Танцуващи в нищото
Иван Добчев поставя пиесата на Роланд Шимелпфениг "Преди/След" в театър "София"
/ брой: 238
Танцуващи в нищото, в "сгъстеното настояще", персонажите на нашето постмодерно обкръжение все повече ни приличат на опитни мишки в някакъв глобален експеримент с неясна концепция и отдавна загубени цели на изследването. Какво можем да провидим зад перманентно увеличаващата се скорост на протичане на времето, освен някакъв банализиран, клиширан синдром да не се оставиш, да тичаш в крак с другите, да не изпаднеш... или, както казва германският философ Хартмут Роза, "танцуваш все по-бързо само и само, за да останеш на същото място", така режисьорът Иван Добчев "тръгва" към своеобразната стилистика на пиесата.
Катерина Керемидчиева и Майя Остоич са "изпадналите ангели"
В усещането на Шимелпфениг за ситуацията на съвременното живеене се натрапва невротичният страх от изоставането, "изпускането на влака", загубата на алтернатива. Персонажите на неговата калейдоскопична пиеса са обсебени от импулса да реализират някаква своя идея-фикс, нещо дълго отлагано, мъчително сънувано, мъждукащо примамливо на хоризонта на очакването и затова те "тук и сега" се опитват отчаяно да "уловят бика за рогата". Усещането е за глад, за тягостна липса на "голямото случване", на пълнотата "да бъдеш". Всичкото "преди" на тези опити обуславя нерадостните последици на "след", смята режисьорът.
И тъй като представата за това кои сме били, кои сме и кои ще бъдем постоянно се променя, героите в този калейдоскоп от "танцуващи в нищото" непрестанно си спомнят нещо или някого, но никога не са сигурни дали споменът е верен и дали изобщо е спомен, а не сън или кошмар. В полутъмното пространство на сцената (сценографията е на Красимир Вълканов), разделена на множество места на действието - легло в хотелска стая, коридор с проблясваща в мрака картина на мост или виадукт, екран с променящи се изображения на гора, пеперуди и вода, кутии-клетки, откъдето наблюдават три "изпаднали ангела", и авансцена, на която една жена над 70 години изрича своите откровения - всъщност протича и прошумява един живот на желания и съжаления, на стремежи и разочарования, на въображаеми победи и поражения.
Гергана Кофарджиева е жената над 70 години, която вече живее на тъмно
Спектакълът на Иван Добчев и неговите актьори Гергана Кофарджиева, Невена Калудова, Борис Георгиев, Елена Димитрова, Майя Остоич, Катерина Керемидчиева, Сава Пиперов, Петя Силянова, Милен Николов, Николай Върбанов, Росен Белов, Лора Мутишева, Пламен Манасиев, Михаил Милчев, Анастасия Лютова, Милена Живкова, Мартин Радилов, Мартин Гяуров и Юлиян Рачков с наситеността и дълбочината на интелектуалното изследване на фрагментарната постмодерна душевност и с впечатляващата изисканост на сценичния рисунък и внушение, несъмнено е театрално събитие. Защото спектакли с такава интензивност на живеенето и мисленето не се срещат често. Защото кинематографичният строеж на представлението, което почти отрича и премахва стандартния диалог или разказа на истории, създава различна оптика и визия за това, което се случва, случило се е или е възможно да се случи. Защото представлението не задава въпроси за какво е било преди и какво става след, а разтваря триизмерна картина на "преди/след".