Йова Станкова: Всяка книга е експеримент

ЙОВА СТАНКОВА произхожда от рода на един от класиците на българската литература Йордан Йовков, нейната прабаба е негова племенница. Като дете младата писателка живее в Ангола, Африка, където посещава руско училище. След като семейството й се връща в България, завършва френска паралелка в 125-о СОУ "Боян Пенев" с изучаване на чужди езици. Дипломира се в Лудвиг Максимилиан университет (Мюнхен) по специалностите "Наука за религията", "Политология" и "Руски език". Обича да пътува, издава преди няколко години дебютния си роман "Галерия от светове", а наскоро провокира читателите и с втория – "Затворен в теб".

– Казват, че във всеки герой от произведението си авторът оставя част от себе си. В кой от създадените от вас образи има най-много Йова Станкова?

– В новия ми роман "Затворен в теб" има много вплетено "аз", с което ме дели само трето лице единствено число, защото историите са преразказани. Оказва се, че, когато разказваш една история, макар и само отчасти твоя, от дистанцията на разказвача си способен да разкриеш повече, дори пикантните детайли. "Аз" като автор неминуемо съм съпреживяла доста от ситуациите, или съм била техен наблюдател в даден момент, но във всеки герой от романа има части от мен.

– Кога и как разбрахте, че можете да пишете?

– Това няма как да се разбере. Човек, който иска да пише, търси своя път, образова се, чете, опитва се да се сравни, колебае се и чак тогава се осмелява да напише роман. Докато го пише, се съмнява във всяка дума, в себе си, в света, проверява постоянно има ли свят навън все още, после забравя, че е бил част от него, и, когато е готов, знае, че се е получило това, което е искал, а именно следа във времето. А дали мога и дали се е получило, ще се разбере много след мен, когато няма да ме има.

– Вие ли търсите сюжетите (и къде) или те сами ви намират?

– Сюжетът понякога е една дума или случка, която не иска да излезе от ума ми. Седи всеки ден и нощ и си прокарва път във всичко, което виждам. След това се разраства и започва да се комбинира и асимилира с всяко друго нещо в мислите ми, сходно или не толкова сходно. Докато не започне да ме буди, да не ми дава да заспя и не поиска да излезе от мен. Тогава започвам да мисля в какъв сюжет да я завъртя и как да се постави смисълът на тази дума най-нагледно – така, че да изчерпи цялото значение и всичко, свързано с нея. След това сюжетът добива посока, която не винаги е ясна, дори и за мен. Понякога, като се захвана с една тема и започна да я развивам, се оказва, че имам мнение за нея, което досега не съм знаела, че е толкова екстремно и особено. А понякога сама се разубеждавам, като видя колко ми е било погрешно първоначалното мнение. Това са моментите, в които смятам, че помагам на читателя, като му дам съвсем различен поглед, за който той не си е давал сметка досега.

– Ще разкриете ли какъв е конкретният повод за създаването на втория ви роман "Затворен в теб" или просто ви споходи вдъхновението?

– Ще ми се вдъхновението да можеше да ме спохожда честичко и аз да трябва само да го дочаквам. "Затворен в теб" беше много труден и емоционално тежък за написване роман. Първоначално идеята ми беше да се концентрирам над любовната история, която да е възможно най-тривиалната. После исках непременно да разкажа за един мъж, за неговата съдба и неговия процес на израстване. Колебанията му в живота и начинът, по който взима решенията си, се оказаха неочаквано дълбоката част, за която не предполагах, че ще ме погълне и завладее. А конкретен повод беше, че много исках да напиша пътепис, впечатленията от пътуванията ми. Сега всичко това е слято в симбиоза от спомени, хора и историите им.

– В тази книга отчасти засягате и емигрантския въпрос. Защо тази тема е важна за вас? Ще спре ли някога да бъде актуален проблемът за разделени двойки и цели семейства, които са принудени да търсят по-добър живот в чужбина?

– Едва ли това може да се нарече проблем на съвременното общество. Това е настоящият живот на много българи, а във времето така нареченият "гурбет" е неизменна част от живота на българина. Разделянето на хората не е само по икономически причини, понякога, както се вижда от романа, е претекст за раздяла. Но всъщност има видове израстване, което се случва едва когато човек е разделен от семейството си и от близките си. Въпреки това, всяко принудително действие е обвързано със страдание и тъга и от двете страни на границата. Не смятам, че в момента можем да намерим разрешение на този проблем, той по-скоро ще става все по-масов и по-глобален. А за България все по-актуален.

