Невероятните приключения на акад. Николай Тодоров

На 21 юни ще отбележим 100-годишнината от рождението на един забележителен човек - академик Николай Тодоров - знакова фигура в българската историческа наука, в българския преход и в живота на ЮНЕСКО. Медик, по първото си висше образование, учен историк с впечатляваща творческа биография, ярка фигура от годините на прехода и поне три десетилетия преди това. Варненец. Любознателен младеж. Ремсист. Студент по медицина. Антифашист. След провал, в нелегалната ядка, осъден задочно на смърт. Присъдата не е изпълнена, поради непълнолетие. Първо попада във Варненския затвор. После в Плевенския. Накрая отново във Варненския. На 8 септември 1944-а година е пуснат на свобода. След неизбежния опит в партийните структури Николай Тодоров тръгва по пътя на академичната кариера. Асистент, доцент и професор в Историко-философския факултет на Университета. Научните му успехи са впечатляващи. През 1974 г. с активната роля на министър Иван Башев се създава Института за външна политика - не без участието на Николай Тодоров.

Той оглавява новосъздадения Институт по Балканистика (в БАН). Институтът е вдъхновен от европейската идея за балканско сътрудничество, приветствана и започната още през 19 век. 

От 1976 г. до 1982 г. Николай Тодоров е наш посланик в Атина. 

Златно време за българо-гръцките отношения

Една "НАТОвска" държава и една "Варшавска", показват, че могат да съжителстват и да си партнират плодотворно, на най-високо равнище и при високо взаимно доверие. Ясно е, че това не е могло да стане без категоричната воля на държавните ръководители, но за ролята на българския посланик в Атина, после две десетилетия се разказват легенди.  

През 1987 г. академик Николай Тодоров е лансиран като кандидат за най-високия пост в ЮНЕСКО. След кампанията, авторитетно френско издание пише "Колко жалко, че Николай Тодоров идва от България.". Един вид - забележителен човек, от "незабележителна държава". Всъщност, това е по-скоро присъда за обществата, които самоуверено чертаят траекториите на световното развитие, познавайки предимно себе си. 

Като се опира на високата си позиция в БАН, Николай Тодоров смело се ангажира с шумната в онези години дискусия за "гроба на Апостола". Въпросът е свръхчувствителен за нацията, а Николай Тодоров има реноме на обективен и коректен изследовател, заместник-председател на БАН. Безспорен е стремежът му да бъде лоялен към гилдията на историците и както и притеснението му, че с костите на Левски изглежда е допусната мърлящина. Помага да изплуват важни истини.  

Николай Тодоров изучава ускорено променящия се свят. Възложено му е да е общ редактор на крупния проект на ЮНЕСКО за история на човешката цивилизация (в десет тома).  

Десети ноември заварва Николай Тодоров с впечатляващ научен, дипломатически и обществен авторитет. Винаги е бил ляв и винаги е бил човек на ПОЗИТИВНАТА промяна. Никога не се е колебаел да възрази на властимащите, когато е убеден в правотата си.

След 10 ноември, в центъра на националните обществени дебати застава и турско-мюсюлманския въпрос. Николай Тодоров недвусмислено се придържа към политиката на приобщаване. Твърди, че най-близко до човека е името му... Разграничава се от някои методи на Възродителния процес и се обявява за продължаване на политиката на приобщаване на мюсюлманското население. Формулира задачата - сега - най-важното е да се преодоляват психологическите бариери. Най-естествено е да бъде издигнат за народен представител във Великото народно събрание. Случват се познатите, леки вътрешнопартийни номера. Изборите се провеждат по "удвоена система" (всеки избирател имаше два гласа). Николай Тодоров печели в едномандатен район - Провадия - побеждава с почти 52% от първия тур. Районът е със силно турскоезично присъствие. Иначе е най-старият солодобивен център в Европа - на 5500 години. След откриването на ВНС, човек, който е председателствал Генералната асамблея на ЮНЕСКО, някак от само себе си е кандидат и за председател на Седмото ВНС.  

Неакадемични подвизи във ВНС

Те са много на брой, ще спомена за три от тях. 

