Българите: трудолюбиви, бедни и интелигентни

Записките на Хенри С. Баркли "Между Дунав и Черно море, или пет години в България" са издадени в Лондон през 1876 г., а неотдавна излязоха за пръв път у нас в превод на български, с марката на издателство "Св. Климент Охридски". Самият Баркли (1825-1895), е английски строителен инженер, написал още "Моето юношество"(1877) и "Разходка през Мала Азия и Армения; скица на героите, маниерите и обичаите на мюсюлмани и християни" (1891).
Какво представлява за тази книга? Дневникът на един инженер, непрофесионален писател, както той сам се окачествява. В по-голямата си част това са записки на ловец, но още и записки и наблюдения на "ловец на човешки нрави и бит от онова време: строителството на жп линията Кюстенджа - Русе - Варна. Описания, които са ценни не само за историци и етнографи, но и за обикновения читател - заради живите и истински случки и образи, с каквито е препълнен този необикновен дневник. Заради документалния си характер описанията, свързани с природни картини и конкретни човешки лица, са ценни не само за историци и етнографи, но ще извикат любопитството и на обикновения читател. В страниците на тази книга той ще усети атмосферата и аромата на едно време, за което все по-рядко ще намираме истински извори и свидетелства. Оригиналът на книгата се пази в прочутата Оксфордска библиотека. Преводът е на Илия Божилов, а редактор на книгата е Константин Еленков.

 Феликс Каниц, гравюра от с. Василовци, 1864 г., публикувана в книгата му "Дунавска България и Балканът"

