Не ме пререждайте, и аз съм гладен и бързам

Сигурно сте били в някое заведение, в което се шуми, говори се на висок глас. Чуват се смехове, даже и крясъци. Длъжни ли са околните да слушат тези шумни емоции, докато си пият кафето? Липсата на елементарно възпитание е причината за това държание. За вежливост, толерантност, съобразяване с околните и дума не може да става.
На улицата разговарях с жена. Дойде мой съгражданин и безпардонно се обърна към събеседничката ми, без да се извини и с пренебрежително отношение я дръпна настрани. И това е човек, иначе с претенции в обществото. Представете си какво бе учудването ми! Замислих се, че този човек има деца. Така ли ще възпита и тях?
Сега родителите невинаги отделят подобаващо внимание на своите деца. Не са изключения, когато се стига до словесни сблъсъци, до създаване на допълнителни проблеми от различно естество. На улицата се виждат скандали, грубости, прояви на лошо възпитание. Без да се замислят, много младежи вгорчават живота на околните. Пък и само младежите ли? Като че ли свикнахме с грубостта, нетолерантното отношение. Да се държи човек възпитано и етично стана рядко явление. Защо тогава се учудваме, когато виждаме колко са агресивни децата, как нямат никакви задръжки и човешко отношение един към друг. Всеки ден те виждат на телевизионния екран и на компютрите жестокости. После никой не може да ги спре да нанасят побои над свои връстници, да имат груб език, да не бъдат толерантни към възрастните, да пият и пушат в дискотеките. Къде остана вежливостта, добротата, разбирането към околните?
Нареждам се на опашката да си платя тока. Млада жена ме изпреварва, сигурно защото много бърза. Аз не бързам! Не получавам, разбира се, и извинение. Все пак дамите са с предимство. В същото време пенсионерка на 70 години търпеливо си чака реда. Така се е учила през годините.
Отивам да обядвам в заведение за бърза закуска. Мъж с работно облекло ме прережда. Сигурно е много гладен. Аз не съм чак толкова! Работниците са на почит и уважение. Всъщност повече май са на почит мафиотите. Не ми е за първи път да отстъпвам по принуждение. Но така ли трябва да бъде? Това са реалностите на живота.
За жалост тези случки не са единични. Очевидна е необходимостта от прелом в мисленето и действията. На цялото общество!

Ангел НИКОЛОВ, гр. Исперих