16 Ноември 2024събота12:09 ч.

ПОДКОВА НА ВРАТАТА

/ брой: 168

автор:Иво Атанасов

visibility 4210

   Ние не чувстваме потребност да похвалим способния. Ще го срещнем, ще го занимаваме с какво ли не, но няма да го подблагнем и с половин уста за нещо, което е написал или казал в ефира на някоя телевизия или радио. Или пък ще го похвалим, но толкова общо, че ще заприличаме на ласкатели. Което е по-лошо и от мълчанието, защото няма да можем и една конкретна дума да кажем, когато ни попита какво точно сме харесали. Даже във фейсбук, където уж все с приятели контактуваме, когато искаме да споделим възхищението си от някого, няма да го напишем на стената, за да го прочетат всички, а ще го смушим в чата, та само той да си знае. Още по-непривично е да настояваме пред някоя медия да не сваля от екран харесвания от нас водещ или пък да протестираме в централата на партия, хеле пък - на своята, че е изхвърлила от политиката някого, когото харесваме.
   Д-р Николай Михайлов си заслужава похвалите и неслучайно и "Дума" помести наскоро един от анализите му. Направи ми впечатление още в миналия парламент, нищо, че беше от "другите".  Макар мисълта му да е с висок "вискозитет", той я лее без затруднение. Напрежението е за слушателя или читателя, особено за неподготвения, комуто се налага няколко пъти да щудира текста. По подобен сложен до възторг и същевременно смислен на сто процента начин от сегашните депутати се изразява само Пантев и сякаш Местан. Няма ги Дончева, Станимир Илчев, самият Михайлов и още неколцина, които даваха друго ниво на народното представителство. Някои смятат, че онова владеене на мисълта и езика, доставящо интелектуална наслада, не е и нужно. Защото депутатите от сегашното мнозинство са като пипалата на Октопода - от тях се иска само да натискат копчетата по пултовете.
   Неведнъж и не един и двама са писали, че днешното управление се крепи върху харизмата на един човек. Той предприема различни действия, някои - сполучливи, други - никак, но това всъщност няма никакво значение. Защото важното е не какво правиш, а какво говориш. И даже не какво, а как го казваш. Да се изразяваш не като д-р Михайлов, та да извикваш възторг у малцина, а като д-р Борисов, за да бъдеш масово разбиран. И да ти вярват, макар и примерите от собствения им живот да крещят, че не си прав.
   Днес често ще чуем някой възрастен да се примирява със замразената си пенсия. Не е забравил, разбира се, че предишното правителство му я увеличаваше по два пъти в годината. Но не настоява сегашното да прави същото. Защото вече са му внушили, че в този мандат се налага да се връщат направените от Тройната коалиция борчове. Кои борчове - не му е ясно. Най-много да изпапагалства нещо за дупка в бюджета, за празна хазна или за обран бостан. Обективно истината е точно обратната - предишните оставиха над осем милиарда резерв, от които сегашните пръснаха два и продължават да харчат. Но човечецът вече няма сетива за очевадното. На него му е втълпено друго и той го повтаря като зомбиран.
   На пръв поглед това е повече от странно, особено за онези, които си спомняме времето на Тато. Тогава дори цялата държавна машина не можеше да създаде нужното мнение. Формално се съгласявахме, но дълбоко у нас оставаше подозрението, че май не е точно така, че сякаш нещо се крие. Социализмът действаше като опустошителен комплимент по адрес на народа, отбелязва д-р Михайлов, деградираше го чрез утопично извисяване. И наистина едва ли не всяка твар беше народ, всеки се изживяваше като философ и мненията ни почти не съвпадаха - с такова самочувствие бяхме.
   Най-голямата ни драма днес според Николай Михайлов не е бедността, а обезценяването на обикновения човек, обезсмислянето на съдбата да бъдеш народ. Хората искат опростяване, а простото е реваншизъм, който не търпи йерархии, но търпи вожд, даже го жадува. И за пръв път след 89-а се намери някой, на когото да повярват, че ще възстанови справедливостта, като накаже забогатялото малцинство. Намазана с този мехлем, масовата завист е готова да понесе лишения, за които само преди година щеше да излезе на улицата.
   Ето защо вождът е недосегаем, заключава цитираният тук автор, той е любимо народно суеверие, като подкова, окачена на стената. Само гладът може да детронира такава харизма. И тук е единственото ми несъгласие. Защото гладът може да събори управлението, но може и да му влее нова сила. Особено при народ, който продължава да жадува популизъм.

  Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info
 

В София се произвеждат 41% от БВП на страната

автор:Дума

visibility 1052

/ брой: 219

Потреблението на домакинствата ускори растежа

автор:Дума

visibility 1026

/ брой: 219

Експерт предлага по-нисък ДДС за рибата

автор:Дума

visibility 1016

/ брой: 219

Тръмп разговаря два часа с Байдън

автор:Дума

visibility 1086

/ брой: 219

Втора инстанция осъди експрезидент на Аржентина

автор:Дума

visibility 1022

/ брой: 219

Протест в Брюксел срещу крайнодесните

автор:Дума

visibility 1090

/ брой: 219

Пет години затвор грозят Марин Льо Пен

автор:Дума

visibility 967

/ брой: 219

Медийният тероризъм

автор:Александър Симов

visibility 1089

/ брой: 219

Хронично бездействие

visibility 1050

/ брой: 219

"Символичната война" на съюзническите бомби

visibility 1045

/ брой: 219

Кой кой е в проектокабинета на Доналд Тръмп

автор:Дума

visibility 994

/ брой: 219

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