Защото още сме си в тоталитаризма...

Проф. Чавдар Кръстев

    Не е тайна, че сценичните изкуства носят всички белези на обществото, в което се правят. Това може да не важи за изкуствата на резултата - литературата, изобразителното изкуство, екранните изкуства - не зная, не съм се занимавал сериозно с тях, пък и болката ми е театърът. И макар че не вярвам да има изкуство, откъснато от конкретното  време, от конкретната страна, от конкретните хора, от техния конкретен бит, ще се огранича само до това, което познавам добре - театъра.
    Онези, най-добрите години на българския театър (а, комай, и за всички изкуства, ако се замислим по-дълбоко!) бяха 45-те години, които - според някои! - стигали. За недъзите на онази обществена система - спор няма!, наистина бе дошло време да се отстранят. И в обществото като цяло, и в театъра като част от него...
    Само че по стар български обичай впрягаме коня зад каруцата и се опитваме заедно с мръсната вода да изхвърлим и бебето. На никой не му иде наум, че при една нереформирана, само разръчкана оттук-оттам система (а нашата е точно такава!), реформата на отделна част е невъзможна! Не можеш да направиш общински държавните театри, когато държавата ти е все така тоталитарно централизирана. Че дори повече - справка СЕБРА. Това означава, че ги оставяш бавно, но сигурно и мъчително да умират. От глад. Защото общините предават всичките си приходи на държавата и после чакат - у властващите (не управниците! Управник е друга работа, която ние от 20 и кусур години не сме виждали!) е и фискът, и бюджетът. Колкото ти отрежат, толкова ще ползваш. А това си е чист тоталитаризъм. Ти тази система не си реформирал, а си тръгнал театрите да оправяш!
    Държавата спешно се нуждае от децентрализация! Ако настина някой се е замислил за смяната на тоталитарната система с нещо по-добро. По-демократично, да речем. А то на всяка цена трябва да бъде свързано със

смъкването на правата и отговорностите

на възможното за момента най-ниско равнище. В нашия случай това са общините. Когато общините престанат да се молят за всеки лев на министерства и ведомства, на партии и правителства - едва тогава може да кажем, че сме приключили с тоталитаризма.
Когато ликвидираме устоите на тоталитарната държава - финансовия централизъм, едва тогава общините, на които днес държавата се кани да делегира нови харчове (без права!), могат и театър да гледат. "Гледат" употребявам не в прекия смисъл, а като "отглеждат". Защото театърът е организъм, който много лесно може да бъде унищожен, но за сметка на това много трудно се отглежда. Особено в условията на "първоначално натрупване на капитали", както научно се нарича незавършилият все още грабеж на общонародната собственост, изградена в годините на реалния социализъм. Театралните сгради, строени тогава, са лакомо парче за този наш див, античовешки капитализъм. Познавам... познаваМЕ колеги, на които бе възложено (вменено в дълг, заповядано) да ликвидират определени трупи, за да останат сградите пусти, удобни за приватизиране и последващо "рекултивирани" в казина и др., точно толкова необходими за родната ни духовност заведения. Е, не успяха. Но тези зали и до днес не са населени от художествено пълноценни трупи. Защото за отглеждането на един театрален ансамбъл е необходимо (освен пари, много пари!) и време. Много време! А времето е също пари, нали? Та, правете му сметка, господа рИформатори!
А реформата е нужна!
Първото условие за успешното й провеждане вече го казахме -

децентрализацията!

За второто властта  сама се е досетила, докато е кметувала - делегираните бюджети. Т.е. - каквото изкара театърът с труда си - остава за него, да го правят на каквото искат - на заплати, на спектакли, на ремонти... Това е добре. Безспорно! Но не е достатъчно. Крайно необходим е нов закон за меценатството, който да изхвърли на боклука стария, непривличащ, а отблъскващ меценатите от сценичните изкуства. Защото, ако меценатът в изобразителното изкуство се прибере вкъщи с картина - материален знак за благодарност с възможност за бъдеща печалба, то от театъра няма с какво материално да се прибере. Най-много да му е останал сладникавият вкус от целувката на някоя напориста актриса... На мецената в театъра един нов закон трябва да му гарантира
 
