А бяхме млади...

Доц. Джоно АНГЕЛОВ, д.м.н.

Винаги през септември си спомням как на Деветия ден от този месец през 1944 г. народът  излезе на площадите с китки в ръце, с весели малки деца на раменете, за да посрещне победителите от партизанските отряди, политзатворниците, концлагеристите, ятаците и помагачите. Произнасяха се пламенни приветствени слова, завършващи със "Смърт на фашизма, свобода на народа!", последвани от мощни викове "Победа!" и "Ура!", музика и всенародно веселие.
Желанието и любопитството да видят отблизо партизанин и да разговарят с него беше голямо и неудържимо и на митингите, което лично изпитах в Берковица. Там, на препълнения с хора площад, мнозина ме наобиколиха, предимно млади, и любопитно ме оглеждаха, както бях във военна униформа с шмайзер, пистолет и бомба. Разпитваха ме откъде съм родом и къде съм служил войник... И изведнъж ме сграбчиха, вдигнаха ме на ръце и ме понесоха с викове "Победа!" и "Ура!"
Тази победна дата впоследствие промени за 45 години облика на страната във всички направления: просвета, наука, образование, здравеопазване, икономика - модерно земеделие и промишленост със съвременна енергетика, включително и атомна. Разгърна се огромно строителство на заводи, училища, културни домове, жилища, хотели, язовири, пътища и др. Всичко това се помни и не случайно в конкурса с народно допитване за

най-значима дата и събитие бе определен 9 септември 1944 г.

Постигането на победата стана благодарение на десетилетната борба против фашизма, с десетки хиляди жертви, дадени както в легендарното въстание 1923 г., така и в героичната борба в съпротивата срещу фашизма и капитализма до 9 септември 1944 г.
 Останалите живи участници в нея бяха на почит и уважение, загиналите останаха за пример и преклонение. Всеки град и село се гордееше със своите борци.
Някак стеснително някои хора казваха, че от тяхното село няма нито един партизанин, нито политзатворник. Разбира се, още по-тъжно беше, когато в едно градче (например Батак) нито един партизанин не се бе завърнал жив...
Аз обаче се гордея, че не само в моя Михайловград, тогава - Фердинанд, не само в моето училище, но и в моя гимназиален Четвърти "Г" клас имаше не един, а десет участници в революционната борба, достойни потомци на септемврийците от 1923 година.
 В смесената паралелка на реалната гимназия, родени през революционната 1923-та, попаднах сред добри другари от прогресивни семейства. Това помогна да се формират първите кълнове на политическо мислене. Годината, която ни събра там, беше 1937-ма. Тогава се роди бившият цар Симеон Втори и по този случай успехът на всички беше повишен с една единица. Повтарящи ученици нямаше, но хора със "седмици" имаше и те бяха главно

