Идеите на кубинската революция намират нови поддръжници

Абел Родригес е роден на 19.11.1980 г. в София. Завършва бакалавър по европеистика в Софийския университет "Св. Климент Охридски", след това завършва и магистратура там по международни отношения. Магистър е и по финансов мениджъмнт в УНСС. В момента работи като преводач.


- Господин Родригес, баща ви е кубинец. В България напоследък няма много автентична информация за Куба - говорят се предимно измислици или пропагандни лъжи. Заради това от първа ръка ни кажете - мизерстват ли хората там, мечтаят ли за капитализъм?
- Не познавам кубинци, за които да мога да кажа, че мизерстват. Колкото е вярно, че Бойко Борисов е мизерствал и гладувал при комунизма, толкова е вярно и че кубинците мизерстват. Животът там със сигурност не е лесен, но не смятам, че там съществува такова ниво на изпадане и мизерия, до което са докарани много от нашите сънародници в България. В икономиката съществуват дефицити, равнището на доходите не е високо, инфраструктурата се нуждае от сериозно модернизиране. В същото време цените на комуналните услуги са смешно ниски, а образованието и здравеопазването са напълно безплатни, широко достъпни и на високо ниво. Освен това в резултат на икономическите реформи в последните години се откриха много възможности за дребен частен бизнес в сферата на туризма и на търговията, насърчава се и земеделието. Отделно от това много семейства получават пари от роднини, работещи в чужбина, което създава друг проблем - в населението има доста валута и опасност от генерирането на инфлация. При посещенията на роднините ми на острова никога не съм виждал мизерстващи или просещи хора, бездомници и ровещи по кофите за боклук, каквито можем да видим във всеки град и по всяка улица в демократична България.
Не бих казал че мечтите на кубинците са за капитализъм. От разговорите с мои роднини и други обикновени кубинци разбирам, че те очакват промени в икономическия модел, които да дадат повече свобода на частната инициатива и да доведат до преодоляване на дефицитите, увеличаване на доходите и повишаване на жизненото равнище. 
От разговорите ми с по-младото поколение разбирам, че им тежат ограниченията за пътуване, които са колкото от финансов характер, толкова и поради изискванията за визи за пътуване до повечето държави.
- Щастлив народ ли е кубинският? Как успяха да запазят духа си в периода на лишенията след 1989 година?
- Когато на 27.10.1492 г. Христофор Колумб стъпва на брега на Куба, той записва в дневника си, че "това е най-прекрасната земя, която са зървали човешките очи". Как би могъл да бъде нещастен народ, който живее на подобно място, където цари вечно лято, хората са чудесни и жизнерадостни, а земята е плодородна? Кубинците са силен и борбен народ, който е доказал способността си да преодолява огромни трудности и да търпи лишения, за да постигне националната си независимост, в името на социалната справедливост и изграждането на по-добри условия за живот. Те са много способни и оправни и умеят да се борят и да се справят с живота навсякъде по света. Аз не познавам кубинец, който, макар и емигрант, да не е заел достойно място в обществото и да не работи висококвалифициран труд.
- Една "риалити" звезда - Мариела Нордел, която се самообявява ту за внучка, ту за племенничка на диктатора Батиста, в последния брой на списание "Еуропео" твърди, че при Батиста кубинците живеели по-добре от швейцарците. Възможно ли е това да е истина?
- Прочетох интервюто на тази госпожа и бях изумен от нахалството, с което тя пробутва на неосведомената аудитория откровени неистини и измишльотини. Твърденията й за предреволюционна Куба са смехотворни. Обясненията как Куба на Батиста провеждала независима политика са в противоречие дори с останалите материали във въпросното списание, където може да се види високата степен на икономическа зависимост на страната спрямо американски корпорации и сенчести капитали. Зависимост, която кара самите кубинци да се чувстват като чужденци в собствената си страна и която в крайна сметка е сред причините за огромната изостаналост на страната в социален и икономически план.
А приказките й за съществуването на средна класа и как кубинският работник получавал повече, отколкото швейцарските работници, са от сферата на научната фантастика. Преди революцията безработицата е огромна - по-голяма от тази в големи европейски държави като Франция и Италия.
В Куба все още има много хора, които помнят "благата" на предреволюционния капитализъм с висока мизерия, бедност и безработица, расова сегрегация, ширеща се масова неграмотност, липсата на здравеопазване, липсата на достъп до питейна вода, широко разпространена проституция. Не са забравени и заробването към лихвари и банки, допотопните условия на живот поради липсата на интерес от страна на пазара да осигурява услуги за бедно и неплатежоспособно население, деребействане от страна на чужди компании, държащи естествени монополи. Кубинците не са забравили и за "благата" на либералната демокрация като купуването на гласове, корупцията, злоупотребите с публични средства, корпоративният вот и пр., характерни за периода преди революцията.
- Няма как да не засегнем темата - Че Гевара, той завинаги вплете името си в името на Куба. У нас в момента крайната десница изкарва Че масов убиец, говорят, че бил безмилостен психопат. Най-често цитират и книгата на Умберто Фонтова за него. Че наистина ли е такъв - кой е Умберто Фонтова и трябва ли да му вярваме?
