, в който го изпратили, бил Дрозди, на 5 км северно от Минск. Всъщност, това е било не лагер, а сборен пункт под открито небе. Кадри от седмичната немска хроника от онези дни показват това място. Безкрайни пространства, заградени с бодлива тел, в които хиляди съветски войници и офицери седят в прахта или стоят под изпепеляващия летен зной. Може да се забележи, че много от тях са в гражданско работно облекло, в прости потници. Други са с униформени ризи и пилотни шапки. Млади или вече зрели мъже. Някъде в тази тълпа е и Борис Попов.

Чуваме как говорителят коментира немската хроника: "Лицата на тези нечовеци са белязани от хищна алчност и жажда за убийства". В действителност виждаме измъчените от глад и жажда лица на крайно обезсилени пленници. Само в Дрозди 10 000 души ще станат жертва на т.нар. заповед за комисарите - към предполагаемите командири от Червената армия, както гласи заповедта на Вермахта, трябва да се отнасят не като към военнопленници, а - цитирам - "да се унищожават на място". 

Дами и господа, 

Борис Антонович Попов, войник и ветеран от Червената армия, почина точно преди една година - на 20 юни 2020 г., на възраст 98 години. Никога не съм бил лично познат с него, но ми разказаха неговата история. Самият Борис Попов ни я е разказвал в своите доклади и изказвания, а за последен път преди 5 години - в документалния филм на телекомпанията "Берлин-Бранденбург". Филмът показва Борис Попов седящ на скамейка в парка в Минск, където е живял от 1950 г. Той не изглежда на своите над 90 години - възрастен е, да, но без намек за умора. Жизнен, запазващ присъствие на духа, той силно впечатлява зрителя. Имал е късмет, той е преживял войната, а ние имаме късмета, че той можа да ни разкаже своята история.

Това е историята само на един войник. А войната, за която той разказва, е започнала две години преди това с нападението на Германия над Полша. Две години, за които Втората световна война хвърли значителна част от Европа в мрака на разрушенията, окупацията и тиранията. А това, което последва след това и започна на 22 юни 1941 г., се превърна във

вакханалия на ненавистта и насилието

в радикализация на войната и в превръщането ѝ в безумие на тоталното унищожение. Още от първите дни настъплението на германските войски бе движено от ненавистта, антисемитизма и антиболшевизма, от расовото безумие по отношение на славянските и азиатските народи на Съветския съюз. Тези, които водеха войната, убиваха хора с всички мислими и немислими способи, проявявайки невиждани преди това жестокост и зверства. Тези, които бяха отговорни за войната, опитвайки се отгоре на всичко да обосноват своето националистическо бълнуване с немската култура и цивилизация, цитирайки Гьоте и Шилер, Бах и Бетовен, опорочиха цивилизацията като цяло. Нарушиха всякакви принципи на хуманността и правото. Войната на немците срещу Съветския съюз беше варварство на убийци. Колкото и да ни е тежко, ние сме длъжни да помним това. Паметта за абсолютната вражда и разчовечаването на другите хора остава дълг за нас, немците, и предупреждение за целия свят.

Стотици хиляди съветски войници загинаха по фронтовете, умряха от глад, бяха разстреляни още в първите месеци на войната, през лятото на 1941 г. Веднага с настъплението на германските войски започна убиването на еврейските мъже, жени и деца, разстреляни от командите на СД, СС и от техните помагачи. Стотици хиляди мирни жители на Украйна, Белорусия, страните на Балтика и на Русия станаха жертви на бомбардировки, бяха подложени на безпощадно преследване и изтребване заради партизанската борба. Градовете се разрушаваха, селата се изгаряха. На старите снимки се виждат само овъглени тухлени комини от печките, които се извисяват над опустошената местност. В резултат тази война струваше на Съветския съюз 27 милиона живота. Нацистка Германия уби 27 милиона души, унищожи ги, изтреби ги, умори ги от глад, измъчи ги до смърт от робски труд. 14 милиона от тях бяха мирни жители. 

