Акценти
На прощаване
/ брой: 8
Вече няма смисъл. Излъгахме Америка със самолети, Европа - с демокрация. Лъжем всички с това, което притежават, та да ги бием на техен терен. И да покажем пригодност. Хитро е, става, но не е дълготрайно. Европейската комисия ни гледа разнооко, а Америка е на един гърч разстояние, колко му е да гушнеш нейно превъзходителство посланика и да я цунеш на някоя магистрала, без да нарушаваш правилата за движение по пътищата.
Самолетите от САЩ, най-скъпите в света, ще ги плати с данъците огруханият труженик, дето няма друго право, освен да си плаща, че живее в тази държава. Демокрацията я плащаме с ред финансови корекции и с отпадане на европейския мониторинг като потупване по рамото, че всички крадем. Айде, джанъм! Така работи обединената Европа - регламентира, но и те тупа по рамото - демек, скивай, това е теория, ти си гледай занаята в двора. Пък ние сме за това - да ти се скараме, да те поошляпаме, а после да те поощрим. Дерзай! Щом не създаваш проблеми, хич не ме занимавай!
Така и не разбрахме какво значи демокрацията - сигурно защото никога не сме я завоювали с кръв. А дали всички сме я искали? Вазов пише в "Опълченците на Шипка", че този срам ще стои на челото. И колко време? Колко време ще трябва някакви опълченци да свалят срама от лицето ни? Къде ги?
А кой днес, свободни, ще ни освободи от собствената ни гнилост? Та да я оправдаят някак си.
Руснаците ли? Столетов? Американците? Нимиц?
Европейският съюз? Или НАТО?
Нищо такова. Срамът от челото стои непокътнат.
Държим се като зависима държава, неспособна да се бори с недостатъците си. Пиян, зависим човек, обсебен от марихуаната на злощастието си.
Воля трябва, за да излезеш от това състояние. За човек е трудно, за държава - съдбоносно.
Нещастието не е въжделение, то е пожелана съдба. И ако Ницше е прав, трябва да обичаме съдбата си. Какво друго ни остава? Това ли искаме?
Или пък, крадливи, маргинални, се опитваме да бъдем българи от времена, когато България се топи? И да се гордеем с това?
Малцина мислят днес. Но мнозина действат. Мислещите са зле, действащите - добре. Мразят се. Поздравяват се само в случай на нужда.
Е, този случай дойде. Дойде време да дадем, за да вземем. Готови ли сме да живеем така? Като българи? Като нация?
Вече няма смисъл от лъжи. Не е просто просташко, както досега, това усещане за байганювско намигване. Никой не харесва лъжите, а всички ги обичат, за да скрият в тях своята безличност. Хитроумно за плоскочели хора е убеждението, че простотията е оправдание за липсата на характер. Не е нужно да си глупав, за да бъдеш господар. Но помага, оказва се в България. Стига да си във властта.
Казват, че неграмотността, цигарите, наркотиците и алкохолът не прощават на никого. В личен план.
А дали прощават някому бездържавието и корупцията, обгърнати в медийния пух на безгрижието? В обществен план? И зловредието на некадърността?
Не бива неподготвени хора да заемат държавни постове. Това изцяло противоречи на демокрацията от времената, когато е формирана. Ала това зависи от народа, следва от етимологията на думата. Нали? Светът познава и други форми на управление.
ГЕРБ си отива, това е явно. Но България не може без герб.