Следващите редове са написани няколко месеца преди последните събития в Турция  (авторът има предвид Априлското въстание - бел. ред.), които привлякоха вниманието на световната общественост върху провинциите, където прекарах по-голямата част от живота си на Изток - повече от дванадесет години. От тази книга може би ще се получи впечатление, че съм прекарал в Турция само пет години; но след като беше завършена железницата в Кюстенджа, аз бях нает за още седем години на жп линията Варна - Русчук, което допринесе много за връзките ми с жителите на тези страни.  Аз често правех походи в Стара планина на лов за елени или глигани, които там са в изобилие. По време на тези походи живеех в български села и така имах възможност да се запозная отблизо с навиците и характера на българите. Може би едно тяхно кратко описание би било интересно днес...
Всички те, или повечето са селски собственици, обработващи земя, която привидно принадлежи на султана, но практически е напълно тяхна собственост. В България няма феодални шефове както в Босна и турските селяни притежават земята си при същите условия като българите. Тъй като населението на България е малко и почвата е плодородна, няма много "жажда за земя". Всеки човек, бил той турчин или българин, притежава толкова земя, колкото може да обработва и, разбира се, въпреки че понякога възникват спорове за земя, те са много по-малко, отколкото би могло да се очаква в страна, където законите за притежаване на земята са непознати.
 Българите (а и турските селяни) са много шумни и постоянни в оплакванията си от беззаконието и тиранията на турските власти. Всички - от губернатора до палача - мислят, че е редно и законно, когато пътуват да квартируват в къщите на селяните, без дори да помислят за заплащане; и в същото време изискват да бъдат обслужвани от домакина и семейството му и да получават най-доброто.
    Най-големите и най-процъфтяващи села са изградени възможно най-далече от главните пътища, водещи към и от укрепените градове като Видин, Русчук, Шумла (Шумен) и др. Ако те са на пътя на военен поход, войските се разквартирували безплатно, каруците им и животните се конфискували за транспортни цели, а самите собственици били заставяни да ги придружават като кочияши и да намират храна за себе си и фураж за животните без всякаква компенсация. Като последствие от всичко това селата, които по силата на обстоятелствата е трябвало да бъдат на главен път, са мизерна купчина колиби.
Около 12 мили (19 км) от Варна и недалеч от пътя за Шумен e цветущото село Гебедже (Белослав), което е отчасти турско, отчасти българско. При влизането в него веднага поразява гледката на благоденствие от добре построените къщи и огромните стада от животни. Между селото и пътя има мочурище, през което минава тесен но дълбок поток. За да помогна за строежа на линията, която преминава през селото, аз наредих да бъде направен път през тресавището и дървен мост над потока. Първата нощ, след като мостът бе построен той беше срязан; и при направеното запитване за това турците ми казаха, че ако живеят с такъв лесен достъп до пътя, жителите и турци, и българи ще изгорят къщите си и ще избягат до някое място, където турските власти, турската войска и преди всичко турските заптиета не биха ги намерили така лесно. "Преди всичко заптиетата", те са постоянно и безкрайно бедствие за всички села, били те турски или български. Те са набирани от най-долните и най-бруталните измежду турците. Много, ако не повечето от тях, са били разбойници и всички са крадци.
Освен оплакванията от несправедливостта на турските власти и от начина, по който са ограбвани от войската и полицията, българите винаги са ми изглеждали търпеливи под турското робство и аз никога не съм бил осведомяван за организиран заговор против управлението. Няма съмнение, че през 1865-66 г. подобно нещо е съществувало. Комитет от българи са се срещали в Букурещ и руският консул в този град е присъствал често на техните събрания. В края на краищата определен брой българи и други сформирали малка група и прекосили Дунав с намерение за подклаждане на революция в България. Вярвам, че те не са срещнали нито един последовател в България и много скоро всичките са били арестувани и обесени от Мидхад паша, който по това време е бил губернатор на Дунавския вилает.
 Българите в никакъв случаи не са войнствен народ. Те са много трудолюбиви, бедни и по-скоро апатични. Като работници и служители аз ги предпочитах пред всички останали. Те са много изпълнителни и интелигентни; и много скоро след английско обучаване те достигаха до по-висок работен клас от, доколкото аз мога да си спомня, достигнатото от всички други родени в тези региони. Ние имахме един млад български чиновник, син на български селянин, който се самообразоваше - с малка помощ, дадена му като момче от един американски мисионер - докато той се научил да чете и пише на четири европейски езика, включително английски, и беше първокласен счетоводител. Имахме също български машинисти и механици; и цялата работа по полагането на жп релсите и ремонта в Кюстенджа, Варна и Русе много скоро попадна в техни ръце и, аз вярвам, че под ръководството на техен майстор се изпълняват и до днес.
Чрез своето лично стопанство българският селянин произвежда почти всичко, от което се нуждае на този свят. Дрехите и обувките на мъжете и жените са изцяло домашна направа. Мъжете носят калпаци от овча кожа, черни или бели, къс груб елек направен от здрав ръчно тъкан вълнен плат върху жилетка, широки провиснали панталони, платнени гети и цървули от кравешка кожа. Бельото им се състои от ленена риза и гащи от домашно отгледан лен. През лятото жените носят кърпи за глава, вплетени в дългите им коси, вталена ленена блуза и домашно тъкана ленена фуста стигаща до под колената, краката и глезените им са непокрити. През зимата мъжете и жените се обличат в кожуси от овча кожа с обърната навътре вълна и добре украсени отвън.
Къщите са добри и в по-голямата си част изградени от дървен материал, камък или "дъбов плет"; стаите на жилището обикновено са над голям обор, в който животните нощуват. За да пести топлината, която за българина никога не е излишна, оставят отворена дупка, голяма колкото човешка глава, през пода от стаите към обора, през които се качва топлината и миризмата от добитъка, който можете да видите! Иначе стаите са уютни, сухи, чисти и топли. Мебели почти няма, всички сядат на пода върху постелки с прибрани към тялото крака, "по турски". В спалните помещения винаги има купища завивки и вълнени черги, направени от жените, а в повечето къщи и домоткани ленени чаршафи.
 Когато децата пораснат, те продължават да живеят в бащината си къща и често могат да се видят две или три поколения под един покрив. Прекарах месеци в български домове, но никога не чух семейна разправия. Никога не съм живял между хора, където женските добродетели да са оценявани по-високо, отколкото това е сред българите. Нашите английски работници, мъже от всякакъв вид и характери, живееха с месеци в български села, в най-приятелски отношения с жените, и никога не е имало и най-малък повод за скандал. Макар че винаги са готови да се засмеят или да разговарят, селските момичета никога не си позволяват лекомислено поведение. Изглежда, те притежават целомъдрие и достойнство по рождение. Като раса и мъжете, и жените са добре отгледани и добре изглеждащи, притежават пъргава изправена стойка и здрав вид, защото от детска възраст са били добре хранени и добре обличани. Ако бъде дадена пълна свобода на личността и собствеността, аз вярвам, че България би била една от най-проспериращите страни в Европа; и дори бих искал бедните трудещи се в Англия и Ирландия да са толкова добре облечени, толкова добре подслонени, както са българите сега.
 Имам много приятели измежду турците и българите и искрено се надявам, че споровете между двете страни скоро ще да бъдат разрешени и те ще могат да се радват на добро бъдеще.