Мнение
През златната арка
Как държавният интерес в Евросъюза се подчинява на частния
/ брой: 94
"Личните потребности са длъжни да отстъпят много на обществените."
Плиний Млади (62-113 г.), римски писател и общественик
Едва ли има по-изобличаващ документ за истинската същност на управленския елит в Англия от монографията на Гизелхер Вирзинг "100 фамилии владеят Британската империя" - за реалния властови механизъм в Англия от началото на ХХ век до 1940 г. Като успешно бива заличена границата между частния и държавния интерес. Не в смисъл частният интерес да се съобразява с интереса на държавата, а обратното - интересът на държавата в неин ущърб да се подчинява на частните интереси. Държавни поръчки на завишени цени, в полза на фирми, в които членове на Камарата на лордовете и на Камарата на общините имат финансови интереси. През този период както външната, така и вътрешната политика на Англия, изработвана по "демократичен" начин в нейния парламент, изцяло експонира интересите на английското управляващо малцинство. Тече непрекъснато преминаване на членове на държавните управленски органи към банките и големите фирми и обратно.
Този процес има своето име - "revolving door" - въртяща се врата. Въртящата се врата представлява няколко съединени вертикални врати откъм едната им страна, въртящи се кръгово около обща ос. Първоначално такива врати били монтирани в банките на нюйоркския район Манхатън. Това приспособление пазело както от навлизането на голямо количество студен въздух през зимата или от силно затопляне лятно време, така и възпрепятствало едновременното нахлуване на банда гангстери, решили да извършват банков обир. Напълно възможно е врата с подобна въртяща се конструкция да е монтирана и между двете части на един общ строителен ансамбъл. Ето защо не се минало много време и пак там, в САЩ, се появил и метафоричният смисъл на понятието "въртяща се врата" - преминаване от държавен пост в управителните органи на големи компании и обратното.
Представителната демокрация се оказва
восък в ръцете на елитите
всъщност (псевдо)елитите, която те ваят в своя полза. И това е явление в глобален мащаб.
Отмар Исинг, главен икономист на Европейската централна банка между 1998 и 2006 г. и духовен баща на еврото, стана съветник по международните въпроси на банка "Голдмън Сакс". Аксел Вебер, бивш председател на Бундесбанк и представител на Германия в Съвета на гуверньорите на Европейската централна банка, също направи своя избор - вместо да се върне като преподавател в университета, прие да стане зам.-председател на швейцарската банка UBS (заподозряна, че фаворизира укриването на данъци) срещу възнаграждение от 1,7 милиона евро.
Настоящият премиер на Италия Марио Драги беше председател на ЕЦБ, а преди това - вицепрезидент на европейския клон на "Голдмън Сакс". Жан-Клод Юнкер, председател на Европейската комисия от 1 ноември 2014 г., предложи, а Европарламентът - одобри, Мигел Ариас Каниете, бивш президент на петролното дружество "Петролохис Канариас", за комисар на енергетиката и климатичните промени; за комисар на капиталовите пазари - Джонатан Хил, бивш лобист в полза на индустрията; за комисар на икономическите и финансовите въпроси - Пиер Московиси, бивш вицепрезидент на Индустриалния кръг (лоби, обединяващо ръководителите на най-големите френски индустриални групировки); за комисар на изследванията, науката и иновациите - Карлос Моедаш, бивш кадър на банка "Голдман Сакс"; и за комисар на правосъдието - Вера Юрова, бивша съветничка по политическите въпроси на чешкия милиардер Андрей Бабич.
Има много малко правила, които регулират процеса по назначаването на европейските комисари или определят подходящия профил на кандидатите. Преди да поемат функциите си, новопостъпилите трябва да попълнят декларация, в която подробно да опишат "финансовите си интереси". След това им се забранява да се занимават с въпроси, свързани или засягащи техни "приближени". Но извън тази възбрана, която е ограничена, тъй като не се дава дефиниция на термините "финансови интереси" и "приближени", институциите са гостоприемни като гарова чакалня.
По магистралата на връзките
се пътува в двете посоки. По едното платно откъм кампании или организации на собственици техни бивши ръководители се насочват към публични институции като Европейската комисия, за да са в състояние с висок КПД да защищават интересите на предишните си местоработи. В противоположната посока бивши високопоставени администратори се устремяват към частния сектор, където се позиционират като търговци на информация, контакти и услуги.
