Лисабон през декември

Душата ми още броди нейде из Лисабон, из стръмните улички на Байро Алто; и звучи печалната китара на Антонио, и каменливият глас на слепеца, който пее фадо; и стоя на върха на кулата Белем; и разбирам Вашку да Гама, застанал на онази невидима граница между река Тежу и Атлантика, посребрен от декемврийското слънце... 

"Ola!"

Рано сутрин е студенко. Пуша пред хотела в пълна екипировка - шапка, шал, ръкавици. Около 6,30 виждам едни и същи хора. Вече се познаваме - "Ola!", махат с ръка майсторите реставратори. Тук непрекъснато реставрират. Младият арабин подтичва, сгушен в тънко яке. Общите работници разтоварват кашони от отсрещния склад. Възрастната дама с обувки на бос крак и дълго палто, под което се подава пижама, разхожда своя булдог, а той - врът! врът! - врътка дупе като достопочтен политик. Дамата и майсторите са португалци, товарачите са от Мозамбик, булдогът - английски. 

Към обед е плюс 18 градуса, екипировката - в раницата. В магазинчетата за сувенири работят индийци, пакистанци, афганистанци. Един просяк е заел стратегическо място пред ресторантче на Avenida de Liberdade. Лусия, продавачката на кестени, ще ти разкаже живота си, стига да я заговориш.

 На Rua Aygusta, пешеходната търговска улица, жива "статуя" изобразява св. Антоний от Лисабон с Младенеца, снимам, "Антоний" закрива лице. Моля се "Иисус" да не е истинско дете. Обилно гримирана госпожа в бяло ще да е фея. "Индианецът" (не е "статуя") се преоблича, т.е. съблича. Някой е вързал две малки кученца до шапка с дребни монети, детско хорче изнася безплатен коледен концерт, момичета от музикалното училище събират парички за нова уредба. 

Крачка встрани от Rua Aygusta, по стръмното, и ето я Лисабонската катедрала от ХІІ век, издигната върху джамия след прогонването на маврите. Звънти легендарният жълт трамвай №28, вечно претъпкан, пълзи нагоре, спуска се стремително по тесните улички на Алфама, пак нагоре, до крепостта "Сао Жорже". На всеки площад - електрически триколки "тук-тук", шофьорите са шофьорки, говорят перфектен английски и знаят повече от всеки гид. Срещу 20 евро на човек за 2 часа ще ти разкажат и покажат цялата прелест на Лисабон. Една триколка побира 6 души, за един тур - 120 евро, минималната заплата е 600 евро. Ако направиш два тура днес, хвърляш шапка.    

Вечер "статуите" се умножават - "пият" бира, "свирят" на китара; появяват се жонгльори, акробати, танцьори, улични музиканти. До площада край трамвайната линия е "Martinho Da Arcada" - любимо кафене на Фернанду Песоа, открито в 1782 г. и 236 години си е все там, под арките.

Фадо

И тогава някой запя. Гласът идеше от масите под отоплителните фенери край Триумфалната арка. Видях четирима възрастни мъже, приличаха на съученици, и единият пееше фадо. Седеше в гръб, но по лицата на другите разбрах, че пее тъкмо той. Тъжно и светло.

Вечер в Байро Алто е истинско нашествие на ученици и студенти. Те не отиват по дискотеки и барове - "Не искаме да слушаме американска музика!", казва Иладио, който учи философия и литература, пише стихове, член е на поетичното общество, а в петък и събота помага на Антонио. 

Младежите превземат фадо-клубовете - малки заведенийца с по 3-4 масички, двама фадищи (певци) и две китари - испанска и португалска, португалската е закръглена, с 6 двойни струни и гриф, който завършва като открехнато ветрило или като опашка на чучулига. Понякога тук пее Мариза, наследничката на великата Амалия Родригеш. Истинското фадо живее в такива миниатюрни местенца, на загасени светлини, фадо не се слуша, фадо се усеща, в тъмното опалените гласове на фадищите звучат релефно, пронизващо като съдбовно послание - фадо идва от fatum, съдба, по-скоро участ, по-точно орис, най-точно - орисия.

Според една версия фадо се ражда от песните на средновековните жуграиш (португалските трубадури и минезингери), според друга - в университета в Коимбра през 14 в., според трета - в 19 век, в бедняшките квартали и пристанищните таверни. Фадо е нежната душа на португалците, меланхолна и носталгична. И както няма фламенко без дуенде, така няма фадо без саудаде. И двете думи - duende и saudade - са непреводими, магични. Как да преведеш оня миг, наричан тъй безпомощно вдъхновение, когато творецът не знае кой е, не знае откъде идват неговият глас и неговите думи, и когато песента свърши, никой не бърза да ръкопляска, защото една неутолима тъга вече е приседнала до теб и пие от твоята чаша, и започва следващата песен по стихове на Камоинш "Добрите винаги търпят/ в живота мъки и несгоди, / а злите винаги цъфтят/ и щастието все ги води"... 

