България след "Европа"

Трудно е да пишеш обективно за състоянието на собствената си страна. Особено, когато виждаш нейното падение, разложение и залез. И все пак е необходимо, за да си дадем ясна сметка за случващото се и за да можем да намерим изход от него. Не искам да говорим за бушуващата икономическа криза, защото не тя е главният проблем за държавата. Кризата само извади на показ истинското лице на завършващия български преход.
 
Лице уродливо и жестоко.

Днешните управляващи имат претенцията, че ще са на власт поне трийсет години. И че народът трябва да им е благодарен, задето са се нагърбили с нелеката задача да го спасяват. Аз обаче искам да хвърля поглед върху България след Борисов, България след ГЕРБ. Нашият премиер може би си мисли, че всичко започва с него, но истината е, че с него само завърши една цяла епоха - Преходът. Българският преход, започнал след 1989 г, премина през големи изпитания за народа и страната и им нанесе чудовищни поражения. Унищожението на материалната база на държавата я лиши практически от средства за независима политика, а последователният и безмилостен геноцид над нацията, съпроводен с ликвидация на културата и науката, отне желанието за борба, за отстояване на националния суверенитет. В представите на българския народ трайно е наложена представата, че само външните сили са в състояние да решат националните проблеми. Дотук нищо ново, защото тази черта на комплекса за малоценност е често срещана у малките народи. Но това, което преходът донесе, беше съзнанието за пълна национална немощ и невъзможност за достигане на каквито и да е успехи  на базата на собствените усилия. И след като тази вяра в собствените сили беше отнета, последва отнемането и на отчаяната вяра, надеждата, родена още с идеята за Дядо Иван, че някой ще дойде да ни "оправи". Случайно ли е, че всичките ни цели се ограничават до членство в НАТО, ЕС, а сега и до еврозоната?  Едва ли толкова бързо сме забравили лъжите, че с приемането ни в тези организации ще потекат реки от мед и масло. Осъзнаването на нищожността на тези национални идеали, за жалкото ни духовно и икономическо състояние и за пълната безперспективност, за липсата на реални съюзници, окончателно уби надеждите на българския народ за нещо по-добро.

Българският преход завърши.

Неговата основна цел - ликвидирането на българската национална държава чрез ликвидацията на икономиката е изпълнена. Може би не в срока според прословутия план "Ран"-Ът, но все пак е изпълнена. Днес национална държава не съществува. Впрочем, националната държава навсякъде по света бива унищожавана и замествана с новата, корпоративна. Но този процес е особено опасен за нас, защото сме малък народ и трудно можем да се съпротивляваме на външните и вътрешните заплахи, лишени от собствена, национална държава. Когато разберем това, ще ни стане ясно защо държавата не защитава нашите интереси и дори открито ги потъпква. Ще станат ясни всички унижения, на които държавният апарат подлага гражданите, ще стане ясна и крайно малката му ефективност. Тези неща не се дължат на лоши закони или корупция, а точно обратното - те я предизвикват.
Къде е мястото тук на сегашния премиер, с когото започнахме? Какво място изобщо може да има неговата едра фигура в такава драматична епоха? Въпреки всичките му претенции, той е не причина, а само следствие. Той е закономерна проява на крайно тежкото състояние на нацията, на нейното боледуване. В този смисъл, той не би могъл да бъде друг. Преходът унищожи не просто българското образование и култура, но се постара да ги направи смешни в очите на хората, да ги превърне в обект на подигравка. Нима е имало друг държавник, който да се хвали, че "не е много по книжките"? Да четеш книги отдавна е белег за "изостаналост" и предизвиква насмешка у околните. Ето защо мнозинството от хората не подкрепи финансовия министър в споровете му с президента на републиката, защото този спор беше сблъсък на един необразован и елементарен човек (който за наш ужас е министър) и интелигентният и спокоен президент. Мнозинството се почувства застрашено, почувства, че все още има мислещи хора, които сега представляват истинска заплаха за системата, установена в прехода. Този пример далеч не е единствен, можем да си припомним и унизителното представяне на кандидатът ни за еврокомисар на изслушването му, както и още десетки нелепи и жалки случки, които илюстрират чудесно състоянието на държавата.
Общество, което е изгладняло, оглупяло и озверяло, няма сили, а и желание да извърши нещо градивно. За първи път в цялата ни история изчезва чувството за национално единство и принадлежност към един народ и държава. И колкото и да е страшна стопанската криза, тази духовна и национална криза е многократно по-страшна. Защото изхарченият валутен резерв може да се възстанови, би могло да се възроди и производството и цялото стопанство, но да възвърнеш националното достойнство и единство е нещо съвсем друго. За първи път нацията е поразена в самото си сърце, в имунната си система. Преходът беше смазващ удар върху всичките й устои, върху всичко, което представляваше нейна опора.
И сега, пред нас стои въпросът