Бившият комисар в ЕС по вътрешния пазар ирландецът Чарли Маккрийви стана член на ръководството на банка и на управителните съвети на дружествата "Раянер" и "Сентениал". След края на мандата си като европейски комисар по защита на потребителите българката Меглена Кунева бе приета за член на Управителния съвет на "БНП Париба". Австрийката Бенита Фереро-Валднер, която отговаряше за международните отношения на Еврокомисията, се озова в застрахователната компания "Мюних Ре". Белгиецът Луи Мишел, бивш комисар по международното сътрудничество, хуманитарната помощ и реагирането на кризи, се установи в кредитната институция за недвижими имоти "Кредимо".
Всичко това предизвика недоволство в европейското публично пространство. След 2014 г. напускащите комисари трябва да спазват период от 18 месеца, по време на който всяко професионално възнаграждение подлежи на утвърждаване от ЕС, като освен това им се забранява да лобират пред Европейската комисия по въпроси, свързани с предишните им отговорности. Но и новите правила не посочват какво точно се включва в търговията с влияние. Те не отчитат факта, че комисарите взимат решенията колективно и затова влиянието им се простира далеч извън сферата на техния конкретен ресор. А след като напуснат постовете си, получават щедри обезщетения - от 40 до 65% от брюкселската им заплата, през следващите три години. Не само логично, но и целесъобразно за намаляване на потенциала за търговия с влияние би било ограниченията да бъдат продължени от 18 месеца на три години.
В ротациите през "въртящата се врата" участват не само еврокомисарите, но и висшите чиновници от администрацията на Европейския съюз. Един от многото примери е Ерве Жуанжан, който до април 2014 г. бе генерален директор в Еврокомисията - най-висока длъжност в йерархията на брюкселските чиновници. Месец по-късно започва работа във френската адвокатска кантора "Фидал". Макар ЕК да му забранява да лобира пряко, Жуанжан разполага със заобиколни пътища да го прави или да предоставя "консултации" на своите клиенти.
Въпреки прокламираните високи етични норми, сред европейските депутати "черните овце" съвсем не са единици. Разминаването между публичните им изявления и поведението им напомня поговорката "Не ме гледай какво правя, прави каквото казвам". След като се разделиха с депутатските банки в Европарламента след изборите през май 2014 г., част от "безработните" приеха служби в частния сектор, които са в пряка връзка с предишната им дейност в парламента. В центъра на критиката попаднаха четирима бивши депутати: трима англичани и една холандка, участвали в много влиятелната Икономическа и валутна комисия, чиято задача е да регламентира финансовия и застрахователния сектор. Шарън Боулс (Великобритания), бивша председателка на тази комисия, стана член на Управителния съвет на "London Stock Exchange Group" като директор без изпълнителни права; Арлин Маккарти (Великобритания), бивша зам.-председателка на същата комисия, бе назначена за вицепрезидент на лобисткото дружество "Sovereign Strategy", където отговаря за европейската стратегия. И т.н. Примерите са още много.
Ситото на етичния кодекс на европейските депутати е толкова широко, че не възпрепятства тези
изгодни маневри
Активистите на процеса "въртяща се врата", които извличат ползи от него, твърдят, че практиката не създава никакъв проблем, тъй като съответства изцяло на закона. Освен това никой не може да упрекне бившите функционери, напуснали вече европейските институции, че злоупотребяват с власт, тъй като вече не разполагат с нея. Някои си намъкват доспехите на бранители на личната свобода - всеки има право да работи там, където му харесва. На други основният защитен аргумент е, че промяната на статуса "е от полза за всички, тъй като помага за взаимното разбирателство и комуникацията между висшите държавни служители и частния сектор".
Стивън Грийн, английски пастор, за когото се твърдеше, че е с висока етика, ръководеше банката HSBS, чието седалище се намира в Лондон, между 2006 и 2010 г., когато бяха открити огромни капиталови потоци към банката с цел да бъдат избегнати данъците върху тях. Вместо да бъде наказан, през ноември 2010 г. получава благородническо звание от английската кралица. Два месеца по-късно "барон Грийн Хъстърпиърпоинт" стана министър на търговията в правителството на Дейвид Камерън.
Е, да не си помислите, че всички тези истории хвърлят петно върху т.нар. либерална демокрация. Ни най-малко! Понеже най-важното е, че в държавите с "либерална демокрация" гражданите имат еднакви индивидуални права. Или както бе прозрял френският писател Ромен Ролан: "И бедните, и богатите имат право да спят под мостовете на Сена".
* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България