Опасни маневри на ракетния фронт

Малко повече от седмица остава до крайния срок, след който Договорът за ликвидиране на ракетите със среден и по-малък обсег (ДРСМО) ще спре да функционира и светът ще се окаже в територия, която беше позабравена през последните 3 десетилетия. Изгледите за продължаването на неговото действие не изглеждат никак големи, тъй като в момента сякаш и САЩ, и Русия предпочитат да не бъдат обвързани от нова сделка. Китай пък и досега не беше част от ДРСМО и вече обяви, че няма намерение да участва в евентуалните нови преговори. 

Въпреки опитите вината да бъде прехвърлена на Русия обаче инициатор на всичко стана администрацията на Доналд Тръмп. Първо, САЩ се оттеглиха, а Владимир Путин просто реагира на действията на Вашингтон. Сега Йенс Столтенберг иска да представи НАТО като нещо различно от САЩ и като защитник на договора, но на всички е ясно, че без участието на американците подкрепата на Алианса за ДРСМО не означава нищо. Така че г-н Столтенберг най-вероятно е прав, когато през миналата седмица каза, че трябва да очакваме “свят с много руски ракети”. А самият той е по-добре да насочи вниманието си към Вашингтон, вместо да упреква руската страна, че с излизането си създавала несигурност. 

Несигурността всъщност е единственото сигурно нещо, което можем да очакваме от началото на август, когато ще настъпи официалният край на ДРСМО. Тази несигурност вече кара мнозина в Москва, Брюксел и Вашингтон да говорят за нова надпревара във въоръжаването и възкресяване на Студената война. Спокойно обаче може да се каже също, че тя вече се води - поне от няколко години насам, и това е просто нормално развитие на нещата, като се има предвид настоящата ситуация в света. 

През последните години наблюдаваме сериозно разместване на баланса на силите както във военно, така и в политическо и икономическо отношение, в резултат на което САЩ вече не са този хегемон, който бяха след разпада на Съветския съюз. Още от началото на мандата си Тръмп обеща да върне Америка там, където й е мястото (според самата Америка) и излизането от ДРСМО е опит за крачка в тази посока. Тук трябва да отбележим, че немалка заслуга за този ход на американския президент имат и двамата му близки помощници Майк Помпео и Джон Болтън. Естествено, и за това абсолютно едностранно действие виновни бяха руснаците, тъй като нарушавали договора. 

Новата оръжейна надпревара

Надпреварата във въоръжаването всъщност вече е факт и може да се забележи на много места. Дори ние ставаме част от нея с покупката на Ф-16 и увеличения експорт на оръжие през последните години. Но дори в нашите смешни мащаби е видно, че тук освен за геополитическо противопоставяне става дума и за икономически мотиви. Почти навсякъде производителите са частни компании, а една частна компания не може да съществува без печалба и продажби. Военният бюджет на САЩ застрашително се приближава до космическата сума от 1 трилион долара и голяма част от тези пари отиват за захранване на компании като “Локхийд Мартин”, в която и ние ще налеем своите 2 милиарда лева (поне). Тази връзка между политика и икономика винаги е съществувала и дори ако развитието на военните технологии е донесло исторически ползи и за цивилния живот, двете световни войни са твърде солена цена, платена с милиони невинни жертви. 

В същото време обаче държава като Северна Корея показва, че и сега единственият начин да имаш равнопоставена позиция при преговори със сила като САЩ е да имаш съответното въоръжение, за предпочитане ядрено. Няма да е изненада, че занапред и други страни по света ще се стремят да придобият технологията. И особено когато Вашингтон показва, че не може да му се има доверие да спазва договорките. Тогава единственият вариант е да се въоръжиш и да разговаряш от позицията на силата. Третият закон на Нютон в действие. Това правят Русия, Китай, Иран и всички други набедени за “лоши” от Белия дом. 

