Нова вълна протести клати света

Сантяго, Париж, Бейрут. Три различни свята и все пак с подобни проблеми. И на трите места хората са недоволни от качеството си на живот и протестират. И на трите места управлението се характеризира с една и съща дума: неолиберализъм. И макар той да се различава в локалните си варианти, в крайна сметка се подчинява на едни и същи принципи. И дава едни и същи резултати - милиони, ако не и милиарди хора по света изпитват трудности и се безпокоят за оцеляването си. 

Тези три примера не са единствените. Светът се тресеше от протести през цялата 2019 г. Голяма част от тях бяха именно срещу същата икономическа система, която доведе до кризата през 2008 г. и която продължава да отнема от обикновения гражданин, докато в същото време се грижи с всичките си сили за състоянието на заможните. Именно кризата и последвалото спасяване на банки и други частни институции родиха израза “Капитализъм за бедните, социализъм за богатите”. Накратко така може да се опише причината за недоволството по света. 

Особено интересно е в Латинска Америка и в частност в Чили. Почти няма страна на континента, която да не е в процес на социални сътресения. И докато във Венецуела и Боливия става дума за преврати (или поне опити) със съмнителни следи, водещи до Вашингтон, в Чили, Еквадор, Колумбия, дори Аржентина и Бразилия, недоволството е от досегашните управляващи, които спадат към съюзниците на САЩ и съответно прокарват неолибералната политика, превърнала се в запазена марка на американското влияние по света. 

Когато през 2008 г. избухна световната финансова криза, тя роди движения като “Окупирай Уолстрийт” и “Арабската пролет”. Днес, десетилетие по-късно, нещата не са се променили много. Близкият Изток свят отново бушува - от Алжир до Техеран наблюдаваме протести, които обикновено са против цялата политическа класа, доколкото на много места се наблюдава т.нар. “неолиберален консенсус” - различни политици, еднакви политики. “Жълтите жилетки” пък в голяма степен приличат на “Окупирай Уолстрийт” по силната си критика към стила на Еманюел Макрон, наричан от народа “президент на богатите”. Към “жилетките” миналата седмица се присъединиха и синдикатите, тъй като Макрон обяви пенсионна “реформа” - т.е. орязване. Френският президент, който по време на кампанията си се обяви за “нито ляв, нито десен” всъщност управлява почти изцяло с десни политики. След предишните световни вълнения и кризата много политици днес не смеят да обявят на всеослушание идеологията си. Така на сцената излязоха хора като Макрон, които уж трябваше да са ново поколение политици, но в крайна сметка се оказа, че не се различават особено от досегашните. И протестите са логичната реакция.

В Близкия Изток ситуацията е по-различна. Много от протестите по време на “Арабската пролет” бяха срещу авторитарни, дори диктаторски режими. Макар на някои места да бяха постигнати известни успехи, положението в голяма степен остана същото. В Египет бе сменен Хосни Мубарак, но наследилите го на поста се оказаха не по-добри от него. На други места като Сирия пък протестите бяха използвани от Запада за разпалване на конфликти, последиците от които търпим и сега. Ситуацията в Либия пък е трудно да се опише - на практика такава държава в момента не съществува. Може би със закъснение бомбата на социалното недоволство избухна и в Ирак - след падането на Саддам Хюсеин и там се настаниха хаосът и корупцията. Толкова познато за всички, които са имали щастието да бъдат “освободени” от Вашингтон.

Чили - началото и края

Историята на “освобождението” започва именно в Чили, където днес протестират срещу милиардера-неолиберал Себастиан Пинера. Всички знаят историята на Салвадор Алиенде и преврата на Пиночет. Чили е първото място, където започват да се прилагат да практика неолибералните рецепти в икономиката. Оттам те се разпространиха в целия свят, включително и у нас. Дълго време страната бе давана за пример за успеха на тези политики, като дори в България бе предлагано въвеждането на чилийската пенсионна система. Е, през 2019 г. на чилийците им дойде до гуша и излязоха масово по улиците. Формално поводът за това стана увеличение на билета за градски транспорт, но както казват самите чилийци - това беше само последната капка в чашата. Вследствие на неолибералните политики Чили е страната с най-голямо неравенство в доходите, пенсионната реформа въобще не се оказва толкова успешна, колкото искат да ни я представят, а по улиците на Сантяго могат да се видят хора с плакати “Тук се роди неолиберализмът, тук ще умре”. Очевидно самите чилийци не просто искат смяна на властта, а нова система. 

Това се случва на фона на засилено американско внимание към региона. И във Венецуела, и в Боливия превратаджиите имат силни връзки с Вашингтон. Преди да бъде уволнен от Доналд Тръмп, Джон Болтън често споменаваше “доктрината Монро”, в която САЩ смятат западното полукълбо едва ли не за своя собственост. Болтън вече не е в Белия дом, но изглежда пренасочването на фокуса продължава. 

Така на континента вървят два паралелни и противоречиви процеса - борба за отхвърляне на неолибералните политики и опити на “Големия брат” на север да постави нещата отново под свой контрол там, където народите на Южна Америка са поели по собствен път. Първото вече даде резултат в Аржентина, където проамериканският президент Маурисио Макри изкара само един мандат, а на скорошните избори на власт се върна левият политик Кристина Фернандес, само че този път като вицепрезидент. Народни протести като тези в Чили избухнаха още в Еквадор и Колумбия (и двете държави се управляват от близки до САЩ политици), дори имаше общи акции на солидарност между народите. Със сигурност борбата за свобода от неолибералната хватка и опитите на Вашингтон да наложат контрола си ще продължат и през следващата година. 

Борбата продължава

Тези две течения се наблюдават и на други места и не всички протести споделят общи цели. В Хонконг например очевидно целта на протестите е откъсване от Китай и повторно влизане в орбитата на Вашингтон и Лондон. Щяха ли хора, които се борят за освобождение, да развяват американски флагове иначе и да се молят на Белия дом за помощ? Като добавим и обмяната на опит с хора от украинския батальон “Азов”, става ясно, че тук се обслужват повече геополитическите интереси на САЩ, отколкото тези на народа, а приликите с “Майдана” не свършват дотук. Не е изненада, че това е и протестът, който получава най-голямо внимание не само в западните, а и в родните медии. 

Във времена, в които напрежението между държавите расте и няма нищо по-сигурно от несигурността, борбата на народите за социална справедливост и нормални условия за живот продължава. Поради антикапиталистическия си характер много от протестите по света са игнорирани от медии и анализатори. Това обаче не означава, че такива протести няма и че неолиберализмът е победил. Напротив, съпротивата срещу него става все по-силна. Ако преди това беше нещо ново, то сега вече имаме конкретни емпирични резултати от последиците от тази идеология. И все повече хора разбират, че обещанията за светло бъдеще чрез либерален капитализъм са приказки за наивници. Измамата става все по-явна, а окупираната от функционерите на неолибералния консенсус власт все по-нелегитимна. Краят на тази епоха наближава.