Гражданската тревога и болка на поета

Петър Караангов

НИКОЛА ИНДЖОВ е роден на 30 септември 1935 г. в Бургас в семейството на бежанци от Беломорска Тракия. Детството му преминава в Созопол и Гюмюрджина (днешна Северна Гърция), юношеството му - в Хасково. Завършва икономически техникум, следва икономика във Варна, учи испански език в Хаванския университет.
Автор на повече от 30 книги - поезия, проза, публицистика и есеистика, сред които: "Предчувствие" (1959), "Пътища и любов" (1964), "Дългосвет" (1970), "Избор на звезда" (1988), "Останали стихотворения" (1999) и др. - поезия; "Попътна повест" (1981), "Възречени от Манастър" (2001), "По следите на норвежеца" (2009) и др.; "Сантиментален марш". Книга за СССР (1970), "Кубамар". Книга за Куба (1974), "Пее среднощ, призори плаче". Книга за Америка (1991) и др.- публицистика и есеистика.
Носител е на престижни литературни награди, сред които: Награда на празника на поезията (1961), Награда от Съюза на съветските писатели (1967), Националната Ботевска награда (2001), Награда на СБП за най-добър роман (2001), Награда на СБП за най-добра публицистична книга (2005) и др.
 

Има един странник в нашата литература - вдаден в своя смълчан живот, ненатрапчив, обърнат към чудесата на света, учуден пред уханието на снега, потънал в спомена за вишневи стрехи, старинно бяла роза, косове, водолеи, кокичета и пчела, пред градчета с приказка за роза и песен за розотърсачи. Странен е този странник, наистина! Той не ни заплашва с нищо, не ни обвинява, а ни привлича и привързва към себе си - този създател на удивителни построения от цветните стъкълца на словото; този изящен владетел на думите; този раним рицар без броня, който, десетилетия, заедно с най-добрите поети на нашето българско време, брани честта на българската поезия.
Името на Никола Инджов чух за първи път в университетските си години от Владимир Башев, с когото бяхме състуденти. Той го споменаваше с открита симпатия и възторг. По-късно тази симпатия прерасна в лично приятелство и трайна дружба. Неслучайно първото си стихотворение "Размисъл" от първата си книга Владимир Башев посвети на Никола Инджов. С литературния си вкус и изключителна интуиция Башев пръв бе доловил неповторимата дарба на този поет. Бяха априлските години на пориви и растеж, на търсения и големи надежди, на открити хоризонти и открити чела, на високи и благородни цели:
Ако няма какво да дадем на света,
за какво сме родени? -
така започваше стихотворението на Владимир Башев, посветено на Никола Инджов.
Днес Никола Инджов е от онези поети, без чието творчество характеристиката на съвременната българска поезия би била не само непълна, но и ощетена.
Първата книга на Никола Инджов "Предчувствие" излезе през далечната 1959 г., за да потвърди предчувствията на онези, които виждаха в първите публикации на този автор приближаването на един очарователен поет.
Преди да напиша тези редове, разлиствах отново книгите му. Искам със завист да кажа: малко са авторите като Никола Инджов, които така добре познават хубостта на думите!
"Живея дълго, дълго светя" - такъв рефренен стих се яви в една поема на Инджов, написана в самия край на 60-те години, когато авторът е млад човек. Само поет може да каже "Дълго светя", преди дълго да е живял. Времето оправда и потвърди това ранно самочувствие в този стих. Мрачни съдници на нашето време се мъчат да угасят светлините в годините, които живяхме, години, останали зад уморените ни, но и наранени рамене. Творчеството на Н. Инджов ни дава самочувствието да кажем: няма да успеят! Защото (без да провокираме съдбата) живеем дълго, дълго светим. Историята на това време и на литературата ни тепърва ще се пише. И тези, които тичат по мрачните страници на скорострелни учебници да изпреварят историята, ще се препънат в жилавите факти. Един такъв жилав, светещ факт в нашата поезия от последните пет десетилетия е творчеството на Н. Инджов. Не може да се изкорени това, което е поникнало върху дълбок и траен корен, разцъфтяло е и за радост на душите ни човешки.
И сега още живея в магията и езиковите чудеса на този забележителен поет, в пътуващите граници на неговите теми и състояния, взаимнопроникващи и взимноозвучаващи се трепети, ухания и звуци на неговите думи, думите, с които той изгражда своя трогателен осезаем, ясен и светлопечален свят. В него се пресичат привързаност към света и родната земя; към приятелството и любовта; към България;  идващи есени; миризма на сняг във виното и пепелта, сняг в дланта, сняг на плещите, сняг по тропическия меридиан на спомена - от Балкана до червения шал на жена от другото полукълбо. Висота, сияния, светлинка и предметност, топлината на хляба и вкусът на лятото, приятелската преданост и чистотата на мисълта живеят в една "прекрасна зависимост". В този измъчен и прекрасен свят, натоварен с нежност, зелени приливи, трепетен дъх, думи и слънце, но и зареден със смъртта на атомните арсенали, с утаяваща се в кръвта пепел от Хирошима, звучи копнежът на поета, на човека от края на ХХ век:
Искам сняг на Балкана високо.
В бяла люлка вихрушка да ме люлее.
Към селце да вървя през виелица
и да стигна среднощ...
Искам ясност в ума.
На софрата да седна и вино
с дъх на дюля и цвят на памид да отпия.
Искам дума добра.
Искам мама, когато бе трийсетгодишна...
Идва есен отвсякъде.
Рак идва.
... А над пътищата летят жерави.
Тук в тези малки думи и най-вече в техните големи паузи, витае човешка, гражданска тревога, болка от несъвършенствата на света, обич към обикновените и прости неща от живота. Авторът призовава своя читател и му внушава своето собствено самосъзнание:
Сега ти живееш за всичките
предишни Българии. Ти
до ризници златни абичките
в музеи редиш. Да кънти
в ония пищови разковнати,
в ония байраци - една
и чиста, и свята, бунтовната,
единствена твоя страна!
Никола Инджов успява да бъде и в малкия свят, и в големия. И както е навсякъде и във всичко около нас, малкият свят е огромен и необхватен - светът на човешките чувства, на човешките жестове, невидими понякога, но богати на съдържание и смисъл, светът на предметите, осветени от нашия труд... А големият свят е малък - планетата е шепа живот сред вселената, социалната и политическата борба на далечните народи ни е близка.
Никола Инджов е автор на много публицистични книги и на няколко романа. И прозата му е обагрена от особения цвят, от сиянията на неговия поетически талант. Това я прави вълнуваща, наситена с емоционалност и пластика, с пристрастия и съдбовност. Чрез нея можем да се докоснем до сърцевината, духа и съдбата, до историята на народа ни, и историята и културата на други страни и народи, личности, градове и пейзажи. Очите на този поет са отворени за света "и той с бяла риза минава през света".
Времето, в което живеем, е време на огромни езикови разрушения, когато думите загубват първоначалните си значения, когато трагически се отдалечаваме от същността и предназначението на човешкия живот, на човешките отношения, общуване и близост. В това жестоко време творчеството на Никола  Инджов топло ни приютява. За надеждата, с която ни надарява авторът, за сладката печал на неговото слово, за неговата синовна преданост към земята и историята ни, за неговата бяла риза, с която той минава през света, за това, че ни утешава, ние сме му признателни и го обичаме! Неговото име е вече сред големите имена на нашата съвременна литература.