Тези процеси обаче не са ограничени само до Северна Америка и Азия. В Европа също се наблюдава засилен интерес към въоръжаването, въпреки че непосредствени заплахи от война на континента в момента липсват. Само за последните седмици: Франция обяви създаването на космически сили и отпразнува Деня на Бастилията с пищен военен парад, в който искаше да демонстрира най-доброто от военнопромишления си комплекс; новият военен министър на Германия Анегрет Крамп-Каренбауер (протеже и наследник на Меркел в ХДС) веднага се застъпи за увеличаване на военния бюджет - който и без това непрекъснато расте в последните години; в Атина новото правителство на “Нова демокрация” също обяви, че иска да възстанови гръцката оръжейна индустрия. 

Макар да не става дума непременно за ракети с ядрени бойни глави, очевидно е, че множество държави разчитат на доброто старо въоръжаване за защита на интересите си, за растеж на икономиката - или пък и за двете. Остава отворен въпросът дали това ще подейства възпиращо и благотворно за световния мир, или, както в пиесите на А.П. Чехов, пушката на стената в някакъв момент ще гръмне и ще даде старт на нов мащабен световен конфликт. Като се има предвид нежеланието на САЩ (и Запада като цяло) да живеят в многополюсен свят, в който не всичко зависи от тях - основания за притеснения има. 

Надежда за мир

Макар че на пръв поглед никой не иска война, самата капиталистическа система изисква конкуренция между държавите, а това неминуемо поражда конфликт. Агресивното поведение на Доналд Тръмп и неговата администрация определено увеличават шансовете за “горещ” сблъсък в някоя от точките на напрежение. Отслабената мощ на Америка засега държи нещата в рамките на санкциите и търговските войни. Но с хора като Помпео и Болтън и един куп жадни за поръчки компании предстои да видим докога Вашингтон ще се задоволи само с това. Настоящата иранска криза показва, че балансът е доста крехък. Излизането от ДРСМО ще се използва за ново въоръжаване. Във влиятелни списания като “Форин полиси” вече могат да се прочетат предложения какво да се прави след края на договора и те не звучат никак миролюбиво. Едно от тях например твърди, че свободата, която САЩ ще получат, трябва да се използва за разполагане на още повече ракети (включително ядрени) по различни места в света. И особено в Тихия океан, доколкото Вашингтон разглежда Китай като основна заплаха за господството си. Една от целите на Тръмп е евентуалните нови преговори да включват и Китай, а чрез излизането той се надява да притисне Русия, така че и Кремъл да работи за привличане на Пекин към пакта.

Дали това ще се случи, предстои да видим. Но докато Русия и Китай наистина трябва да се отбраняват от Запада, САЩ (респ. държавите от НАТО) нямат от кого да се защитават. Нито Русия, нито Китай, нито Иран ги заплашва военно. “Руската агресия”, за която иначе слушаме почти непрестанно, е съшит с бели конци мит. И това превръща Алианса в основния фактор, който може да инициира сблъсък. Виждаме, че въпреки недоказаните обвинения към Иран сегашната танкерна криза в Ормузкия проток реално започна с действията на британската страна. Като това е просто последният пример от дълга, дълга поредица. 

За съжаление по-вероятният сценарий е в средно- и дългосрочен план нещата да ескалират. Ако гледаме нещата от нашата камбанария, притеснително е, че някои европейски държави демонстрират почти толкова агресивно поведение, колкото САЩ. Дори ако по някаква случайност на европейска земя не се водят военни действия, то войната в Сирия и последвалите бежанска криза и терористични атентати би трябвало да са достатъчен урок. Шансът за мир е САЩ и техните съюзници да бъдат сдържани, т.е. да срещнат достатъчно силна съпротива от останалия свят. Парадоксално, но това едва ли може да се случи, без да бъде изпълнен Третият закон на Нютон. Явно, за да има мир, наистина ще е необходим “свят с много руски ракети”.