Втори юни и неоконюнктурата

"Щастлив е само онзи човек, който носи един идеал през целия си живот"- твърди Блез Паскал. В съвременната ни стойностна скала този императив би предизвикал навсякъде снизхождение. Защото, ако го определим за валиден днес, пет шести от съвременното човечество следва да е дълбоко нещастно. Остава да променим основно смисъла и съдържанието на понятието идеал. Как да запленим децата ни с героите от Втори юни с наситените в нашата преса словесни присъди "поръчка" и "платено" за всяка проява и поведение? Друго обяснение за всякакви дела вече няма. Дали в цветните вестници още не се е появило описание на бельото на загиналите, които ще споменем на зарята и салютите? Или какви интимни наклонности са имали. Това би се чело с масово настървение. Когато ще слушаме сирените в тяхна памет, нали наоколо ще има едно друго бодро присъствие, което не кореспондира на хора, загинали за идеал. Какъвто и да е бил тогава той. Дори и идеалът да се е провалил като приложение!
Втори юни не е посветен само на универсален герой като Христо Ботев. Нали той поетизира родолюбието еднакво с талант и храброст. Затова около него събираме всичко! Възможно ли е той да бъде някак свързван с императивите на пазарната икономика? Чакайте малко. Преди гневно да отхвърлим тази асоциация, нека да си спомним, че в последните си часове на Вола Ботев е срещнал  нейния естествен продукт- пазарната психология. Предвидлив носител на тази нашенска житейска философия е човек по професия овчерин. Той набързо си търси парите за продаденото добиче. Днес може да го категоризираме и като бизнесмен. Явно вижда, че работата на тия луди момчета няма да я бъде. Тогава и днес прагматизмът се приема за особена добродетел. Името на зоотехника-търговец е тъмно за историята. Но постъпката като мотивация е ясна и като рецидив е безсмъртна. Въпреки че срамежливо избягваме да я споменаваме. Без да се вживяваме в психологически проекции, не е ли логично тогава Войводата-поет да е обсебен от предсмъртния въпрос - дали наистина българите искат да бъдат свободни. Неговата буйна натура не би отхвърлила такова откровение. Последвалата съдба на повечето от неговите четници в известна степен потвърждава подобни съмнения. А той не е единственият при такива изпитания.
В епизод от касовия руски филм "Турски гамбит" местни селяни гледат с подплашено безразличие как се бият отсреща турска и руска кавалерия. Не личи да вземат страна в схватката за България. Може да изглежда преувеличено, но не е съвсем изключено. Това също е част от героичната ни история. Българите не са иманентно заразени с търгашество и предателство, както понякога вулгарно ни се внушава. Има предатели като Мазепа за руснаците и Бенедикт Арнълд за американците, навлезли в нарицателна употреба. Приблизително по същото време. Това тъй мъдро и аргументирано доказа моят учител проф. Крумка Шарова в книгата си за поп Кръстю. Тя е с черна обложка. Такава полиграфия е уместна като метафора. Защото около Втори юни можем да си помислим и за антиподите на героите. Не, не сме предателски народ. Но колкото и да се приемаме за център на вселената, далеч не сме и имунизирани срещу предателства и търгашества. Дори можем да се замислим кои от тези пороци са по-разпространени и по-отблъскващи. Между тях стои предвидливостта, гримирана като добрия разум. Намерението е тя да се различава от раболепието. То няма нищо общо с цивилизованото поведение и уважение към институциите.
Но не е и цивилизованост всеки протест да бъде незабавно последван от примирителни ръкопляскания от протестиращите. Това олекотява не само смисъла на протеста, но и принципите на протестиращите. През своето изгнаничество Александър Солженицин каза пред Американския конгрес, че не може да бъде защитаван онзи, който няма воля да бъде защитаван. Нещо напомня сегашните протести. Тогава такава предпазливост се гримира с аргументация за опасения от "яхване". Когато един протест е изграден върху принцип, той не може да заглъхне при палиативни до дребнавост комбинации. Не може ярко да обвиняваш някого в презрение към науката и след два часа на произнасяш апология за неговата мъдрост. Просто не върви и е странно.
 Пък нека се запазят цивилизованите методи, изяви и диалози. Неотдавна един пенсионерски вестник ми вложи думи спрямо минали и сегашни лидери, които никога не съм произнасял. Всеки, който малко ме познава, знае, че аз не говоря така. Особено с опоненти. Но идеята, че ругатнята, поднесена като борческа критика, страшно добре се харчи днес, независимо в какви посоки и насочена. Тя явно има почитатели навсякъде. Ето някъде по средата би трябвало да се разположат разумните претенции и отстъпки, които биха могли да бъдат свидетелство за зрялост, които  мъчениците и мечтателите от Втори юни невинаги са могли да придобият. Ако не можем друго, в памет на Втори юни нека поне този ден да се мразим по-малко!