Никой в тази война не понесе повече жертви от народа на тогавашния Съветски съюз. И въпреки това тези милиони жертви не са толкова запечатани в нашата колективна памет, както това изискват тяхното страдание и нашата отговорност.

Дами и господа,

Тази война беше престъпна, чудовищна, завоевателна война за унищожение. Който днес отиде на местата, изпепелени от войната; който срещне хора, засегнати от тази война, те неизбежно ще му напомнят за 22 юни 1941 г. Ще му го напомнят без годишнина, без монументи. Този ден наложи своя отпечатък върху старците, които са го преживели като деца; върху хората по-млади от тях, върху техните внуци и правнуци. Следите му може да бъдат забелязани от Бяло море до Крим, от балтийските дюни до Волгоград. Това са белезите на войната, белезите на разрушението, белезите на загубите. По пътищата на войната останаха масови гробове, братски могили, както ги наричат на белоруски, на украински и на руски. 

Убийствата продължаваха и зад фронтовата линия. Войникът на Вермахта Паул Хон, разквартируван в руското Березино, написа на 31 януари 1942 г. в своя дневник: "Часът е три през деня. Вече един час разстрелват онези евреи, които тук още са останали живи - 962-ма души. Жени, старци, деца. Най-после! Команда от 20 гестаповци провежда акцията. Двама души стрелят по ред. Евреите се придвижват в гъша редичка. Пускат ги в канавка, в която те се спускат един след друг и един по един ги разстрелват в легнало положение. Изкоренява се чумата. От прозореца на моето работно място на 500 метра се вижда гето. И добре се чуват виковете и изстрелите. Жалко, че аз не участвам в това". Край на цитата. 

Всяка война носи със себе си опустошения, смърт и страдания. Тази война обаче беше друга. Тя показа на света варварството, извършено от немците. Тя струва живота на милиони хора, тя превърна в руини цял континент и като следствие от тази война светът се оказа разделен за десетки години. Войната и нейното наследство разбиха нашата памет. Този разкол не е преодолян дори сега, 30 години след падането на желязната завеса. Той лежи като бреме върху нашето бъдеще. Нашата задача е да го преодолеем. Задача, за чието решаване ни е крайно необходимо да полагаме повече усилия, независимо от границите. Заради нашето минало, но преди всичко - заради мирното бъдеще на идващите поколения на нашия континент. Затова днес ние сме се събрали тук, на историческо място, в музея, чиято работа поддържат 17 организации от 14 страни. Флаговете на тези страни се развяват пред зданието на музея.

Дори там, където видимите следи от войната днес са се изтрили или са обрасли с бурените на неспокойния минал век, където върху тях са се насложили годините на сталинизма, на студената война, разпадът на Съветския съюз, все пак може да бъдат напипани. Войната все още се усеща, както се усеща белег, ако прокараш пръст върху него. Но правим ли това ние, немците, обръщаме ли поглед натам, тя ни е твърде малко позната със събитията в изтока на нашия континент. На кого в Германия е известен Малий Тростенец край Минск, където между 1942 и 1944 г. бяха убити не по-малко от 6000 души. Или село Хатин, което през лятото на 1943 г. бе изравнено със земята и бяха избити всичките му жители, половината от които бяха деца. На кого е известна Корюковка в Северна Украйна, където в течение на две денонощия 6700 мъже, жени и деца станаха жертва на най-мащабната жестока наказателна акция във Втората световна война. На кого е известен град Ржев, разположен не така далеч от Москва, а само там в безкрайна битка Червената армия загуби повече от милион убити и ранени войници. На кого е известно градчето Мизоч, чието еврейско население бе разстреляно пред вратите на града в течение на един ден, на 14 октомври 1942 г. Само пет снимки на германския жандарм Густав Хил напомнят за мястото на престъплението, където днес се простира умиротворяващ хълмист пейзаж. Тихо лежат мъртвите тела, погребани в дворовете сред бурените. "Тази тишина е по-страшна от сълзите и проклятията, по-ужасна е от стоновете и виковете от болка", написа Василий Гросман през есента на 1943 г. Но през тази тишина човек може да ги чуе - в разказите на оцелелите съветски военнопленници, на робите работници, на изгонените и ограбени до шушка мирни жители, на червеноармейците, на които тепърва им предстоеше да обърнат в бягство и да разгромят Вермахта. Един от тях бе Давид Душман, последният жив от шофьорите в Освиенцим, който почина преди няколко дни. Както и Борис Попов, той беше на 98 години. Той също през целия си живот разказваше за това какво е трябвало да преживее. 

