16 Ноември 2024събота15:43 ч.

ОБИЧАТ ЛИ БЪЛГАРИТЕ СВОЯТА ДЪРЖАВА?

Когато властта е или некомпетентна, или прекалено заета със себе си, хората намират начин да изразят недоволството си

/ брой: 182

автор:Панко Анчев

visibility 2701

Често срещана тема и в българската литература, и социологията, е темата за липсата на чувство за държава у българите като причина за нашите неблагополучия в новата ни история. Дългото иноверско робство ни било отучило да живеем в собствена държава, а оттам и да милеем за нея тогава, когато вече я имаме. Охотно се твърди, че нехаем за държавните дела, че за нас държавата е чужд орган, за който няма защо да се грижим. Не си плащаме данъците (а сега и здравните осигуровки, както се оказа), тъй като ни е все едно какъв е халът й, но искаме от нея постоянно да ни дава.
Твърденията, че нямаме чувство и съзнание за държава, се допълват и от самообвиненията, че сме роби, че психиката ни е робска и поради това търпим дълго "да ни мачкат". И все това робство е обяснението...

На какво ни учи историята?
 
Логиката, че дългото робство ни е отучило да обичаме държавата, да я уважаваме и да работим за нея, е естествена и е лесно да бъде сглобена и лансирана като истина. Но аз мисля, че е твърде формална и механична, за да бъде вярна. Тя не съответства и на фактите от историята.
Съзнанието за държавата и националното съзнание са продукт на буржоазната епоха. Те се появяват в определен момент от историческото развитие и се носят от новата класа. С формулирането им като главните идеи на новото време и възприемането им от народа започва и Ренесансът. Ренесансът е преди всичко промяна на отношението към държавата като институционализирана организация на нацията. Затова и говорим за национална държава. Тя именно гарантира правата на гражданите, определяйки правилата на поведение и за устройство на обществото.
Отношенията между държавата и гражданите се осъществяват чрез властта. Хората обикновено олицетворяват държавата чрез властта. А в буржоазната държава тя произлиза от народа и му принадлежи. Кой ще бъде в нея, се определя чрез всеобщи избори. Властта се упражнява съобразно условията, записани в т.нар. "обществен договор", т.е. конституцията. Общественият договор определя нейния характер и основните й задачи.
Държавата е едновременно нещо конкретно и абстрактно. Тя е някакъв невидим похлупак, поставен над гражданите й, предпазващ ги от външни набези, сближаващ ги и показващ им границите, в които могат да се разпростират.
Идеята за модерната българска държава е формулирана във втората половина на ХVIII в. от преп. Паисий Хилендарски. От този момент нататък се определя и отношението на българите към османската държава, под чиято политическа зависимост живеят. Но и започват да се формират първообразите на бъдещата българска буржоазно-демократична държава. Това са местните общини, църковните, училищните и читалищните настоятелства, различните занаятчийски еснафски общности и др. Цялата борба за църковна независимост е една своеобразна държавна организация от най-висок тип. Тази борба затова и успява, защото е проведена като българска държавна политика, чиито вдъхновители, ръководители и конкретни изпълнители са подредени в йерархия по подобие на тази в истинската държава.
По-късно такива първообрази са тайните революционни комитети. Уставът, който пише Левски, е блестящ теоретико-практически документ за това как трябва да се устрои една държава във всичките си сфери и власти - в това число и съдебната.
Във въпросните парадържавни институции участват българи и тяхното участие е със съзнанието, че работят за важна, отговорна и възвишена историческа кауза - създаването на независима българска държава.
Но държавата, освен всичко друго, е ограничения и репресия над тези, които не желаят да се съобразяват с нейната воля и с интересите на мнозинството. Тя събира данъци, въвежда военна повинност, наказва. Това, разбира се, не се харесва на българите, които, изстрадали робството и несправедливостите на отоманската държава, очакват тяхната държава да бъде любяща майка и грижовница и едва ли не да ги дарява непрестанно с блага. И понеже това не става, а дори на тях им се струва, че българските управници са по-строги и репресиращи от турците (защото сега трябва да се плащат данъци), те започват да недоволстват. Представата им за държавата е била романтична, идеализирана, наивна. Да си припомним възторга на Вазовия дядо Йоцо, когато се среща с българския войник или когато слуша звуците на минаващия покрай него български влак. Към този необходим спомен нека добавим и героизма на българските войници във всичките войни, които държавата води след Освобождението си през 1878 г. Това е храброст и героизъм, породени от дълг и обич към държавата.
Правя толкова дълъг исторически увод, за да мотивирам идеята си, че българите не са лишени от съзнание за държавност и държава, че са се готвили дълго да живеят в своя държава. Но че

