Лично
Общуване със спомените
Абитуриентска вечер след 55 години...
/ брой: 124
Мястото е студентският стол в Софийския университет, а заведението работи за "зрелостниците" от випуск 1964 на 130 СОУ "Стефан Караджа" - тези, които продължават и след толкова години да се срещат всяка първа сряда от месеца в заведение край кварталното си училище в столицата. Девети май е специално избраната дата за юбилейна "абитуриентска вечер". Това е Денят на победата над хитлерофашизма и нацизма, без който нямаше как да има и Ден на Европа днес. И сред българските хора и ръченици, сред старите български и френски шлагери, сред рока и туиста на миналия век музикалните домакини поднесоха и песента за Катюша и "Калинка", звуча и Владимир Висоцки...
Много настроение, оптимистична носталгия витаеше във въздуха години след истинското зрелостно празненство през 1964 г. в квартал "Левски" и ресторант "Спортна среща", където бе първата им абитуриентска вечеринка. И тук веднага излиза въпросът какво събира, какво привлича и сега, след време на възход и преход, след промени, реформи и катарзис, тези момичета и момчета от един краен софийски квартал, та продължават да общуват със спомените от онези междучасия и часове, от бригадирските вечери, от незабравимите уроци на училището и живота... Просто те имаха друг свят, не биеха учителите си, не се биеха до смърт помежду си, родителите им не биеха медици, те учеха наизуст стихове от български поети, изучаваха непренаписаната родна история, ходеха на средношколски бригади в помощ на селското стопанство - е, тогава имаше и селско стопанство!
И още - нямаха таблети и айфони, не познаваха корупцията, нямаше телефонни измамници и толкова измамници в политиката, не говореха дори за справедливост и бедност, макар да живееха всички неохолно, но прилично, а такава огромна разлика между богати и бедни нямаше как да има тогава... С нетърпение чакаха да свърши лятната ваканция, за да седнат отново на ученическите чинове и да бъдат част от просветното дело на братята Кирил и Методий, от миналото незабравимо и пресвещените бъднини... Имаха мечти, имаха приятелства, имаха трепети, които и до днес не ги напускат...
След малка музикална пауза Павел Николов, "старшият на зрелостниците", човекът, който води дневника с присъствията и отсъствията, взе микрофона, сподели няколко трогателни думи за децата, които живеят на хиляди километри от родината си, и акапелно запя: "Я кажи ми, облаче ле бяло". Песента напълни очите със сълзи на онези, чиито наследници потърсиха препитанието си в последните години в Чикаго, Лондон, Торонто, Варшава, Париж, Сан Франциско, Лос Анжелис, Лас Вегас. Някои от тях не бяха се връщали десетилетие и скромната валута, която пращаха на родителите си, не можеше да запълни празнотата в семейството и да реши проблема с недоимъка, с бедността, неравенството и несправедливостта...
Припомнихме си, че песента Ран Босилек е написал през 1916 г., когато е бил студент в Брюксел. А сега за Брюксел е много подходящ кавъра с пародията: "Я кажи ми, облаче ле бяло, в Брюксел патриот наш да си видяло?"...