Да, дами и господа,

тази война хвърля дълга сянка

Тази сянка лежи върху нас и до днес. В своето писмо до жена си граф Хелмут Джеймс фон Молтке, работил през август 1941 г. в Международния правен департамент на Върховното командване на Вермахта, пише - цитирам: "Сводките от Изтока са ужасни. Планини от трупове лежат на нашите плещи. Постоянно, пише той, може да чуете за ешелоните с пленници и евреи, от които едва 20 процента стигат до мястото на назначението. Говори се, че в лагерите за пленници царят глад, тиф и други епидемии, възникващи в резултат на недостига на всичко жизнено необходимо". Войната, за която пише Молтке, не може да бъде измерена с никакви човешки мерки. Но я измислиха и осъществиха именно човеци. Това бяха немците. 

Затова тя, тази война, ни остави в наследство въпрос, който отново мъчи поколение след поколение - как това е могло да се случи? Какво са знаели нашите предци, какво са творили? Нищо от това, което в онова време е ставало далече на изток, не е ставало случайно. Айнзацгрупата (военизиран ескадрон на смъртта - бел. пр.) на полицията за сигурност, СД, СС и техните помагачи съвсем не без умисъл са си разчиствали пътя, убивайки и изгаряйки всичко. Те са следвали манията за изтребване и убийствения план, разработен в Главното управление на имперската сигурност и в съответните министерства на Райха. Те са следвали Вермахта, германските войници, които преди тях вече са успели да ограбят, да измъчат или да убият по подозрение за партизанска дейност местните жители. 

Престъпната завоевателна война се е водила във военна форма от Вермахта. За нейната жестокост част от вината носят войниците на Вермахта. Много, прекалено много време ни трябваше на нас, немците, за да признаем сами пред себе си този факт. Плановете, които са следвали немските войници, са се наричали Генерален план ОС и План за глада, плана на Бабке. Тези планове са издигали безчовечността в ранга на принцип. Целта на тези планове е била да експлоатират хората и да ги морят от глад, да ги гонят от родните им места, да ги поробват, за да ги унищожат в крайна сметка. Чиновниците на Главното управление на имперската сигурност са планирали изтребването с цинична прецизност. Те са планирали войната, която е обявявала за враг цялото съветско население - от новороденото до престарелия. Предполагало се е не просто да бъде победен в боя този враг, той е трябвало сам да плати за натрапената му война - с живота си, с имуществото си, с всичко, от което се е състояло съществуването му. Цялата европейска част на Съветския съюз, цели области на днешните Украйна и Беларус е трябвало да бъдат - цитирам заповедите - "почистени и подготвени за немската колонизация". 

Милионните градове Ленинград, днешният Санкт Петербург, Москва или Киев е трябвало да бъдат сравнени със земята. Съветските военнопленници също не са се разглеждали като пленници. Те са били разчовечени, отнето им е било правото да се смятат за хора. Вермахтът, отговарящ за военнопленниците, е нямал намерение да им предоставя храна - прехрана, както тогава се е казвало. Германският генералитет не възразявал срещу намеренията на Хитлер да направи Вермахта изпълнител на това престъпление. Военнопленниците, които не работят,

трябва да умрат от глад

- това е гласяла заповедта на генерал-квартирмайстера на германските сухопътни войски през ноември 1941 година. Борис Попов, за когото разказвам, е попаднал в четири немски лагера за военнопленници от първия до последния ден на своето пленничество. В Дрозди, разказва той, едва след 12 дни дадоха по половин литър баланда - водниста супа, която те сърбали от чугунена вана, в която ги натиквали немските надзиратели. Гладът се задълбочавал от гибелните санитарни условия - паразити, инфекции и болести се разпространявали повсеместно. Военнопленникът Николай Николаевич Данилов пише: "Болните и здравите лежаха един върху друг. По нашите тела пълзяха въшки и плъхове." 

