Ликвидирането на ВАК бе фатална стъпка

През 70-те години станах заместник-председател на Висшата атестационна комисия, ръководена от химика чл.-кор. проф. Еленков. Професор Еленков беше пунктуален и отлично подготвен учен. Това, че се държеше фамилиарно, не изключваше строгостта и принципността в поведението му. Задълженията му бяха извънредно тежки, тъй като възглавяваше важен за националното ни битие институт. В йерархията под него стояхме ние, зам.-председателите, отговарящи за цели области на научното познание. Членовете на ВАК бяха истински професионалисти в техните специалности. Преди нашите заседания съветите по специалности подробно проучваха достойнствата и недостатъците на обсъжданите дисертационни трудове.

Събирахме се редовно за обсъждане и оценяване на представената научна продукция. Външни и вътрешни рецензенти се произнасяха за качествата на всяка отделна дисертация. След изказванията, провеждахме дискусия, завършваща с гласуване от името на държавата: за окончателното признаване или непризнаване на представения труд. Нерядко дисертации, гласувани като успешни от научните съвети на институти и университети, при нас пропадаха, тъй като не отговаряха на националните критерии за наука и за научни приноси.

Тази форма на оценка и контрол слагаше знака "стоп" пред кандидатите, които не бяха се справили с поставената задача поради некадърност или недобра подготовка. Постигаха се две цели: едната осигуряваше общонационалните мерки, втората - предотвратяваше, коригираше произвола и ниските критерии в решенията на конкретни научни съвети.

Бяхме в максимална степен (при онези условия) членове на независим орган. Доколкото зная от ЦК на БКП на няколко пъти се застъпваха за кандидати, около чиито дисертации бяха възниквали въпросителни, често от процедурно естество.

Затова смятам, че държавата ни направи фатална стъпка, като преди десетина години ликвидира ВАК с неговите научни звена и направления. Така се даде възможност за скорострелна защита на нискокачествени дисертации, както и за серийно произвеждане на научни степени и звания. Възтържествува ведомственият принцип, интересът на отделните научни институции. И друго. Във ВАК се сближих с колегата юрист проф. Лютов, също заместник-председател, който впоследствие стана главен прокурор на републиката. 

След заседанията на атестационната комисия, заедно с проф. Чавдар Драгойчев, син на Цола Драгойчева и светило на тогавашната сърдечна хирургия, предпочитахме да стигаме пеша от отдалечената сграда на ВАК до центъра. Увличахме се в разговори не за науката, а за литературата и изкуството, за премиери в театрите, операта, балета, за нови книги на български писатели.

Истински интелектуалец, професорът в редица случаи беше по-добре запознат от моя милост с културния живот в столицата. Без да парадира, говореше компетентно за творчеството на големи творци - негови приятели. Отнасяше се крайно скептично към личността на Йосиф Сталин. Реформите на Хрушчов ги считаше за недостатъчни като противопоставяне на руския консерватизъм и догматизъм. Учудваше ме резервираността на съименника ми към съвременния руски живот. Все пак беше син на Цола Драгойчева - големия радетел за укрепване на българо-съветската дружба, и аз очаквах, че изповядва веруюто на майка си. 

Личеше, че е либерално настроен, симпатиите му клоняха към поезията и белетристиката на Блага Димитрова, към парадоксалната логика в опусите на Йордан Радичков, към модерните търсения в изобразителното ни изкуство. По отношение на оперното изкуство и балета беше, според мен, поклонник на традицията - боготвореше класическите постижения. 

По-конкретно за Института за изкуствознание. Понеже на няколко пъти във връзка с атмосферата, която цареше в Института, споменавам и за упражняваната цензура от апаратчиците, налага се да направя важно уточнение, иначе ще е несправедливо. Според мен толерантността и отхвърлянето на методите на цензурата в института се дължаха на двамата ръководители - директора на института за изкуствознание чл.-кор. Александър Обретенов и директора на Научното обединение за изкуствознание чл.-кор. Атанас Стойков. 

Предоставена ни беше възможността свободно да избираме темите за разработване, без предразсъдъци да дискутираме проблеми, които в други формации, даже в институти на БАН, се трактуваха тесногръдо, стигаше се до идейни злепоставяния и доноси. След Десети ноември отделни колеги, иначе сериозни професионалисти, решили да ускорят кариерата си в новите условия, се опитаха да стоварят собствените дертове върху политиката на Института за изкуствознание. Но без успех!

Единственото произшествие, с белези на подготвяна репресия, се случи с колегата Валентин Ангелов, напечатал в западногерманско списание студия за руския модернизъм в изобразителното изкуство. Шесто управление, информирано по свои канали, реагира остро и ни задължи да направим обсъждане, "другарски съд" над Ангелов заради западногерманската му самодейност, след което да последва тежко наказание. Нямаше как - обсъждането трябваше да се състои. Първо Атанас Стойков изрази мнението си като ръководител, че без съгласуване не трябва да се печатат в чужбина такива материали. Аз назидателно посъветвах колегата да си направи изводи, подобни случаи повече да не се повтарят. И всичко се размина - успяхме да предотвратим една ненужна, достатъчно тъповата репресия! А Ангелов продължи да работи по живо и здраво, беше любимец на Александър Обретенов, стана доктор на науките, професор, автор на трудове в неговата сфера.

В Института още тогава личаха различията между колегите, някои от тях с досиета от средата на 50-те години. Но никой не пречеше на талантливите и надеждни научни работници да осъществят максимума от творческия си заряд, стига да искат и могат.

Из книгата на автора "Под сянката на преустройството. Разхвърляни записки на един ляв интелигент"