приспадане на данъка поне със сумата

с която е субсидирал спектакъла. Всичко друго ще е игра за наивници - "мижи, да те лажем"!
    И накрая задължително е необходим закон за сценичните изкуства (и циркът е сценично изкуство, нали знаете?), създаден от съвместния труд на юристи и театрали. (Впрочем, между театралите има доста завършили право и дори практикували.) Но този закон не бива да приравнява театъра към търговско дружество, а да отчете, че професионалният театър (опера, оперета, филхармония или духов оркестър, цирк...) е преди всичко производствено предприятие с твърде сложна организация на труда по изкарването на един странен продукт (спектакъл) на пазара и още по-сложна организация на експлоатацията му. Продуктът се състои не само от материя, и от дух! А се експлоатира преди всичко духът! И макар продуктът да е сред най-малотрайните (само колкото трае представлението!), той е и многократно възобновяем. Докато има кой да го гледа... Така че сцената предлага сплав от традиционни и свръхавангардни технологии, които не могат да се приравнят към паразитната дейност на търговията.
    И понеже въпросът с духа е твърде сложен дори за хора на изкуството във властта, давам пояснения около производството: както всяко производство, то си има вход и изход. На входа се набавят кадри, материали и пр., на изхода се броят постъпления от продадените билети. На входа е необходим капитал - за заплати, консумативи, материали, оборудване, транспорт и пр. Ако някой (държава, община, спонсор, та ако щете дори кредитор - с безлихвен или нисколихвен кредит) не осигури този капитал, процесът на производството не може да започне и театърът не може да се състои. Но дори когато продуктът (спектакълът) е налице, и дори да има високи художествени стойности, ако няма кой да го купи, театърът реализира чиста загуба. При това продуктът не е от жизненоважните и поддържащите, дори в "потребителската кошница" го няма. А "гладен човек за театър не мисли". И ето тук ще е най-важната част от реформата, ако тя въобще е реформа. Основният харч на държавата трябва да е на изхода, тя трябва

да дотира цената на билетите!

Да речем, че цената на билета е 10 лв. За всеки продаден билет държавата трябва да доплаща на театъра още 10 лева. Т.е. - в касата на театъра от един продаден билет да влизат 20 лева! Това е твърде далеч от бродуейските 200-300 долара и дори от френските 50-60 евро, но и заплатите на масовия българин съвсем не са френски или американски, нали? А за детските билети (обикновено с цена 2 лв.) държавната  подкрепа (спрямо зрителите) трябва да е поне 8 лева, за да влязат в касата 10. Ако искаме всеки българин да има достъп до театъра, театърът ни да е художествен и да е общодостъпен.
Оставете трупите на ниска заплата (да речем, средно 400 лв.). Ако трудът им е ефективен, спрямо приноса си към ефективността на продукта всеки участник в изработването му ще получава значително по-голяма заплата, а "звездите" (тези, които водят публиката) - многократно. Но не благодарение на твърдия договор или "щата", а в зависимост от приноса по овладяване на зрителя. Така всеки участник в спектакъла (дори шивачът, железарят, дърводелецът, шофьорът...) ще е заинтересован от бройката зрители на едно представление. А тези, които само киснат в театъра, без никакъв или с несъществен принос, ще стоят на минималната заплата, докато не открият, че е по-доходно да се преквалифицират в продавач-консултанти, да речем. Или докато колегите им ги търпят. При такива условия, ако някой театър не издържи - значи просто не е бил професионален и трябва да бъде отстранен от държавната ясла.
    А какво да правим с авангардните театри, с театрите-лаборатории? - ехидно ще ме запита някой. Отговарям: първо - "авангардисти" в България - дал Бог, но авангарден театър няма, кой знае защо. Може би защото родният "авангард" е само "ариергард" на някои модни тенденции. Второ - театър-лаборатория у нас има заявен само един ("Сфумато") и (доколкото съм информиран) той е с най-високи приходи и при това във валута! И трето - истинският авангард почти веднага овладява един малък, но добре просветен слой от театралните зрители, които са му изключително предани. Така че необходимата специална грижа за един-два експериментални театъра не е кой знае какъв харч.
Когато всичко това е налице, може да се твърди, че ще направим успешна театрална реформа. Но това не би могло да се случи, докато идващите и скоропостижно отиващи си правителства и съответните им партии не разберат, че 20-годишният "десен" завой ни докара пак на същото място, откъдето тръгнахме, но на много по-ниско стъпало! Докато не разберат разните дянковци, че в тоталитарно икономически централизираната им държава всяка реформа е обречена на неуспех! Докато някой управляващ не прояви реална политическа воля да смени тоталитаризма с нещо действително по-добро. А то ще е неминуемо ляв курс в икономиката, ляв курс в обществените отношения, ляв курс в управление на културните процеси.

(Авторът е член на НК на ПП Българска левица, професор по актьорско майсторство и режисура)