Младите артисти не знаят какво ги чака

Радостина Колева

Теодор ЕЛМАЗОВ е актьор на Народния театър "Иван Вазов" от 1995-а година. Преди това е шествал по сцените на Естрадно-сатиричния вариететен театър в Габрово, Драматичните театри в Димитровград и Сливен. По-главните му роли до този момент са в "Дон Кихот" по Сервантес, "Вълшебна нощ" по Бекет (Мрожек) Йонеско, "Сън в лятна нощ" и "Бурята" от Шекспир, "На дъното" по Максим Горки; "Декамерон или Кръв и страст по Бокачо" - спектакъл на Александър Морфов, "Кралят-елен" от Карло Гоци, "Албена" от Йордан Йовков, "Хъшове" по Иван Вазов, "Сирано дьо Бержерак"...

- Навремето си имал възможност да завършиш актьорско майсторство за драматичен театър, но си предпочел куклите. Защо си избра тях?
- Винаги съм искал да работя в драматичен театър. Не съм си се представял като кукловод, но не ме приемаха дълго време. Влязох чак от четвъртия път в клас "кукли". Ръководител на класа беше Богдан Сърчаджиев. Натоварването беше голямо, но то пък развива въображението. Затова и куклените артисти имат много по-интересни хрумвания. Същото като мен са завършили още Мая Новоселска, Теди Москов, Къци Лафазанов.
- А как стигна до Народния театър?
- Пътят никак не беше лесен. Няколко години бях в провинцията. Тогава мислех, че един млад актьор, за да стане по-добър и да се усъвършенства, трябва да играе роли. В момента, в който завърших, все още имаше разпределения и аз следвах естествения ход. Минах през Вариететния театър в Габрово, където получих балетна подготовка. Правеха се странни мюзикъли - нещо като естрадно-сатирични спектакли. След това минах през Димитровградския драматичен театър, през Сливенския и стигнах до Народния. В него отидох без никаква покана, защото времената се бяха променили и желанието ми да играя все главни роли започна да зацикля. Какво като играеш хубави роли, след като няма как да ги покажеш на по-голяма публика като столичната, да речем. А е ясно, че всичко е централизирано още от социалистическото време, защото има най-много възможности за изяви в киното и театъра.
Аз имах изключителен шанс, който беше първата ми крачка към Народния театър - Александър Морфов получи предложение да направи "Дон Кихот" и той ме взе. После имаше дълъг период на доказване - около 2 години и половина. Чак на четвъртата роля ме назначиха на щат.
- Ти разказа за твоя път като млад актьор. А със сегашните нови актьори какво се случва? Вече няма разпределения.
- Всяка година излизат най-малко по два класа от НАТФИЗ. Но нещата не са се променили чак толкова много. Прозорливи директори взимат цял клас, едновременно 10 човека, създават една трупа, която освежава провинциалния театър. Младите хора са ентусиазирани - те не знаят какво ги чака, не са наясно, че светът е и черен, и бял. В последните години виждам как в Русе се развиват нещата, във Варна, в Бургас... Запазват се традициите на театъра и се влива свежа кръв със своите идеи, настроения и мода. В театър "София" Ириней Константинов само за 2 години изцяло преобрази състава, позволи на много млади хора да намерят своето поприще, да експериментират, включи театъра към система от фестивали.
- Друго си е актьор да е директор на театър!
- Не знам дали е най-подходящият, защото тогава се получава "аз трябва да играя". Актьорът-директор вижда нещата през себе си, което пък е лошата страна, но... И аз да съм директор, и аз ще искам да играя. От една голяма, в която беше в театър "София", Ириней го вдигна на едно от първите места по посещения. В два от българските сериали, които се снимат, участва почти целият му театър. Чрез телевизията и чрез други средства той прави реклама на състава.
И тогава къде е кризата? Тя е в лошото управление, а не в нещо друго. Ако ние имаме един министър на място, който да отстоява, един съюз на място, който пази правата и да се бори за тях, всичко ще е наред.
- Съюзът на артистите не се ли бори?
- Бори се, но явно недостатъчно. Трябва непрекъснато да се търсят нови възможности. Времето се мени. За да отговориш на деня, не можеш да работиш така, както си работил преди 20 години. Все още интернет не се използва както трябва. Той е светкавичен метод за комуникация. Какво по-лесно да направиш контакт с норвежки театър, да речем. По този начин отидохме с "Малки комедии" в Корея - едно представление, което играехме до миналия сезон в Сатиричния театър. Става дума за частен проект, но тъй като е такъв, беше задушен и успяхме да направим едва 10-12 представления. Вложихме страшно много пари - там влязоха 22 хил. лева. Велко Кънев бе режисьор.
- Много обичаш да пътуваш. Какво ти дава хъс да го правиш?
- Светът е красив, а ние много малко знаем за него. Дори водих туристическо предаване по БНТ - външна продукция. Те го спряха не заради качествата му, а заради това, че имаше вътрешно предаване. Имаше конкурс, ние го спечелихме. Бяхме на първо място, а въпросното остана трето. Още първите месеци имаше страхотна атака към предаването - колко е лошо, водещите колко са неподходящи... Но пък обществеността го харесваше много. Даже спечелихме награда като предаване, което издига имиджа на България пред света. Току-виж съм станал един ден ръководен кадър в телевизията... Трябва да има възмездие, нали?!
- Кой съди по качествата днес?!
- Ами ето, заради това сме в сутиация, от която няма измъкване - не се съди по възможностите и не се избират хора с идеи. Погледни: смени се политическото ръководство и аз смятах, че новото ще бъде по-добро. Оказа се, че моментално то започва да следва принципите, които са имали предишното. Излезе, че няма нови хора и се получава един затворен кръг. Така ще се въртим, докато тези хора си се изреждат.