Мултикултурализмът

Сам по себе си мултикултурализмът като възможност за толерантно съвместно съществуване на народите и техните култури, на основния етнос с малцинствените групи в националната държава едва ли заслужава отрицателна оценка. Същото се отнася до възприемането на идеята на "универсализма" като многостранно развитие на обществата и личностите, като надрастване на расизма и ксенофобията. От древността живее надежда, че народите, подложени на експлоатацията и държавния терор, ще намерят в бъдеще решение на своите проблеми в лоното на едно "вселенско братство".

Марксизмът също е изразител на такива въжделения. Още през ХIХ век за него равноправният съюз на свободните хора от различни етноси на планетата, взаимодействието на различните култури са синоними на освобождението на човека. В такъв смисъл би могло да се обобщи, че според марксизма общоевропейските ценности и култура се базират върху самостоятелното битие на националните култури, върху тяхното взаимопроникване и взаимодействия. И Ленин свързва общополитическия и общодуховния процес през своята епоха не с "претопяване" на оригиналното начало в националните култури (руската, например), а с тяхното пълноценно развитие и разцвет. 

Този ход на осмисляне на политическия и културния развой претърпя основна промяна през двадесетте години на ХХ век и това е важно да се отбележи. Тогава получиха широко разпространение тоталитарните представи и практики, според които моделът, интересите, мощта на една-единствена държава с нейната култура (Германия) превъзхождат модела, интересите, мощта на останалите национални държави и техните култури. Известно е как завърши походът на тогавашните глобалисти - с победа над нацизма и възкресен живот на независимите национални държави в Европа и света.

През втората половина на ХХ век "блоковото" устройство в света даде предимства на културите на водещите държави (САЩ, Англия или СССР) за сметка на националните специфики на държавите, присъединени към конкретния военно-политически блок. Но този диктат не беше безусловен! Макар и с известни уговорки националните култури намираха способи, за да се развиват. Стигаше се и до по-остри кулминации. Спомням си как първите признаци на подготвяния силен социален трус в Унгария от октомври 1956 г. (тогава карах студентските си години в Будапеща) открих в  поредица статии, публикувани в печата, че в Унгария се внедрява насилствено съветският модел, че се погребват националите качества и духовните традиции на унгарците. Истината обаче е, че въпреки подобни извращения, всъщност успоредно с тях, се реализираше връщане към корените на националния живот, към позитивите на националната държава и култура.

Войната, която мултикултурализмът обяви на Европа  

Всички до този момент разгледани ситуации обаче могат да бъдат дефинирани само като прелюдия към действителния, негримиран днешен  мултикултурализъм, започнал летоброенето си през 90-те години на ХХ век. Победител в изтощителната "студена война", ликвидирал СССР и социализма в Източна и Централна Азия, световният неолиберализъм от края на ХХ век - с центрове в САЩ и Западна Европа - си повярва, че е в състояние на създаде империя на обновения капитализъм в световни мащаби, стъпвайки с желязна пета върху суверенитета на националните държави, върху самостоятелното функциониране на националните култури. Тази агресия трябваше да получи атестат на печеливша кауза, но без видимо използване на груби форми на натиск. Според замисъла от решаващо значение е националната държава, съответно нейната култура да възприемат собственото си деформиране, обезличаване и изчезване без особена съпротива, без зрелищно извиване на ръцете, с опиянението на наркоман. 

От друга страна, показателно е, че взетият курс на ликвидиране на националните държави и националните култури под купола на преиначен и настъпателен мултикултурализъм колкото и парадоксално да е, намери доводите си в идеологемата, че "залезът на Запада" е стигнал крайната си точка, че съвременната европейска цивилизация е остаряла безвъзвратно, с изчерпана жизнена енергия, неспособна да се възражда и възпроизвежда, че по този начин се забавя катастрофално икономическият и финансов прогрес на Европейския съюз. И още, че само нов цивилизационен модел, който съумее да ликвидира центробежните сили на националното мислене и съществуване, ставайки вносител на свежа плът и силна кръв отвън, от изостаналите райони на планетата, е в състояние да "излекува" Европа, но Европа с друго, "оварварено" лице и участ, с друг, "оварварен" морал, с друг тип религиозни релации.