Калсада

Малките бели и черни павенца колкото кибритена кутийка. Тия павенца, подредени в мозайки и фигурални композиции, в мотиви отпреди 5 века, покриват тротоари, площади и пешеходни улици, на слънце блестят като рибешки люспи и излъчват мека светлина. Ако някой идиот реши да ги изкърти, изрине, продаде и замени с асфалт, Лисабон ще помръкне в един миг. 

Слава Богу, тук няма такъв идиот. И така е от 1498 г., вече 520 години, откак крал Мануел I със специален указ разпорежда улиците да бъдат павирани с тези гранитни кубчета, произвеждани на 360 км разстояние. За всичко е "виновен" носорогът Ганг, докаран, както се досещате, от Индия заедно с купища черен пипер, канела, кардамон, джинджифил, куркума и прочее екзотики. Афонсу де Албукерки, знаменит мореплавател, натоварил Ганг на кораба "Flor dо Mar" ("Цветето на морето") като подарък за кралския рожден ден. Била планирана пищна церемония, нагизденият носорог, ухаещ на джинджифил, колониално величие и търговия с роби, трябвало да премине тържествено по централните улици с всичките си 2-3 тона! И тогава Мануел т издал указа, който се спазва и до днес. 

Имало е и други церемонии, пищни и жестоки. На площад Россиу (Praсa do Rossio) в сградата на Националния театър се помещавал Трибуналът на светата инквизиция и там, където днес туристите се носят възхитени върху черно-белите вълни на калсадата, изгаряли еретиците или отсичали нечия непокорна глава.  

Страховитото земетресение от 1755 г. съсипало Лисабон, но всичко било възстановено. Калсадата - също. Голям майсторлък се иска да подреждаш тия павенца. В Португалия това е един от най-уважаваните занаяти, има училище за павьори - калсетейрос (сalceteiros), в тяхна чест центърът на града има скулптурна композиция - двама бронзови калсетейрос сякаш завършват мозайката с кораба "Сан Висенте". 

А от софийските улици изчезнаха 8792 тона павета (или 2 930 660 броя). Обяви предлагат софийски павета по 40 стотинки, което прави 1 172 266 лв. Много европейски столици купуват павета и цената е 3 евро (за начало), което прави 8 791 980 евро, или 17 583 960 лв. Толкова струват всичките отмъкнати павета. Минимум.

До 1989 г. и в България имаше училища за павьори. Няма ги. Софийските павета са само част от изнесените хиляди, хиляди тонове от българските градове към Западна Европа. Те са точно толкова културно наследство, колкото и калсада португеза. Само че в Португалия пазят своите традиции и своето наследство, а в България рушат, грабят и богатеят. 

Азулежу

Идва от azul - синьо, лазур, и от арабската дума зуляйдж - глазирана керамична плочка. Тези плочки украсяват представителни сгради и частни домове, кафенета и училища, болници и църкви, стълбища и манастири, спирки, стадиони, музеи, метростанции, фадо клубове  -  фризове, фасади, фоайета, църковни олтари; синьо-бели, едноцветни, многоцветни; с исторически, библейски, митологични, бойни и ловни сюжети; цветя, риби, китари, птици, алебарди, гербове; мореплаватели, поети, фадищи, каравели, галеони, битки и географски открития; светци, актьори, музиканти, моряци, продавачки на риба, берачи на грозде и маслини, мавритански плетеници... 

Феерия от цветове, форми и въображение, керамично фадо, облъхнато от саудаде. И така - 515 години! Крал Мануел І Щастливия навестил Севиля, видял мавританските дворци и решил, че величието на Португалия трябва да бъде красиво, а могъществото да излъчва великолепие. И издал указ. Азулежу е не само фееричната мантия на Лисабон. Керамичните плочки пазят сградите от бурните океански ветрове. И никой не драскоти по азулежу, никой не си и помисля да откърти и една плочка. Никой! 

Едно керамично пано, дълго 23 метра и оцеляло по чудо в опустошителното земетресение, спасява паметта за Лисабон, за неговата величествена архитектура, съхранява неговата история и прелест. Това е пътеводителят, по който маркиз де Помбал възстановява града. Паното е на особена почит в музея на азулежу.

Земетресението в деня на Вси светии 1 ноември 1755 г. погълнало дворци, църкви, манастири, кораби, пристани, улици, площади, паметници, театри, библиотеки, картини, архиви, под руините, в пожарищата и епидемиите загинали над 100 000 души. Кулата "Белем" останала непоклатима. А от фасадата на манастира "Сао Жеронимуш" се откъснали само няколко фриза. 