Вечерта на 26 август 1990 г. - вечерта на палежа на Партийния дом, в София ври и кипи. Жълтите плочки са покрити с палатки - "Град на истината". Николай Тодоров е видял лично какво се случва около Партийния дом. Днес тези действия някой ще нарече "майдан", по украински тертип, тогава желевистите ги наричаха гордо "нежна революция". Последователите на политическия технолог Джин Шарп биха ги определили като "мирно завладяване на властта". Николай Тодоров се прибира в къщи, оттатък Докторската градина; има телефон от мрежата на властта - "петолъчка", звъни на Желю Желев, който съвсем случайно предния ден се е изнесъл от София и е пристигнал в "Евксиноград". Осведомява го какво се случва в центъра на града. Желев отговаря, че нищо подобно не му е докладвано. БНТ обаче включва директни кадри, факли летят към сградата, пламъци се издигат към небето, мяркат се познати софийски лица. Държавният глава Желев е поел морално-политическата отговорност за случващото се и за бездействието на отговорните правоохранителни институции. След палежа, започва парламентарно разследване. Вицепрезидентът Атанас Семерджиев разкрива, че му е било направено съмнително предложение да встъпи в правомощията на държавен глава, да обяви военно положение, да поеме властта и т.н. Провокацията не успява и продуцентите ѝ се лишават от сладката възможност, например, да обявят БСП "извън закона", като "превратаджийска", т.е., противоконституционна партия. Година по-късно, аналогична постановка се игра и в Москва, чрез т.нар. "Комитет за извънредно положение" (ГКЧП), след което бе разпусната КПСС, а малко по-късно и СССР. Е, в България, чак до там не се стигна. 

Есента на 1990 г. Пореден скандал в бурното ВНС. Случаят може да се озаглави "Дръжката на бравата, като решителен аргумент в парламентарния дебат". Парламентът преживява мигове на свръхвисоко напрежение, тресе се от надвикване и скандирания; Николай Тодоров просто става от председателския стол, слиза от президиума и се запътва към вратата. Част от депутатите осъзнават какво се случва - председателят, толкова трудно избран, си тръгва! Оставаме без председател! ВНС започва да се разпада! Ръката върху бравата е сякаш е недвусмислена заплаха - "Аз бях до тук. Оправяйте се!" Залата попритихва, осъзнавайки случващото се. Успокоява се. Парламентът е спасен. Продължават. 

Зимата на 1991 г. Леко капитулантските нагласи, появили се из парламентарната група на БСП, донякъде изтощена от ирационалната агресия на "сините", с безхарактерния аргумент "като не върви проекта за нова Конституция, да вървим на нови избори". Николай Тодоров е 

най-категоричен опонент 

на този възглед и като част от отговорното мнозинство в групата, надделява. 39-те противници на недовършената конституция са отвън. Медиите  работят предимно за тях, но в пленарната зала работата потръгва.

Пролетта на 1991 г. председателят (президент) Желев е дошъл в Народното събрание и произнася реч, в която се опитва да "фиксира" денят на разпускането на ВНС, независимо до къде е стигнал. Светкавична реплика на председателя на парламента Николай Тодоров, от своя микрофон категорично възразява на Желев. След президентското полуанархистично обръщение, Николай Тодоров отговаря ясно и категорично - ВНС продължава да работи, по плана си, а президентските разсъждения остават без последици. Желев има право на мнение, но ВНС самó решава кога да се разпусне. И във всички случаи, не преди да си изпълни задачата, за която е свикано. 

На 12 юли, приетият вече на три четения конституционен текст е предложен на народните представители за окончателно гласуване с лично полагане на подпис. За да бъде приет, правилата изискват за него да са гласували не по малко от две трети, т.е., 267 народни представители. Накрая подписалите достигат 309, плюс още четирима, които дистанционно обявяват, че ще подпишат Конституцията или общо 313. Новата Конституция е приета, а Желев и "39-те" губят ключова битка за пътя на България. Пред Народното събрание се лее шампанско, целувки - депутатите са като на абитуриентски бал - от утре почва новият живот.

Два часа по-късно, в дома на Николай Тодоров звъни телефона - президентът Желев кани академик Тодоров на разговор. Председателят на парламента влиза в кабинета му и там чува прелюбопитни разсъждения. Държавният глава споделя, че очаква Конституцията да му бъде предложена за подпис (някак за "одобрение"). Академик Тодоров отговаря, като "по конспект" по конституционно право: "Г-н президент, ние (ВНС) сме орган на учредителна власт, аз го председателствам; Вие сте орган на учредена власт, чийто мандат фактически приключва - скоро ще има нови президентски избори. А Конституцията, с мой подпис, утре ще излезе в "Държавен вестник", вече съм разпоредил". 

След кончината на акад. Николай Тодоров, синът му, също историк - Върбан Тодоров, положи колосален труд за да дешифрира и издаде личния му дневник - над 4000 страници, поредица от над 50 тетрадки, който е на разположение на интересуващите във виртуалното пространство, но и като два огромни тома. Който ги изчете, все едно е изкарал още половин висше образование. Поне!