Що е ляво и има ли то почва у нас?

Проф. Антоний ТОДОРОВ

Някога, през септември 1789 г., в самообявилото се тогава френско Национално събрание, се раждат понятията за ляво и дясно в политиката. Левите се противопоставят на правото на кралско вето, а по-късно, през ноември 1792 г. пак левите ще отстояват, че кралят съвсем не е „свещен и неподсъден“, а може да бъде изправен пред съда за извършени престъпления. Накратко, левицата отстоява принципите на Републиката и отхвърлят всякаква сакралност на властта. Оттогава до днес светът се е променил многократно.
Категориите ляво и дясно не означават едно и също в различните епохи, но също и в различните страни. Както и няма една лява или една дясна идеология, лявото и дясното са позиции в идеологическите дебати, в конкретно място и в конкретно време. Но в най-общ план различията на тези две позиции са по отношение на връзката между минало, настояще и бъдеще. Дясната позиция е позицията на установения ред, на статуквото, лявата позиция е тази на революционната промяна към бъдещето. Дясното най-често настоява за приоритета на миналото над настоящето, лявото, обратно, за приоритета на бъдещето над настоящето.
И въпросът тук съвсем не е в това, коя от тези позиции е вярната – всяка една има своите силни аргументи. Въпросът е от философско естество, а значи – въпрос на личен избор, коя позиция да заемем.
В посткомунистическите страни лявото и дясното променят местата си с демократичния преход. Съпротивата срещу установения йерархичен ред на съветския комунизъм беше по своята същност революционна, а следователно обективно лява. Докато усилието за запазването на установения ред, пък макар и частично, беше дясна позиция. Но с времето и под натиска на нужната самоидентификация с партиите в ЕС, в страни като България лявото и дясното се наместиха, макар и не много лесно, в обичайните и очаквани места.
Но да се върнем към началото – лявото и дясното е въпрос на избор, но не е достатъчно да избереш само етикета, а най-вече съдържанието. А именно изборът на съдържанието е от значение за това, как те възприемат другите. Например, през последните 150 години левицата е най-често социалистическа или социалдемократическа, макар и не винаги и не навсякъде. Но в Португалия има Социалистическа партия (лява) и Социалдемократическа партия (дясна). Така че етикетите не са достатъчни.

Осите на разграничението ляво-дясно

Да започнем с основните разделения в модерното общество, около които се установяват лява и дясна позиции. Една класическа, може би и най-стара ос, е тази, която противопоставя индивидуалното и колективното. Тя отвежда към две различни разбирания за онова, което предполагаме да е „човешката природа“. Според едното разбиране човекът се ражда егоист, който преследва собствения си интерес и е в непрекъсната конкуренция с останалите. Само възпитанието и вярата могат да го отклонят донякъде от този егоизъм. Според другото разбиране, човекът е по природа социабилно същество, което иска винаги да бъде сред другите като него и предпочита солидарността и сътрудничеството. Първата е дясната, втората е лявата позиция.
Втората, не по-малко класическа ос, е по въпроса за позволеното и забраненото в обществото, като в модерните общества границата между двете винаги е обект на остри политически борби. Лявата позиция е от страната на по-малкото забрани, докато дясното е от страната на повечето ред. Можем да кажем още и, че лявата позиция е по-либерална, докато дясната е по-консервативна. Но няма общество, в което всичко е позволено или всичко е забранено. Границата между двете е въпрос на съотношение на силите и на преобладаващи обществени нрави.
Третата ос е икономическата, по отношение на собствеността, държавата и пазара, разпределението на богатството. Разделението е по отношение на конфликта между частния и публичния интерес. Левите обичайно са на страната на публичния интерес, публичната сфера, защитата на обществото. Десните обичайно са на страната на частния интерес, частната сфера, защитата на частния индивид. Лява е позицията на публичните регулации на свободния пазар дясна е позиция на свободата на пазара и на липсата на публична намеса в него. Тук също границата между двете е въпрос на съотношение на силите в едно общество.
Лявото в България има своята едновременно

дълга история и специфика

в една посткомунистическа ситуация. Днешната левица несъмнено е обременена и от историята на съветския комунизъм, чиято „лявост“ все повече се поставя под въпрос, особено когато става дума за неговия постреволюционен период (Сталин и наследници). Освен това съществува различие и дори противопоставяне между една политическа левица и една неправителствена левица.
Политическата левица е организирана вече в няколко различни политически партии, произхождащи не само от предишната БКП, но също и от предишното СДС. Проучване по теста 8Values от 2021 г. показва, че повечето леви партии са по-скоро консервативни или центристки по оста авторитарно-прогресистко. Като цяло политическата левица загуби в изборите след 2017 г. четири пети от избирателите си: всички леви партии получиха през 2017 г. малко над 1 млн. гласа, а през 2024 г. малко над 200 000.
Неправителствената левица е съставена от многообразни леви граждански организации, инициативи и проекти, работещи на терен и отнасящи се много често твърде резервирано или дори враждебно към партиите. И тези организации имат различна генеалогия, включително различни отношения с партиите на политическата левица.
Най-сетне левицата е разделена по много въпроси: отношението към съветския комунизъм, избора между културен либерализъм и културен консерватизъм, отношението към днешна Русия, отношението към НАТО по принцип, но и към Запада като цяло, позициите към еврозоната и равнището на политическа интеграция в ЕС, към федерализма или съюза на националните държави. Да не говорим за класическото разделение между, „червените мобифони“ и „червените бабички“ от началото на прехода.
Може ли от това пъстро и многократно разделено множество да се появи общ политически проект, който да въодушеви значителна част от българското общество? Един много труден въпрос! Отговорът му изисква връщане към онова, което може да се приеме като квинтесенция на лявата позиция, ако се опираме поне на европейския опит.

Левицата и демокрацията

Като съществена част от антифашисткия лагер през Втората световна война, съвременната левица е категорично привързана към либералната демокрация, но я разглежда задължително и като социална, без да ги противопоставя. Демокрацията в Европа става либерална вследствие на дългогодишни политически борби за политическо равенство и зачитане на човешките права и на гражданските свободи. Като цяло това се случва след 1945 г. като противопоставяне на тоталитарните експерименти и вследствие на започналата студена война със съветския комунизъм. Левицата категорично отстоява правата и свободите на гражданите, на всички граждани без изключение. Тя подкрепя правовата държава и равенството пред закона и е особено чувствителна към всякакви, включително скрити, форми на дискриминация. Левицата по традиция се застъпва за социално равенство и социални права, отново за всички, без дискриминация. И най-сетне, лявата представа за демокрацията е инклузивна, тя се стреми да включи всички граждани в политическия процес и вземането на решения без дискриминации.
С какво обаче лявата и дясната гледни точки се различават по този въпрос? Преди всичко с разбирането, че демокрацията е участие на всички (лява позиция), а не управление на просветените и компетентните граждани при мълчаливото съгласие на мнозинството (дясната позиция). Не може да се смяташ за част от левицата, ако вярваш, че в изборите трябва да има образователен ценз за избирателите. Не си част то левицата, ако си убеден, че дискриминираните и маргинализираните малцинства по някакъв начин са се превърнали в решаващ актьор на управлението, като изнудват всички за повече права. Не си част от левицата, ако смяташ, че демокрацията може да бъда нелиберална (което всъщност би означавало тирания на мнозинството). Защото по традиция и по рефлекс, левицата е винаги на страната на експлоатираните, дискриминираните, потисканите, прогонените, измъчваните, жертвите. Именно по рефлекс, дори преди да си задава въпроса, кой е виновен или кой е отговорен.

От блога на автора, продължава в следващия брой