какво да правим.

Във време на пълно разложение, за да се спасим, трябва да съумеем първо да намерим обща национална цел и после да се опрем на останалите реални сили на обществото. За добро или лошо, можем да изведем като национална доктрина само и единствено оцеляването. Това е, в което сме доказали, че сме най-добри през вековете. Но оцеляване общо, а не поединично и не самоцелно, с ясна представа за цената, която ще платим и за бъдещето, което искаме. Очевидно е, че "евроатлантическата" ориентация на България от тук насетне става съмнителна, а може би и вредна. Няма да е пресилено, ако кажем, че именно тази политика, държавнически подход, философия и идеология на обществото са сред основните фактори за нашата разруха. Обърнем ли поглед назад в последните двадесет години, няма как да не признаем, че те бяха белязани от този "евроатлантизъм", на фона на който протичаше упадъкът и разложението. Ако, като тактическа цел, тази ориентация беше неизбежна, предвид липсата на друг избор, то в стратегически цивилизационен план, тя има разрушителен ефект върху България, защото противоречи на всички традиции, установени зони на влияние на великите сили и най-вече на реалното международно положение днес (да не говорим за близкото бъдеще). Поради това, очевидно е, че изходът от кризата минава през ревизиране на

досегашните ни приоритети.

Тук не става дума само за външнополитическа ориентация, а за самата идея за държавно развитие. По-нататъшното упорстване и безусловното следване на досегашния модел на развитие е погрешно, опасно и с катастрофални последици. Ясно трябва да си дадем сметка, че сегашните ни "съюзници" ценят много повече близките си отношения с други народи и държави. Неотдавнашни събития, като "газовата война" и особено гръцката криза днес, доказаха за пореден път колко малко можем да разчитаме на помощ от обектите на цивилизационния си избор. Но примерът, който най-вече трябва да помним е Грузия. Тази изстрадала държава беше пожертвана с единствената цел да бъде подразнена Русия и вероятно, за да се тества руската готовност за ответен удар. Въпреки това, България сама предлага услугите си на пушечно месо, настоявайки за разполагане на ПРО у нас и с категоричния си отказ от съвместните енергийни проекти (което, на всичко отгоре, е и категоричен отказ от националните ни интереси). Грузия беше пожертвана и нейните западни съюзници не направиха нищо, за да я защитят. Същото се случи и с Украйна, ще се случи и с нас, ако упорстваме в безумието си и никой няма да протегне ръка, за да ни помогне, след като ни е тикнал в пропастта.
Да продължаваме да вървим по сегашният ни път, отказвайки да се съобразим с реалностите, да се противопоставяме на собствените си интереси и с лека ръка да зачеркваме бъдещето, в името на измислени, нереални и опасни чужди ценности и интереси, е гибелно. Българският народ преживява велика трагедия и на мен ми се иска да вярвам, че и този път ще оцелеем и най-сетне ще научим уроците на историята, за да не повтаряме повече стари грешки.