- Умберто Фонтова е от семейството на кубински емигрант, от хората, които напускат острова заедно с разгромения диктатор Батиста. Когато напуска острова, той е седемгодишен. Проблемите с книгата му са няколко. Основният е, че под маската на развенчаване на митовете за Че книгата всъщност цели създаването на нов мит - този за "тъмната страна" на Гевара. Ако мога да направя паралел с българската действителност - това е книга, подобна на опитите за "демитологизиране", а всъщност за очерняне на Вапцаров като с книгата "Третия разстрел". Друг проблем е, че тя се базира изключително на интервюта и разкази на бегълци от разгромения режим на Батиста. Става дума за хора, свързани с престъпленията на диктатурата (бивши служители, военни, полицаи и т.н.), както и роднините на хора, получили възмездие за престъпленията си след падането на диктатора. При подобен подход, разбира се, въобще не може да се очаква обективност и търсене на истината.
Когато говорим за садистични мъчения, убийства и регулярни екзекуции без съд и присъда, по-скоро трябва да разгледаме вършеното от "жертвите" на революционния трибунал, които в случая се оказват основният източник на информациите за "садизма" на Че. При това безобразията на Батистовата диктатура не започват от началото на герийата в Сиера Маестра. Известен е случаят от 1953 г., когато след неуспешното нападение на казармата Монкада за 3 дни са избити и измъчвани над 80 човека - в това число лекарят на експедицията, ранените. Пленници са жестоко изтезавани - с мачкане на полови органи, вадене на очи, бесени, заравяни живи, хвърляни на акулите или разстрелвани, след като са принуждавани да изкопаят собствените си гробове. Най-близкият сподвижник на Фидел в организирането на тази акция - Абел Сантамария, е изтезаван жестоко, за да издаде останалите конспиратори. Тъй като той отказва да говори, войниците му вадят окото и го показват на сестра му, която също участва в акцията и е заловена, за да я накарат да проговори под заплахата, че ще извадят и другото му око.
Друг проблем с тази книга е, че скрити зад някои полуистини, са хвърлени и откровени и нагли лъжи: като твърдението, че Гевара бил самозван лекар и нямал диплома (това е абсолютна лъжа, Че държи изпити от октомври 1952 г. до април 1953 г. и на 12 юни 1953 г. се дипломира като доктор на Медицинския факултет на Университета в Буенос Айрес); или фантасмагориите - че обичал лукса (настанен е за няколко месеца в крайбрежна луксозна вила на избягал батистовец поради проблеми със здравето), че презирал чернокожите или индианците (след което отива да се бие за тях и заедно с тях в Конго и Боливия), че се е предал поради страхливост в Ла Игера с пистолет с пълен пълнител (оръжието обаче е засякло и е негодно), твърдения, напълно противоречащи на действителността. Накратко, книгата представлява по-скоро "сензационно" четиво с поръчков характер, което не цели търсенето на истината.
- А какво е вашето мнение за Фидел Кастро? Как се отнасят кубинците към него?
- Трудно ми е да говоря от името на всички кубинци за отношението им към него. То е многоаспектно, също както неговата личност е противоречива. Като исторически лидер на Кубинската революция той допринесе страшно много за социалното и икономическо развитие на страната. Съумя да освободи Куба от полуколониалния й статут, да я превърне в незаобиколим фактор на международната сцена и да защити правото й на собствен модел на развитие. В началото на своя филм "Команданте", посветен на Фидел, режисьорът Оливър Стоун говори за Куба и кубинската революция като за един малък остров, с малка революция, която обаче оцелява във времето. Фидел Кастро обаче веднага го поправя: "Това е историята на един малък остров, но на една голяма Революция".
Днес в Куба на практика неграмотността е ликвидирана, образованието и здравеопазването са безплатни и са давани за пример от авторитетни международни организации като ЮНЕСКО и Световната здравна организация. Но Фидел е и човек със своите слабости - към жените, властта и политиката. Има кубинци, които му се възхищават и го уважават, има и такива, които го хулят и ненавиждат.
- Идеите на кубинската революция намират ли нови поддръжници?
- Това е безспорен факт. След края на източния блок Куба остана изолиран остров сред морето на господстващия неолиберализъм, усещането за триумф на капиталистическата система и за "край на историята". Но от 2000 година насам кубинската революция вече не е сама в борбата за един по-добър и по-справедлив свят. Сбъднаха се най-големите страхове на САЩ, че Куба може да се превърне в лош пример. Сега този лош пример е следван под една или друга форма в редица държави от Централна и Южна Америка. На власт дойдоха хора, за които само преди 15 години бе немислимо да си представим в президентското кресло: индианец синдикалист в Боливия, синдикалист и бивша партизанка в Бразилия, бивш офицер и бивш шофьор във Венецуела. За пръв път от години в тези държави се провежда целенасочена политика за намаляване на бедността, по-справедливо разпределение на благата; инвестиции в икономическо развитие, повишаване на грамотността, достъп до медицински услуги за бедните и т.н.