не приемат овчедушно нейните грешки

и издевателства и реагират по различен начин, когато тя е несправедлива към тях. Защото, както стана дума малко по-горе, тя функционира чрез властта и властта я олицетворява. Когато властта е или некомпетентна, или прекалено заета със себе си, или служеща повече на богатите, отколкото на бедните, българите намират начин да изразят недоволството си и да накажат самозабравилите се властници. Такъв пример ни дава Елин Пелин в знаменития си разказ "Андрешко". Андрешко е солидарният българин, готов да помогне на бедстващия си събрат и да го предпази от бездушната държава. Той в никакъв случай не е лумпен, антидържавник, който саботира държавата поради липса на държавническо съзнание или защото е дребен хитрец и мошеник. Така могат да мислят недоучените литературоведи - либерали, но не и сериозните изследователи и анализатори. Държавата винаги трябва да помни, че може да бъде наказана и по този начин за своето бездушие и безчовечност.
Не вярвам американците или германците да имат по-малко претенции към своите държави, отколкото ние към нашата. Но техните държави задоволяват в много по-голям обем тези претенции, отколкото България. Причините, разбира се, са много. Бедната държава трудно осигурява дори минималното, което се полага на нейните граждани - сигурност, здравеопазване и образование.
Ако държавата не ти осигурява поне най-важните "естествени" права, как ще я обичаш и ще й служиш. Ама трябвало най-напред да й дадеш, а после да искаш от нея - казват служещите на властта идеолози и пропагандисти. Не, това не е вярно и не може да е правило. От гражданите и народа се изисква да спазват разпоредбите на държавата, да са готови да я защищават, когато това се наложи. Срещу това тя е длъжна да им осигурява необходимото. Такива са

"клаузите" по обществения договор

във всички държави - все едно дали са "демократични" или тоталитарни и деспотични. Тези "клаузи" позволяват несъгласие, съпротива и репресия, щом не се изпълняват.
Тук трябва да различаваме и разобличаваме твърденията на либералните и неолибералните идеолози за "по-малко държава" във всичко - особено в икономиката. А в същото време недоволстващи от апатията или засилващата се "не-любов" на гражданите към държавата. Това е отношение към заместващия я по либералните идеологии пазар, а не към самата държава. "По-малко държава" е формулата, която трябва да прикрие отказа на буржоазната държава от социалните й функции и превръщането й в олигархична.
Не българският народ, а буржоазията е безразлична към държавата и не притежава чувство за нея. Буржоазията (в това число и дребната) поначало е безродна, служеща изцяло на пазара и печалбата, заради които е готова да се лиши от собствената си държава. И ние виждаме кой има интерес от глобализацията и защо тя се насажда по този, а не по някакъв друг начин, който да гарантира националните суверенитети и своеобразието на културите; защо се отива към "нов цивилизационен избор" и се скъсва с изконни национални традиции и ценности - да не говорим, че се пренебрегват национални и държавни интереси, само и само за да се спасят капиталите и собствеността на едрите капиталисти. Държавата става по-слаба и все по-отчуждена от своите граждани. 
Укорите, които се хвърлят върху българите за някакво измислено от някого лошо отношение към държавата, са неоснователни. Те обикновено идват или от зле подготвени публицисти и политолози, непознаващи историята, или от обслужващи властта пропагандисти на партийни политики, с които се надяват да обяснят причините на политическата немощ в управлението и ограничат надигащото се недоволство срещу него. Укорът е проява още на снобско високомерие и провинциална комплексираност, прикриваща идейна обърканост и безпомощност.
 Не българският народ не обича своята държава, а българската държава все по-малко обича своя народ. И това не може да остане безнаказано...

В София се произвеждат 41% от БВП на страната

автор:Дума

visibility 1133

/ брой: 219

Потреблението на домакинствата ускори растежа

автор:Дума

visibility 1119

/ брой: 219

Експерт предлага по-нисък ДДС за рибата

автор:Дума

visibility 1128

/ брой: 219

Тръмп разговаря два часа с Байдън

автор:Дума

visibility 1196

/ брой: 219

Втора инстанция осъди експрезидент на Аржентина

автор:Дума

visibility 1106

/ брой: 219

Протест в Брюксел срещу крайнодесните

автор:Дума

visibility 1183

/ брой: 219

Пет години затвор грозят Марин Льо Пен

автор:Дума

visibility 1043

/ брой: 219

Медийният тероризъм

автор:Александър Симов

visibility 1176

/ брой: 219

Хронично бездействие

visibility 1135

/ брой: 219

"Символичната война" на съюзническите бомби

visibility 1127

/ брой: 219

Кой кой е в проектокабинета на Доналд Тръмп

автор:Дума

visibility 1069

/ брой: 219

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