– Провокирате читателите на романа ви да си задават някои много важни въпроси: може ли да издържи любовта изпитанията на разстоянието между хората, трябва ли да се правят компромиси, къде човек изпитва истинско усещане за пълноценност... Вие самата как бихте отговорили на тях – отвъд сюжета на книгата?

– На мен ми се е налагало многократно да избирам и сравнявам живота тук и идеализираното там. Предполагам, че навсякъде човек е принуден да прави компромиси, може би не едни и същи. По отношение на любовта – едно е ясно: времето и разстоянието никога няма да могат да бъдат върнати назад. Това време, което сме изгубили, не само ни е разделило физически, но и духовно, защото ние сме се развили в различни сфери и сме споделяли времето си и мислите си с хората, които са били около нас и с нас. Така се оказва, че любовта от разстояние изисква много усилия, ограничаващи други дейности, които вероятно изглеждат по-привлекателни. Човек започва да изпитва тягостно настроение, когато мисли за близките си и за любимия. Примерно, аз много страдах в Германия, когато видех момичета на моята възраст да се разхождат с майките си. Тогава много ми липсваше майка ми и сега, когато съм в България, може човек да ме срещне най-често и навсякъде с майка ми.

– Как си представяте хората, които ще посегнат към "Затворен в теб"? На каква аудитория ще бъде интересна книгата?

– Хора, които живеят и страдат за родината, и хора, които остават тук да ги чакат, мечтаейки да са с тях, чудейки се кое е по-доброто за тях и за техните близки. Раздвоени от това да искат за любимия човек най-доброто, и същевременно гузни от егоизма, че искат да са с тях. Несигурни в любовта им и в собствената си искреност. Също хора, които се чудят дали да заминат, могат да прочетат книгата, за да видят какво ги чака.

– По-труден ли беше този роман от първия – "Галерия от светове", или, напротив, го написахте по-лесно и по-бързо?

– Всяка книга е експеримент, никога не се знае дали ще се получи. Надявах се, че следващата ще се пише по-лесно, но това е илюзия. "Затворен в теб" е роман с характер, със спадове, които теглеха настроението все по-дълбоко навътре в героите, понякога с дни не можех да се откъсна или да продължа. Но героят беше достатъчно силен да продължи вместо мен, неговият абсурдно наивен подход в живота беше спасението и за двама ни. Лесни и бързи са нещата, с които не обичам да се занимавам, а писането никога не е такова.

– Когато книгите ви предизвикат интерес и в чужбина, сама ли бихте се ангажирали с превода им или ще се доверите на някой друг за тази цел?

– Винаги на друг! Опасявам се, че, ако превеждам сама, ще изменя написаното и ще го деформирам в съвсем нов текст. Ще искам да дописвам и изменям, особено ако визирам конкретна публика.

– Питали ли сте се: какво харесват читателите във вашите произведения – сюжета, героите, начина ви на писане или нещо друго?

– В моите романи е налице комбинация от всички изброени елементи. Така се създава настроение, което кара читателя да не спира. Ритъмът е хем забързан, хем изчерпателен. За мен читателят е мислещ човек, той трябва да може лесно да навлезе в текста и да му бъде задържано вниманието. След това да му се даде свобода за интерпретация и аналогия, в която той да участва активно. Отговорите, които търси, да извежда логически според собствените си впечатления от героите и събитията. Понякога дори трябва да вземе решение за героя, все едно го прави за себе си.

– Създавате "Галерия от светове" в Кейптаун. А къде ви споходи вдъхновението за "Затворен в теб"?

– Отново там! Носталгията е усещане, чувство, състояние, което се появява внезапно и обзема тялото, подобно на любовта. Цялото тяло страда, но човек не може да посочи нищо конкретно. Затова в сюжета са вплетени любовта и носталгията като водещите мотиви.

– Все още ли Африка е любимият ви континент? Има ли друго място, което да ви е завладяло по подобен начин?

– Последните две години пътуванията ми бяха ограничени и изведнъж си дадох сметка колко е малък светът и колко може да е спокоен, ако не трябва да се бърза за следващото пътуване. Африка винаги ще остане любимо мое място, а и човек, като намери, спира да търси. 

– Как ви се отрази пандемията от КОВИД-19? Осуети ли някои ваши планове или, напротив, ви вдъхнови за нещо неочаквано и от вас самата? Може ли според вас кризисна ситуация като тази да стимулира, а не да депресира?

– Основно се отрази на пътуванията. От една страна, ми даде възможност да пише повече, а от друга, ме депресира липсата на приятели и социален живот. Все още не мога да се отърся от това усещане за невидима опасност, ако съм сред хора.