Жозе

Шофьор на такси от 30 години, разговорлив и общителен, представя ми се тържествено с 15 имена, накратко Жозе. Говорим на безумна англо-испанска мешавица. Казвам, че съм от България и очаквам да чуя "Стоичков!". Нищо подобно! Жозе (и прочее) казва "Георги Димитров!". Моля?! "Не знаеш кой е Георги Димитров?!", стрелва ме укоризнено Жозе (и прочее). След минута се разбираме по въпроса, той се смее гърлено, оказва се член на комунистическа партия (ПКП управлява със социалистите). 

Питам го за "жълтите жилетки", без да подозирам, че след две седмици някой в Португалия ще се опита да изимитира "жилетките". Следва кратък политически обзор: "Плащам по-малко за ток, учебниците са безплатни, студентските такси още са високи, но поне спряха да растат, знам го, дъщеря ми учи в театрална школа", изрежда Жозе. И заключава - "Не е малко, нали! Фашистите полудяха от това! Те се правят на леви, тези лисици, само те могат да организират някакви "жилетки", жълти, зелени, оранжеви, но няма кой да се хване на въдицата! Тук е така, за Франция не знам". Преди Рождество стотина "жилетки", организирани по фейсбук, се опитаха да блокират Лисабон. Пълно фиаско. Прогнозата на Жозе се сбъдна. И информацията му се оказа вярна - сметките за ток са с 5% по-ниски, ДДС за култура е свален от 13%  на 6%, безработицата е под 7%, учебниците са безплатни.

Пристигаме пред "Сао Жеронимуш", Жозе отказва да вземе пари, след дълги кандърми се съгласява за половината сума. "Защо?", питам, "Така ми харесва!", отговаря.

Мануелин

В този импозантен стил са съградени манастирът и кулата "Белем". Манастирът е величествен! Строежът започва през 1501 г. и продължава 100 години. Тук Вашку да Гама се моли в нощта, преди да тръгне за Индия, и тук е неговият саркофаг. В отсрещната ниша е саркофагът на Луиш ди Камоинш - поет и мореплавател, автор на грандиозните "Лузиади". На хор-балкона се извисява Разпятието. Тук е подписан Лисабонският договор, от което брюкселските бюрократи не станаха по-боголюбиви. Напротив. Отритнаха християнството, а сега плачат лицемерно. Няма да ви описвам манастира. Ще ви го покажа. Не ме питайте как се снимат с телефон тези шеметни колони, арки и сводове.

Декемврийското слънце припича, време е за чаша бяло вино и зелени маслини, англичанки по презрамки пият бира, деца от художественото училище разгъват триножници, автобуси изсипват пълчища туристи, носи се сладостен аромат на прочутите белемски сладкиши. 

Кулата "Белем" (Витлеем) изглежда на поглед и половина разстояние. Само изглежда. Колкото повече вървя към нея, толкова повече тя се отдалечава. Вярно, прехласнах се из парка, после - в културния център (140 000 кв. м!); после изскочи един заек, почти дресиран, собственост на момче със скейтборд, "Това е моята вечеря", каза момчето на шега и група студенти тутакси организираха агитка "Свобода за заека!", и заекът беше помилван сред аплодисменти и весела глъчка.

Пред кулата - огромна опашка. Ученици, студенти, млади семейства с деца на раменете, туристи. Кулата, стражът на Лисабон, е построена между 1516 и 1519 г. През амбразурите надничат 18 оръдия. Тесни бойници и кръгли наблюдателници, украсени с щитове и кръстове. И носорогът Ганг е обезсмъртен. До върха отвеждат стръмни стъпала, завити като охлюв. Първият етаж е залата на губернатора, вторият -  на царете, третият - залата за аудиенции, на четвъртия е параклисът, на петия - терасата, а там - океанът! Паоло, един от пазителите на кулата, изглежда така, сякаш не е напускал своя пост в последните 5 века.

По залез слънцето позлатява Монумента на откривателите. Енрике Навигаторът все така стои на носа на каменния кораб, тук са Вашку да Гама, Магелан, Албукерки, поетът Камоинш, художникът Нуньо Гонсалвиш, математици, хронисти, картографи, монаси... И всеки момент галеонът ще потегли в неизвестното...  

Adeus!

Последната вечер след дълго мотаене из непознати улички попадам пред едно кафене, моята раница докосва седяща статуя на слаб мъж с мека шапка, до него празен стол, "sorry", казвам, статуята не реагира, сервитьорът се смее, чак тогава се вглеждам - Фернанду Песоа в бронз, а кафенето е "Бразилейра"! Легендарното! Липсва само чашата с абсент. От самото начало, от "Martinho Da Arcada", мистичният поет ме "преследва". Няма нищо случайно. "Да пътешестваш, означава да чувстваш", казва Песоа. Ето как човек може да се изгуби успешно в Лисабон. И още по-успешно да се намери.