Истината обаче е, че въпреки наличието на кризисни моменти в развитието на Европа, въпреки ръководните постове, които представители на мултикултурализма заемат в управлението на ЕС, нашият континент, който обхваща пространството от Ванкувър до Урал (руската култура я възприемам като част от европейската култура, докато терминът "ЕвроАзия" има главно географски и природни измерения), продължава да бъде най-жизнеспособният център на цивилизационните процеси в света, с най-висока скала на образованост и култура на бита, с неповторими и прекрасни паметници на културата. Отделните европейски държави раждат новите - с творчески заряд - идеи, тук се разработват новите технологии и тук се защитават най-определено ценностите на свободата, хуманизма, прогреса, принципите на независимостта, справедливостта и демокрацията. Така че Европейският съюз не случайно послужи за опитно зайче в ръцете на неговите зложелатели, за терен, върху който антиевропейските настроения и идеологии, под покривалото на мултикултурализма, подкопават, ликвидират материалните и духовните устои  на Европа.

Последици от "Заника на Европа"?

Ето някои от съвременните характеристики на днешния мултикултурализъм.

На първо място, форсирано, антиисторическо разрушаване на националната държава под предлог, че е остаряла форма на управление, че спада към биографията на предишните три века. Акцентът - така ни убеждават - трябва вече да пада върху модерните междурегионални и междуконтинентални общодържавни и "мултикултурни" обединения и сливания (интегрирания) на националните култури през ХХI век. 

На второ място, като следствие от гореописаното: унификация на европейския начин на живот; изскубване на националните традиции, както се скубе плевел; възпитаване на човека без памет; подмяна на националните ценности с имагинерни европейски ценности; създаване на стимулираща и "приятна във всяко отношение" среда за милионите емигранти. В резултат на това отмиране на Европа като християнската цивилизация чрез установяване на равноправие между християнството и придошлия отвън на вълни ислям; премахване на реликвите на националната, родовата и личната "славна биография"; смяна на цивилизационния код (специално за България безразличие и ожесточение спрямо славянската и православната ни единосъщност).

На трето място, преждевременно и авантюристично премахване на държавните граници (с оглед и на безпрепятственото нахлуване на новите "изцелители" на ЕС); поставяне на общоевропейския интерес (разбирай, интереса на развитите страни!) над националния (и в законодателството е същото!); липса на механизми за защита на националното (на българското) производство от външния внос; превръщане на изостаналите бедни страни (тук спада и България) в пазар за стоки, произведени в развитите страни и др.

На четвърто място, под флага на идеята за хармонично съжителство на хората в едно демократично общество отказ от водещата роля на доминиращия етнос и "изравняването" му с ролята на малцинствените групи в конкретната държава. По този път държавно-творческата функция на националната държава, на националната култура пропадат вдън земя. Днес вече берем плодовете на подобен подход в България: системно нанасяне на смъртоносни удари върху българския облик на образователната ни система; принизяване на оригинални приноси в българската история и литература; окарикатуряване или спестяване на сакрални събития като Баташкото клане или Руско-турската освободителна война; колебливо отношение на властта спрямо заповедта от Брюксел да сме готови да приемем за заселване значителен емигрантски контингент. В научни институти се субсидира от неправителствени организации писането и публикуването на истории на турската, еврейската, арменската и циганската култура у нас. Усим Керим става по-скоро патрон на циганската словесност, отколкото име с несъмнени заслуги в българския духовен свят. И Валери Петров го превръщат най-напред в еврейски писател, макар да е класик преди всичко на българската литература. 

Те дойдоха! А сега накъде?

На пето място, мултикултурализмът отдавна не се съобразява със спецификите на произхода, местораждането и местоживеенето на хората от различни цивилизационни кръгове и раси. В началото теорията на мултикултурализма беше използвана - в интерес на едрия капитал - за внасяне на евтина работна ръка в Европа. Емигрантите населиха цели квартали на Лондон, Париж или Берлин, получиха жилища и социални помощи в модернизирани гета за чужденци. По-често пристигаха от предишни колонии на развитите държави: в Англия - индуси, африканци, азиатци от бившата Британска общност; във Франция - араби от Северна Африка и чернокожи от довчерашни африкански колонии; в Германия - стотици хиляди турски работници с техните семейства.