будните и ученолюбивите ремсисти

които в следващите години развиха изключително активна нелегална дейност. Това пролича особено ярко след започването на Втората световна война (1939-1945).
В последните класове (от шести до осми), които тогава завършвахме в Берковската гимназия, фронтът на войната се измести и на Балканите - Югославия, Гърция. У нас се създадоха бойни групи и започна въоръжена нелегална борба от партизани в чети, отряди, батальони и бригади, обединени в Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА). Тя водеше антифашистка и антикапиталистическа съпротива главно под ръководството на БКП и на Отечествения фронт.
Ремсовите ученически организации, и особено моите другари от Четвърти "Г" клас, се изявиха както в събиране помощи за Съпротивата, така и със своя стоицизъм в полицията след разкриване на конспиративната им дейност. Едни бяха изключени от гимназията, други останаха зад решетките със смъртни или дългогодишни присъди, трети отидоха в партизанските редици, и Лика Рачин загина в неравен бой с жандармерия и полиция. Останалите партизани са Будьони Илиев, Райна Данаилова, Димитър Миланов, Първан Чернев (който е и политзатворник) и моя милост. Политзатворниците бяха Йордан Иванов-Данкин, Петър Замфиров и Илия Белчев. Така че равносметката е 6 партизани и 4 политзатворници от нашия героичен Четвърти "Г" клас.
Нека кажа по няколко думи за всеки от тези изброени хора.
Падналият в битка герой бе прекрасният поет и кларнетист Илия Рангелов, известен като Лика Рачин, който със своя весел нрав поддържаше бодро настроение в нашия отряд "Христо Михайлов". Той бе убит при блокадата на с. Помеждин и е гордост не само на Михайловградския край, но и на цяла България.
Будьони Илиев стана партизанин заедно с майка си - учителката Ненка Илиева, която загива в битката в местността Балова шума при схватка на отряда с жандармерия и полиция. Той остава жив, но със смъртна присъда, заменена като на малолетен с доживотен затвор. След Девети завършва Военната академия "Георги Раковски", служи в редовете на Българската народна армия и стига до чин полковник.
Райна Данаилова от с. Долна Вереница отиде в отряда заедно с брат си Коста Данаилов, който учеше в Търговката гимназия. Тя беше прекрасна рецитаторка, знаеше наизуст много стихотворения на Ботев, Вапцаров и други поети и повдигаше бойния дух на другарите си.
Димитър (Митко) Миланов от Долна Вереница също бе много деен ремсист и партизанин в отряда "Христо Михайлов". След Девети завърши академично военно образование и бе началник на Военното училище с чин генерал.
Първан Чернев от с. Горна Вереница отначало бе политзатворник и после постъпи в нашия отряд. С него изживях една много драматична случка през нощта край Веренишкото бърдо. Тогава извеждах от казармата въоръжени войници за партизани. Бяхме седнали да си починем, когато забелязахме на около 15 м трима души с раници да прекосяват пътя ни, като мълчаливо се движеха един след друг. Тъй като имах опит от много предишни срещи, подадох сигнал, при което те мигом спряха, залегнаха, но отвърнаха на сигнала. После дадоха друг, на който аз отговорих. Това ме увери, че са партизани, и тръгнах към тях. Те също отправиха един, но когато той наближи на 5-6 м, спря стреснат. Лоши предчувствия ме обхванаха и бързо го заговорих, че ние сме войници и искаме да се присъединим към отряда... Той отново тръгна към мен по-бавно и ми подаде лявата си ръка. Обикновено се здрависвахме с десните, но той държеше пистолет срещу мен, а аз - шмайзер...  Не престанах да обяснявам кой съм, откъде съм, а той извика своите другари, при което в тъмното познах малко дрезгавия глас на съученика си Първан Чернев. "Ти ли си бе, Първане?" - извиках и с взаимна прегръдка се доразпознахме. Но другият партизанин Георги Ефремов (Мичурин) бе по-ядосан. "Абе, другарю, хвърли тази каска от главата си, че щях да те застрелям заради нея!" - каза нервно. Но бързо нещата се успокоиха и последваха любезни покани да похапнем топло яйце, току-що получено от ятаците.
Тази рискова среща предприех поради умората от дългия път - от казармата във Враца бяха около 70 км до моето родно село Смоляновци, където трябваше да намерим връзката с отряда.
За себе си като партизанин ще спомена накрая. Първо за политзатворниците.
Йордан Иванов-Данкин от с. Горна Вереница бе  ремсов деятел, за което получи смъртна присъда, намалана на доживотен затвор поради малолетност. На Девети участва активно в завземането на властта и стана временен началник на Народната милиция във Фердинанд. Завърши Военна академия и работи в информационните служби на Българската народна армия. Беше дипломат в Сирия, САЩ и други страни. Има особени заслуги към укрепването на Варшавския договор. С чин полковник заемаше генералска длъжност. Данкин е обществен деятел и публицист, участва в ръководството на Съюза на офицерите от запаса и резерва, председател е на Михайловградското землячество в София.
Петър Замфиров от с. Мала Кутловица беше ремсист и политзатворник преди Девети. След победата стана секретар по промишлеността в Окръжния комитет на БКП в Михайловград.
Първан Чернев вече го споменах. Мога само да добавя, че като ученик той се открояваше най-добре по френски език. И не случайно след Девети Първан работи като дипломат в Министерството на външните работи, посланик в Япония и в други страни.
Илия Белчев от с. Митровци беше със силно развит интелект и отличник на класа. Но наред с това интонацията на гласа му, дикцията му бяха музикално звучащи, така че той, по моя преценка, си беше роден за оперен певец. Всичко това, съчетано с неговата красива външност, го правеше изключителна личност. Запомнихме го като твърд и издръжлив на жестоките физически малтретирания в полицията, след които е имал сили да се засмее.
След Девети е областен ремсов деятел. Изживява трагично мотоциклетна катастрофа с партизанката Дария, която държеше високо знамето на духовните качества в отряда. Тя загива, а той оживя след лечението. Изгради се като специалист геолог, завеждаше дирекция в Министерството на промишлеността. Остана верен до последния си дъх на социалистическите идеи.
Последният партизанин, за когото ще спомена, съм аз - Джоно Ангелов, син на септемвриец. Бях изключен условно за ремсова дейност и завърших с намалено поведение в дипломата за "антинародностни" (спрямо тогавашната власт) прояви - с незадоволителен.

Активно подпомагах партизанския отряд

и изпълнявах бойни задачи в казармата. Организирах нелегална група от 10 войници, от които 4-ма станаха партизани, 3-ма попаднаха в концлагер, а останалите - в бойната част.  В навечерието на  Девети  бях произведен в командир на партизанска чета, изградена предимно от интернирани евреи във Фердинанд, между които Соня Бакиш, Ели Ешкенази, Шели Бенямин и други. Участвах в завземането на властта в Берковица и родното ми село. Завърших медицина и вечерен партиен университет. Работих в Министерството на народното здраве - като отговорник за ръководните кадри, бях главен лекар на Александровската болница и партиен секертар на Медицинския факултет. Станах доктор на медицинските науки и доцент. Но най се гордея, че поех и изпълних задължението да обслужвам безплатно по очни болести членовете и симпатизантите на БАС, на чийто пленум съм член.
И тъй като само с Данкин сме останали още живи, реших да разкажа за нашия гимназиален клас - Четвърти "Г", допринесъл за победата.