В изложбата, която ние тук днес откриваме, може да се види на пръв поглед безобидна снимка. На нея са стотици дървета, устремени към небето. Ако се погледне по-внимателно, може да се забележи, че тези дървета са без листа, без клони, без кора. Съветските военнопленници с голи ръце са ги одирали от стволовете, за да не умрат от глад. Тази снимка ни дава представа за ужасите в тези лагери. Тя е направена в град Шлос Холте-Щукенброк в Източна Вестфалия. Още едно място, където са били извършени тези престъпления - само че не някъде на изток, а на по-малко от час път от моя роден град, от мястото, където съм израсъл, където в ученическите си години така и не узнах нищо за това, което е ставало там преди по-малко от 20 години. След Дрозди Борис Попов бил преместен в бившия щалаг-352 (лагер - бел. пр.) в Мосюковщина, днес това е в района на Минск. Само тук са загинали 80 000 военнопленници. Но Попов е имал късмет - пратили са го като общ работник в пощенското отделение към военната администрация. В началото на 1942 г. го преместили в лагера в Гомел. След два месеца - в щалаг-4Б в Бранденбург. Борис Попов бил освободен от лагера на 23 април 1945 г. в Мюлберг на Елба. Неговата съдба е изключителна. Почти 6 милиона жени и мъже, войници на Червената армия, са попаднали в немски плен. Повече от половината от тях са загинали - повечето в сборните лагери на изток. 

След освобождаването си Борис Попов, за пръв път от 4 години, успял да напише писмо на майка си в Ленинград. Той не е знаел дали тя е още жива. Един милион ленинградци са умрели от глад по време на немската блокада. Преди няколко години Даниил Гранин пред германския Бундестаг говори за ужасите на блокадата. Смъртта унищожавала тихо, безмълвно, ден след ден, месец след месец, през всичките 900 дни. Как да се скриеш от глада? Изчегъртвали лепилото от тапетите, варили кожени ремъци, учените химици в институтите преварявали химикали, яли са котки, кучета. В блокадния град за храна са се употребявали немислими неща. В незабравимата си реч Даниил Гранин спомена подробности, които на мен, президента на страната, не ми се обръща езикът да ги повторя. Този преднамерен метод - не да се превземе градът, а да бъде уморен от глад в резултат на 900-дневна блокада, също е бил част от т.нар. План за глада. 

Майката на Борис Попов е преживяла блокадата. През 1946 г. Попов се върнал в Ленинград. Той успял да завърши образованието си, оженил се и се преместил с жена си в Минск, където е работил като главен инженер в киностудията "Белорусфилм". През 70-те години той по служба пристигнал и в Германия. Борис Попов ни е оставил обръщаща душата история на своя живот. Но дълго време никой не искал да я слуша. Не искали да я слушат в Съветския съюз, където той до 1975 г. е трябвало да се бори за това като бивш военнопленник да го признаят за участник във войната. И не искали да я слушат в Германия. Тежката съдба на собствените ни немски войници, попаднали в съветски плен, затъмнявала интереса към съдбата на съветските. Навярно това е облекчавало съвестта на някои немци в първите следвоенни години. А престъпленията, извършени от немците в тази война, лежат като бреме върху нас, както угнетяват и досега потомците на жертвите. Над всички нас тежи фактът, че именно нашите бащи, дядовци, прадядовци са водили тази война и са били причастни към тези престъпления. Над нас тежи това, че твърде много хора, виновни за най-тежки престъпления, не са били привлечени към отговорност. Над нас тежи това, че ние твърде дълго не признавахме жертвите в окупирания изток за жертви. И, хайде днес да не забравяме, че в нас самите, в историите на нашите собствени семейства и досега звучи ехото на страданията, на ужасите на онази война и на нейните последици, на изгнанията, разделенията, окупацията. Сред нас живеят старци, които като деца са заварили войната. Техните бащи тогава са воювали. Техните майки са преживели нещастия, в това число от настъпващата Червена армия. Много бащи, както се казваше преди няколко години, останаха в Русия. Те са загинали, изчезнали са безследно или са умрели в плен. На жизнения път на това израсло без бащи поколение също лежи сянката на онази война. 