– Повлия ли ви творчеството на Йордан Йовков, от чийто род произхождате? Какъв пример е той за вас?

– Да, но кой не е?! Особеното при творчеството на Йовков и това, което на мен ми допада, е, че той се задълбочава в личния психологизъм на персонажите, като същевременно остава външен наблюдател, без да е им е съдник. На тези характеристики наблягам и аз.  

– Според вас съществува ли формула или рецепта за хубаво, добро, интересно писане?

– Да, всяко произведение, което е с добър език и успява да привлече вниманието на читателя, неминуемо достига до хората. Важното за произведението е да е достъпно и забавно, тогава то е изпълнило формулата за интересно писане. Това му е функцията. А ако успее да постигне някакво по-задълбочено мислене у читателя, да се осмели да промени нещо, то вече е надхвърлило очакванията на създателя си.

– Дали ви се е налагало да правите компромиси в творчеството си?

– С първия ми роман не бях много уверена в себе си, също така не знаех каква е публиката в България и не бях сигурна как ще ме приемат читателите. Сега, когато познавам хората, благодарение на многото срещи из страната, мога вече по-смело да пиша. Истински ограничения в свободата на изкуството не съм имала. Единственият ми коректив са читателите.

– Как пишете – бързо, с усещането за липсата на време или оставяте идеята да отлежи, да узрее?

– Идеята отлежава понякога месеци, а когато пристъпя към самото писане, пиша много бързо, докато не стигна до края. След това започва тежката работа, тогава се налага да се връщам към всяка сцена, герой, диалог по безброй пъти, да шлайфам, докато се убедя, че съм отразила задълбочено всички гледни точки. Този процес е най-дългият и може би най-задълбоченият и изисква най-много концентрация.

– Има ли за вас значение дали ви чете един човек или хиляди?

– Има, разбира се! Книгата е труд, който е излязъл от мен, и всеки човек би желал да бъде оценен за това, което е сътворил. За мен писането е призвание, нещо, което не мога да загърбя и да се откажа, защото има нещо друго по-печелившо, което да правя. Колкото повече читатели достигнат до книгите ми, толкова по-изпълнено и смислено ще е съществуването ми.

– Какво е отношението ви към социалните мрежи? Помагат ли те на творци като вас или по-скоро пречат?

– Социалните мрежи в България са централна част от информационния бюлетин – не само за културни събития, но и за поддържането на контакти. Смятам, че досега по-скоро са ми били от полза. Читателят сам трябва да направи селекция какви произведения и какви автори привличат вниманието му. Мисля, че България има пълна свобода на словото, защото всеки отговаря с името си за това какво пише и какво издава.

– Мислите ли, че днешните писатели имат определена мисия или отговорност към читателите?

– Днешните писатели, както и писателите във всички времена, имат една и съща мисия – да държат огледалото на обществото така, че то да се оглежда в него, да се разпознава и, ако може, да се поправя. Писателят може най-общо да насочи вниманието към проблемите, които му правят впечатление и които имат нужда от дискусия, от размисъл и развитие. Но обществото само решава  необходима ли му е промяна и в каква посока ще е тя.аАз пиша единствено за читателя, искам да съм достъпна за четене и интересна, да събуждам любопитството, не само към произведението, но и към социалните проблеми, които то повдига. Опитвам се да очертавам подобни проблеми, но оставям читателите да помислят над алтернативните решения, които предлагам. За мен не е характерно да давам готови отговори, аз предоставям на читателя гледни точки.

– Живеем във време, когато хората често биват оценявани по това как изглеждат, в какво са облечени, колко са скъпи телефоните и бързи колите им... Не се ли губи днес смисълът от хубави текстове и книги? Има ли нужда от тях съвременното общество?

– Обществото има нужда от това, което консумира. Ако в този период от развитието си човек има нужда от определени неща, то той намира или търси начин да се снабди с тях. Именно в това е и една от мисиите на съвременния писател – да възпита потребност от литература. Хората търсят удовлетворение, отговори, развитие, нови идеи, искат да се образоват. Книгите са тези, които трябва да си извоюват място във всекидневието, да създадат мислещо и критично общество. Сигурна съм, че материалните блага не са пречка за духовното развитие, напротив, те са условие, в което се създава мислещо и ангажирано общество.

– И на финала на това интервю – какво послание бихте отправили към читателите ни?

– Пожелавам им приятно четене на романа "Затворен в теб"! Каквато и книга да е привлякла вниманието им, нека да ги удовлетворява!