Иманяри налазиха Странджа

Поне четири екипа, въоръжени с металотърсачи и всякакво модерно оборудване, са търсели съкровище в района на странджанските села Голямо Буково-Тракийци и Близнак в периода май-август тази година, разказаха местни жители. Първи пристигнал екип от петима русенци, който престоял почти целия месец май в търсене на заровено съкровище. И си заминал, давайки банкет в една от селските кръчми на Голямо Буково.
Пред местните хора иманярите обяснили, че картата, по която търсели имането, явно се е оказала фалшива. С нея се снабдили от тайна продажба на антики в Румъния, а на нея уж било отбелязано истинското място на заровено преди векове голямо съкровище - в близост до някаква местност Вълчата поляна. Въпросната Вълча поляна трябвало да е в землището на Тракийци, но от местните никой днес не знае за такъв топоним.
Месец по късно в района се появили други двама души от Велико Търново, които дори наели местен селянин да ги води по планинските пътеки и да помага в евентуални разкопки. Те престояли само седмица, но явно имали карта, подобна на тази на русенските им предшественици, тъй като също питали за местност с името Вълчата поляна.
След заминаването и на великотърновците обаче други иманяри накацали буквално като скакалци. За разлика от първите групи, новите пришълци странели от местните хора и дори палатките си разпънали в гората. За да не правят впечатление на патрулите от Гранична полиция, всички копачи се представяли като манастирски гости и любители на почивката на усамотени места.
Нещо става между манастира (Голямобуковския) и землището на Близнак, смята местен говедар, който пасе стадото си наоколо. "С очите си видях едни от иманярите да пренасят нещо в чували. Не знам какво е, но тежи, защото носят по двама. Крият се едни от други иначе. При едните всеки ден с джип идва жена с документи, видях ги как се карат за нещо по тях. Може пък и нещо да са намерили, знае ли човек", разказа още говедарят.
Според местните съкровище там действително е намирано и дори е било описано надлежно от игумена на манастира в началото на ХIХ век. Две каменни икони, златни накити и череп на монахиня, с издълбано на него името Мария са били намерени при копаенето на основите на днешната манастирска черква. Тя е построена след намирането на извор, чиято вода и до днес се слави с качествата си на лековита - както на много места в Странджа. Според легендата мястото на аязмото е посочено на Янко от Голямо Буково от явилата му се насън Богородица. Мястото се сочи като старо тракийско светилище, върху което пък през ХII век е бил въздигнат манастир, център на исихазма, в който е служел лично Теодосий Търновски. До днес районът на манастира е многократно преравян, но друго съкровище не е намерено. Останала жива за това място е още една легенда - че "исихията", както наричат Странджа, идва от това, че е била център на изихазма по времето на Теодосий.
Най-разпространен е слухът, че именно в този район Вълчан войвода е заровил огромно съкровище. Тази легенда се носи вече повече от два века. Загадката не дава мира на иманярите от всички краища на България. Великият хайдутин, който върлувал в Странджа, притежавал купища злато. Съкровищата си заровил на тайно място в планината и оставил за потомците си карта, на която е посочен трезорът. Вълчан натрупал богатството от нападения над османски и български чорбаджии. Легендата разказва още, че открил в една пещера в Странджа антично съкровище, останало от времето на траките. С него богатството му станало толкова много, че войводата поискал да плати на руснаците, за да пратят свои войски в България да се бият срещу Турция. Близо 100 години преди Освобождението хайдутинът проводил свои хора при руския император. Пратениците казали на владетеля, че войводата Вълчан е приготвил тонове злато, с които да плати свободата на България. Според преданието Вълчан изпращал много младежи да учат в чужбина и плащал издръжката им, за да има учени хора след Освобождението. Той умира в Браила, където отива да живее с най-близкия си другар и съратник поп Мартин. Заради този факт явно, всичко подхвърлено на иманярите с произход Румъния, се приема за достоверно. Наследниците на Вълчан войвода, които живеят в днешна Румъния, също са обикаляли из Странджа неведнъж, въоръжени със споменатата по-горе карта, с чиито копия днес са се сдобили иманярите. Но и те ударили на камък.
Съкровището на Вълчан войвода се търси на много места в страната - в Странджа, в Стара планина и къде ли не. Друга иманярска легенда гласи, че злато и скъпоценни накити Вълчан и хората му са заровили в морска пещера, до която се стига само след като се премине през тесни наводнени тунели. Друга мълва твърди, че части от съкровището били намерени още преди 50 години край устието на Ропотамо.





Вандалите са напаст, с която държавата ни може, но не иска да се справи 

Велиана Христова

Иманярството е проблем във всички държави на Южна Европа, особено на Балканите, които пазят следи от няколко исторически епохи от древността до днес. Но само в България вандалщината на иманярите е истински бич за културните ценности на наша територия. Разбира се, Законът за културното наследство предвижда съответните санкции за престъпната дейност на разкопвачите, с каквато според някои специалисти се занимават поне 200 000 българи. Рациария край Видин е вече емблематичен пример на унищожено историческо богатство, но няма кътче в България, където да не върлуват търсачите на богатства.
Проблемът у нас са първо ниските санкции за повреждането и унищожаването на исторически паметници (глобите варират от 200 до максимум 50 000 лв.), и второ - неефективната работа на съдебната ни система. Ако в Турция два месеца са достатъчни, за да бъдат осъдени и тикнати в затвора лица, които са хванати с металотърсачи до исторически обект, у нас осъдени иманяри почти няма. Всякакви адвокатски хватки ги измъкват от отговорност. Затова и продължава вечната надпревара между археолозите, които спасяват и разкриват паметниците в полза на историчната ни памет и на обществото, и набезите на иманярите. Спасителните археологически разкопки почти винаги са след откриването на иманярски следи. Уникален паметник като тракийската гробница в Александрово, Хасковско, например бе разкрита от покойния Георги Китов, след като археологът попадна на дълбок иманярски изкоп. А колко още безценни недвижими и движими културни ценности са погубени за България? Колко са попаднали в частните колекции, за слава на техните държатели, но погубени за науката и за културния ни туризъм поради липсата на всякакви данни къде са открити и какво историческо знание носят. Огромно количество находки, особено от античността, са изнесени и се изнасят за продан в чужбина през нашите граници. Просто на българина му е в кръвта - ако може да измами държавата и обществото, прави го. После се чудим защо законите ни оставят вратички за ограбване на културното ни наследство. Затова и Законът за културното наследство през 2009 г. бе един от най-трудно приетите закони в българския парламент. В България общественият интерес трудно се преборва с всякакви лични и корпоративни щения.
Само наивен човек може да вярва, че натиск за промени в посока "либерализиране" на Закона за културното наследство повече няма да има. Въпросът е доколко държавата и политиците имат воля да защитят националния интерес. За съжаление археологическото културно наследство не бе отделено в отделен закон (защо ли?), както е в повечето наши съседни държави. Режимът за опазване на археологическото наследство, включително за борба с иманярството, у нас все още се нуждае от рестриктивно затягане. Ако като българи имаме съзнанието какво богатство са оставили по земите ни няколко цивилизации и ако искаме то да остане и след нас и да бъде използвано с ум за културен туризъм и печалба в полза на нацията.