За да осветим тези спотаени ъгълчета на паметта, няма нужда да ходим далеч. Те се намират направо на прага на нашия дом. Основните лагери за бившите военнопленници - такива като Щукенброк във Вестфалия или Занбос в Долна Саксония, който посетих преди няколко дни. В Германия има повече от 3500 гробове на съветски поробени работници и военнопленници. Музеят "Карлсхорст" събра заедно всички тези места и направи карта. Аз бих искал младежта да посещава повече, включително и забравените места, в Изтока на нашия континент - по същия начин, по който хората идват на мемориалите от Втората световна война в Запада. Това би станало важен принос в нашата обща памет. За никого не е лесно да си спомня за ужасите на миналото, но бремето на изгубената памет, на непризнатата вина, никога няма да стане по-леко. Напротив, то само ще започне да притиска по-силно. Ние трябва да помним, не за да стоварим на днешните и бъдещите поколения вината за това, което те не са извършили. А заради нас самите. Ние сме длъжни да помним, за да разберем как

това минало продължава да живее в настоящето

Само този, който се научи да чете следите на миналото в настоящето, може да даде свой принос за бъдещето, в което може да се избегнат войните и да не се даде шанс на тиранията, да се строи мирно съществуване в условията на свобода. Затова трябва да знаем, че такива места като Мизоч, Бабий яр и Корюковка в Украйна, като Ржев в Русия или Малий Тростенец и Хатин в Белорусия, че всички тези забравени кътчета са точки на картата на историята на Германия. Това, че след всичко случило се немците в същите тези места усещат гостоприемство от страна на жителите на Украйна, Белорусия или Русия; че ги приемат като желани гости и ги посрещат с добро сърце, всичко това не може да се нарече по друг начин, освен чудо. 

Преди шест години, при годишнината от края на войната, на мен - премиер-министъра на външните работи, във Волгоград, бившия Сталинград, ми бе оказан тържествен прием в присъствието на много ветерани. С гордо вдигната глава, в своята военна униформа, която им бе станала вече твърде широка, те ми отдаваха чест и в очите им имаше сълзи. Този момент ще остане един от най-трогателните, запечатан завинаги в спомените от моя живот. 

В Сталинград, 1942

Имам молба - хайде в този ден, когато си спомняме милионите и милиони загинали, да осъзнаем каква велика цена има примирението, покълнало от гробните могили. Дарбата за примирение налага върху Германия голяма отговорност. Ние искаме и сме длъжни да правим всичко за защитата на международното право и на териториалната цялост на нашия континент. За укрепването на мира с държавите от бившия Съветски съюз и между тях. 

Борис Попов през 2007 г. получил писмо от германската организация "Контакт чрез контакта". Помолили го да разкаже своята история във вид на писмо. Това писмо стана начало. До самата си кончина през миналата година Борис Попов изнасяше доклади и речи в училищата и пред публика в Белорусия и в Германия. През март 2020 г., няколко месеца преди неговата смърт, в Минск му бе връчен орден "За заслуги пред Федерална република Германия". Знам, че Зоя Михайловна Попова - вдовицата на Борис Попов, и неговата внучка сега в Минск следят нашата среща, предавана на живо. Искам в този момент да им предам моя сърдечен привет.