Обещанията бяха, че в най-скоро време те ще се интегрират в немското, френското и английското общество, че ще възприемат безпроблемно културата на Запада, адаптирали се органично към обичаите, наследствата, духовността и стандартите на европейските държави, в които живеят и се трудят.

Години по-сетне се оказа, че положението с емигрантите е взривоопасно. Те не само запазиха, но и пропагандират активно, с оръжия на фундаментализма, религиозната си вяра (Европа е осеяна с джамии, в които вярващите се учат, освен на всичко останало, и на "изкуството" на джихада); сепарираха се целенасочено от останалото население: заживяха с обида, че европейците се опитват да заличат националната им идентичност, да им наложат неприемливи за тях морални и обичайни норми, че заплащането на труда им е по-ниско от това на коренните жители, че са "обслужващ" персонал, останал без перспективи да се измъкне от блатото, в което са го вкарали богатите европейци; младите емигранти организираха свои "затворени" общества, склонни към враждебни действия, тероризъм и исторически реваншизъм. 

За съжаление, вместо да си вземе урок, господстващата неолиберална класа през последните две-три години стимулира истинско нашествие на милиони емигранти в Европейския съюз, разпореждайки се всяка държава член да приеме задължителна квота емигранти за временно или постоянно живеене. Съвсем рядко става дума за политически преследвани люде, почти винаги - за трудова емиграция. Европа и без това е пренаселен континент. Но сега за първи път след Средновековието ставаме свидетели на ново преселение на народите в сравнително по-заможната Европа, което заплашва самото съществуване на европейската култура и цивилизация. 

Това криворазбрано прилагане на мултикултурализма рано или късно (ако продължи преселението със същата интензивност) ще доведе до банкрут на днешната европейска цивилизация. В този план мултикултурализмът е извънредно опасно и вредно явление, особено когато се маскира като скитащ и извънредно толерантен "пилигрим" по европейските пространства. "Пилигрим", който разполага с достатъчно властови, военни, медийни и финансови ресурси, за да хвърли своя камък и наложи своята разрушителна и цинична сила срещу великата европейска цивилизация на Омир, Есхил, Сенека, Шекспир, Сервантес, Рабле, Толстой, Гьоте, Балзак, Шилер, Достоевски, Карло Гоци, Чехов, Ибсен, Мопасан, Бърнард Шоу, Анатол Франс, Томас Ман, Маяковски, Брехт, Михаил Булгаков или Дюренмат. Не, тази вакханалия не е хуманизъм, а израз на съзнателен или несъзнателен рефлекс Европа да се превърне в експериментално поле за кръстосване на расите, да бъде наказана и превърната в разпадаща се, второстепенна световна сила.  

Според мен левите идеолози на Европа би трябвало първи да бият камбаната за тревога поради това злощастно състояние на нещата! А нерядко постъпват другояче, като заклети либерали. В края на краищата принудени сме да признаем: човекът, хората се раждат в определен район на земното кълбо не за да се "спасяват", разрушавайки други човешки общества и цивилизации, а за да се борят родното им огнище, край, регион, държава или континент да постигнат по-нормални условия за развитие и живот. Човекът не избира семейството и рода си, а ги заварва оформени, за него триадата личност - семейство/род - нация са неотменими ценности, които могат да се обогатят или да не се обогатят при срещата си със социалната и общочовешката идея (спектърът от проблеми на националната държава и култура тепърва предстои да бъде доизясняван от лявата мисъл).

 Ясно е: лявата идея получава положителни импулси - и вчера, и днес, - когато отстоява интересите на трудовото мнозинство в нацията, но и когато е наясно, че не може едно национално мнозинство да бъде свободно, ако националните малцинства са потиснати и обезкръвени. И обратно, лявата идея губи своята същност и енергия, когато се съгласява интересите на мнозинството да бъдат жертвани заради прищевките на дадени малцинствени групи, които и без туй са прекалено задоволени, толерирани и рекламирани (имам предвид безцеремонното поведение на сексуалните малцинства и пакостите, породени от свързаната с тях Истанбулска конвенция).  

Съединени европейски щати или Общоевропейски съюз на националните държави? Обезличаване и ликвидиране на националните култури под купола на ЕС или европейска култура, постигаща просперитет благодарение на взаимното общуване на самобитните национални култури? На тези дилеми всеки от нас вероятно има отговори. Дали са правилни или конюнктурно формулирани, това е въпросът на въпросите!