БАРАБАР ПЕТКО КАТО ПЛЕЙБОЙ

В един неделен ден за втори път дистанционната машинка в ръката ми спря въртележката на телевизионните канали на някакво предаване, което в това си издание имаше за цел да класира (а те си бяха вече класирани) десетимата най-известни плейбои в плебейското ни отечество. Пиша плебейско, каквото е то за повечето наши сънародници днес. Щеше да бъде патрицианско, ако чорбаджиите (много от които забогатели по начин, наказуем от закона, ако има такъв и ако е неподкупен), бяха болшинство, а не нищожен процент от населението. По естествена аналогия ми идва наум за днешния национален елит, поне обявен за такъв от жълтите вестници и посветените му парадоксални телевизионни рубрики. Те пък ми напомнят поговорката "Видяла жабата, че подковават коня, и си вдигнала и тя крака". Но това не пречи на медиите да бълват евтиния, да демонстрират липса на култура и вкус, да рекламират безсрамието и низшите човешки инстинкти, които се сочат като задължителен пример на деца, младежи и зрели на възраст хора с първосигнални усещания.
Предаването, което си наложих търпение да изгледам, се водеше от мъж и жена и коментираше от други двама мъже и друга жена, от които известен на ветерани като мен беше само така наричаният Агент Тенев. До него седеше някаква дама (била журналистка), веща по интимния бит на фолкзвезди и футболисти, с име Патриция Николова. Навярно истинската Патриция Николова (от която съм чел във вестник "Сега", в списание "Родна реч" и в други издания добре написани театрални статии, а също и стихове) би се притеснила от дублирането на името си.
    Не е толкова важно обаче кои бяха водещите и коментаторите, не е важен дори фактът, че Агент Тенев беше същевременно и един от десетимата избрани, и коментатор, по-важно е с какво бяха занимавани многобройните зрители, просветени и непросветени по темата. Със сериозност, сякаш става дума за трагедиите, сполетели Япония и Ливан, или за мизерията, в която живее нашият народ, се нищеше същността на десетимата мъже, избрани в класацията неизвестно от кого за най-известните родни плейбои. Направи се и опит за дефиниране на тази дума, силно контрастираща на дереджето ни, потърсена бе и родната й специфичност, която аз дооформих накратко като "плейбой в цървули".
Трима от класираните и одумвани бяха футболисти. За тях и останалите седмина се изрекоха житейски подробности, за които нормалните (не само пуритански настроените) хора смятат, че са неприкосновена интимна територия и тяхното оповестяване не тласка напред обществото ни изобщо, нито нравствеността на младежи и деца, които гледат лишените от всякакво съдържание и (ще го кажа направо) будещи недоумение глупави предавания. От тях растящите пред малкия екран малчугани научават всичко за еди коя си фолкзвезда или ритнитопковец, а не са чували имената и на    най-заслужилите хора, направили по нещо за българската култура или поне дали добър пример с онова, което са извършили.
Да оставим факта, че в полезрението на медиите са главно мускулести и силиконово допълнени идоли, но и при докосване до сферата на изящното, журналистите също нямат критерии. Чета например във вестник "Труд" (свалям шапка, че публикува поезия) три прилични стихотворения от сравнително млада поетеса и две блестящи от Лиана Даскалова, една от първенките на българската поезия, която доказва, че лирическата дарба не остарява заедно с носителите си. На уводното място в страницата обаче бяха не нейните, а другите стихове, без които вестникът спокойно можеше да мине (същата авторка има и много по-хубави).
Пак добре, че са професионално написани, защото нашата демокрация отпуши бутилката и от нея излетяха издадени безброй самодейни словесни недоразумения с литературна претенция. Навярно с точно такава полуграмотна или със сбъркана ценностна система, съответстваща на културата им са редакторите, сценаристите и всички отговорни фактори в телевизионния бранш (и не само там), които са се заели да обогатяват духовността на горките гладни и в буквалния смисъл, и за истинска култура зрители. Всеки път, когато видя поредната простотия на екрана, си давам тревожна сметка - колко деца са я гледали и я приемат (с откритите си, неопетнени още възприятия и представи) като еталон за добро и красиво, за важно и полезно в живота.