 Веднъж, отговаряйки на въпрос на берлински ученик за това какво чувства той, спомняйки си годините на своя плен, Борис Попов казва: "Възниква въпрос - не е ли време човечеството да се откаже от войната и да премине към отношения на взаимно уважение, при които дори най-сложните въпроси се разрешават по мирен път?". Този въпрос Борис Попов зададе на нас. Моето впечатление е, че Европа навремето бе по-близо от сега до отговора на този въпрос. Преди десетки години, независимо от напрежението и конфронтацията между блоковете, от двете страни на желязната завеса цареше друг дух. Имам предвид духа на Хелзинки. В разгара на заплахата за взаимно ядрено унищожаване започна процес, който помогна да се предотврати нова война, благодарение на признаването на общи принципи и на сътрудничеството. Този път, който доведе до подписването на заключителния Хелзинкски акт, бе започнат още преди половин век. Той не беше нито лек, нито прав, но това беше път, водещ надалеч от логиката на ескалацията и на заплахата за взаимно унищожаване. А мен много повече от трънливите пътища ме плашат тъпченето на място и отчуждаването. Тревожи ме това, че пълната със страдания история, която днес си спомняме, все повече и повече сама става източник на отчуждението. Ако нашият поглед назад бъде ограничен единствено в националната гледна точка; ако обменът на мнения за различните аспекти на паметта угасне или бъде отхвърлен, то работата над написването на историята ще стане инструмент за нови конфликти, предмет на нови вражди. Убеден съм - историята не трябва да става оръжие! Нас ни обединява това, че ние, спомняйки си миналото, не се обръщаме с гръб към него, а гледаме напред, призовавайки високо и ясно: такава война не трябва да се повтаря! Знам, че този мой призив споделят много и много хора в Полша, в страните на Балтика, Белорусия, Украйна, Русия, във всички държави от бившия Съветски съюз. Към вас, гражданите на всички тези страни, пострадали от разгърнатата от Германия война за унищожение, обръщам днес моите думи: Да не допуснем,

да не позволим отново да се окажем врагове

един за друг и да престанем да се признаваме един друг за хора! Няма да позволим последната дума да е на тези, които говорят на езика на националното високомерие, презрението, враждата, отчуждението. Паметта трябва да ни сближава, тя не бива отново да ни разделя. Тук, в това здание, на войната официално бе поставена точка. Затова за нашата страна и за този град "Карлсхорст" винаги ще бъде особено място, място на паметта. При всички политически разногласия, при цялата необходимост да спорим за свободата, за демокрацията, за сигурността, трябва да има място за паметта. Затова аз днес съм тук. Нека паметта за миналото лекува раните, нанасяни от настоящето. Но настоящето никога не изтрива миналото. Така или иначе миналото продължава да живее в нас като отхвърлена история или като история, която ние приемаме. Твърде дълго ние, немците, не правехме това по отношение на престъплението, извършено в Изтока на нашия континент. Дойде време да наваксваме. 

Затова ние днес се събрахме тук, в "Карлсхорст". Ние се събрахме да отдадем дан на паметта за 27 милиона загинали, 14 милиона мирни жители. Ние се събрахме, за да си спомним невероятния принос на жените и мъжете, сражавали се в редовете на Червената армия против нацистка Германия, ние си спомняме техните мъжество и решителност - милиони хора, които заедно с американските, британските и френските съюзници и заедно с много други вложиха своя живот в борбата за освобождение от нацистката тирания. Аз изразявам своето дълбоко уважение за вашата борба с най-лошия режим от всички, които някога са опорочавали нашата планета, както писа и Боуи. Аз скръбно се покланям пред украинските, белоруските и руските жертви, пред всички жертви от бившия Съветски съюз. Хайде да работим за благото на друго, по-добро бъдеще! Това е в нашите ръце. 

Благодаря.

* Превод Велиана ХРИСТОВА - от пряката транслация на "Дойче веле" на руски език