Думам ти, дъще, сещай се, снахо!
/ брой: 114
С долните редове въвеждам в употреба един нов журналистически жанр - печатната публична самокритика. Повод за това ми даде поместена неотдавна във вестник "Труд" статия, в която непознатата за мен Албена Бъчварова с подходящи примери и чудесен анализ възразява на поголовното заменяне в общуването между днешните наши сънародници на учтивото "Ви" с невинаги уместното и подходящо "ти". Авторката, млада при това (както се вижда от приложената снимка), ме накара с логичните си доводи и добрия си тон да се замисля върху факта, че и аз, подведен от масовото фамилиарничене със случайно срещнати хора (дори да е благонамерено) и от възрастта си, предизвикваща почит, много често се обръщам с "ти" вместо с "Ви" към лица, които за първи път виждам и едва ли ще видя пак.
Разбира се, употребата на "ти" вместо "Ви" е само частица от цялото занемарено напоследък вежливо или учтиво общуване между хората в нашето днешно социално пространство. И не само нашето, и не само днешното. Защото иначе още испанецът Сервантес не би казал преди векове, че "Нищо не струва толкова евтино и не се цени толкова скъпо, както вежливостта", а французинът Ларошфуко не би потърсил и причина за честото пренебрегване на учтивостта със следните думи: "Голяма част от младежта си въобразява, че е естествена, а всъщност е само невежлива и груба."
Ще си позволя да коригирам Ларошфуко (според нашите условия), като не се съглася, че липсата на възпитание и грубостта са привилегия на младите. Упреците към тях са често старческо мърморене и забравяне на отдавна миналите млади години. Не мърморенето, а добрият пример на възрастните е средство за възпитание, както и лошият пример е една от причините за пукнатините в това възпитание. Каквото видят от родителите си и главно от медиите, които се пълнят със съдържание от уж зрели хора, каквото им се препоръча за хубаво, това приемат за редно и годно за подражание не само малките деца, а и каките и батковците.
Иначе щяха ли да са между най-важните грижи за още невръстните замомили се девойки оскубването на веждите или изкуственото уголемяване на бюста (в случай на недостиг), а за момците с едва набола брада - да се напиват като казаци. Но за тези младежки "идеали" - друг път, както се изразява Васето Ганчева.
Потърсих аргументи за своята искрена самокритика и в казаното от класиците (вече цитирах двама). Смятам, че е интересно да се знае как Лукиан се е самовъзпитавал. Когато го питали от кого се е учил на вежливост, той отговорил: "От невежливите. Въздържах се от думи и постъпки, които ми бяха неприятни у тях." Още не бях запознат с този чудесен отговор, когато взех на въоръжение свой вариант на изреченото от класика, а той гласи: "Не обичам да преча, за да не ми се пречи на мен." Известни са и други варианти с по-широк смисъл.
Но истински дълбокият смисъл е вложен в следните простички думи на Чехов: "Възпитаните хора уважават човешката личност и затова са винаги снизходителни, меки, вежливи, отстъпчиви." Днес много приказваме за правата на човека, но май не ги спазваме достатъчно. Той, обикновеният човек, на когото великият хуманист Чехов е посветил безсмъртни страници, днес често е унижаван, със смазано достойнство. За съжаление не само у нас. И понеже не мога да го нахраня или изобщо да му помогна да се чувства човек, мога и обещавам това публично - да му говоря на "Ви". Явно ти-кането не е единственият и най-добрият начин да бъдем сърдечни и непосредствени в отношенията си с непознати хора.
Пиша горните редове за (срещу) себе си, но съм сигурен, че още много хора, нелишени, общо взето, от добро възпитание, ще споделят самокритиката ми по повод неуместното фамилиарничене, а то - както и да се опитваме да го оправдаем, не е в унисон с учтивостта, тази съвсем лесна, безплатна и приятна украса на общественото поведение. И понеже бях разтворил една от книгите с мъдри мисли, ще завърша с две прочетени там поговорки: "За вежливостта всички врати са отворени" (английска) и "На излишна учтивост никой не се обижда" (китайска).