Памет
Греховната социалистическа България!
Кървавата рана на разделението в българското общество е жива и новото поколение политици трябва да намерят верния подход за неговото преодоляване
/ брой: 36
(продължение от вчерашния брой)
Смущаваща е обаче тъжната истина, че в цялата си история след Освобождението не сме се поучили и осъзнали, че свободата да отстояваме суверенитета е най-първата и важна отговорност. Той е в основата за напредък за силна и просперираща държава.
Винаги се наблюдава едно и също. Остър дефицит на самочувствие, достойнство, воля и смелост да се съобразяваме с външното влияние само и единствено през призмата на нашата свобода суверена да отстояваме националния си интерес. С ловка, балансирана и икономизирана дипломация.
Подминава се анализа на общата картина в света преди войната и как България погрешно се позиционира външнополитически, присъединявайки се към хитлериския блок и съответните последици от това.
Оскъден и повърхностен е разговора за вътрешнополитическата обстановка в страната и нейното фашизиране с приемането на закона за защита на държавата с което на практика
в страната се въвежда
военно положение
С преследване на свободното слово, събирания, забрана за достъп до информация. Като например за развоя на войната на Източния фронт. Нещо подобно на което сме свидетели и днес.
Така „законно“ започват преследванията, гоненията, репресии и открито избиване на всеки заподозрян в подпомагане на антифашистката съпротива. По подобен начин днес умишлено не се подлага на анализ духа на онези времена и лявата вълна която залива света след войната. Подобно на вълната която се надигна през 1988-1989г. в Източна Европа за демокрация против тоталитарната форма на управление.
Целенасочено се потулва тъжната истина за фактическата гражданска война която започва от 1918 г. и продължава и до днес. Този зловещ период от нашата история на кървава разправа между българите трябва да се изучава и знае от подрастващите поколения, защото само и единствено истината може да ни доведе до смирение, опрощаване и единение.
А цифрите на съюзническата контролна комисия (СССР, САЩ и Англия) са недвусмислени за политическите убийства в България от 1923г. до 1944г.: 31 000 убити 1923г., 9 150 убити партизани 1941 – 1944г. с награди по 50 000лв., 22 хиляди ятаци и помагачи с изгорени къщи, 9 хиляди затворници, 31 хиляди арестувани в участъци. След 1944г. : арестувани 18 хиляди, след обследване 11 122 хиляди, осъдени на смърт 2 730, оправдани 1 856, в трудови лагери и затвори 5 297 от тях 2 000 са политически затворници. Това е удостоверена статистика. Не установените са повече, защото в това междувластие, все още във военна обстановка и предстоящите революционни промени в страната като смяна на държавното устройство и собствеността в населените места се възцарява атмосфера на саморазправа и отмъщение. В тази обстановка новосформирано правителство на Отечествения фронт не е било в състояние да контролира настанилото се безвластие, когато старите закони не работят, а новите не съществуват.
Продължаващото разделение и противоборство в българското общество се изразява в отричане и непризнаване на антифашистката съпротива – единствената страна в Европа.
А благодарение на нея и ролята на нейните представители в лицето на
високия международен
антифашистки авторитет
на Георги Димитров пред Сталин, България избягва трета национална катастрофа. Като не губи територии и се утвърждава придобиването на Южна Добруджа. Това обяснява твърдата позиция на Сталин в проговорите с Уинстън Чърчил и Франклин Рузвелт, когато се предлага разпокъсването на България от съседите. В защита на териториалната цялост на страната ни се обявява Сталин. И така като изкупление се договаря включването ни в последната фаза на войната. И това е защитната позиция на Молотов която отстоява на Парижката мирна конференция 1946г. Справка том 5, стр. 219 от мемоарите на У.Чърчил и Ст. Мушанов
И днес когато се рушат съветските паметници като продължение на опасната политика след 1989г. на подмяна на историята показва, че кървавата рана на разделението в българското общество е жива и новото поколение политици трябва да намерят верния подход за неговото преодоляване.
Недопустимо е отричането на духа, паметта и волята на предвоенното и следвоенните поколения, които са преживяли това време на признателност към тези, които са ни помогнали в трудните времена в средата на миналия век, когато българските политици взимат погрешни решения, предполагащи нова катастрофа на България.
Признателността е едно от върховните ценности на християнството, които нашия народ пази и показва с увековечаване чрез паметниците след Освобождението и след войната.
Съветските паметници символизират общата борба на българите и съветските воини от Трети украински фронт за победата над фашизма. Погрешно обаче тогавашната власт не отбелязва на паметника признателност и към българските воини, които рамо до рамо воюват за победата над фашизма. За това той трябваше да стой на мястото си не само като памет и признателност, но видимо напомнящ за фашистката чума и на стража това да не се повтори, каквито белези днес пълзят из Европа.
Възмутително е когато се говори, че Червената армия окупира България и се определя като окупатор, без да се подчертае факта, че тя навлиза в цяла Източна Европа, включително Австрия и Финландия съгласно военните планове на съюзниците. Затова България има съюзническа мисия на трите страни. С влизането на Червената армия се прекъсва възможността за навлизане на турската армия.
Живи са картините от нейното тържествено посрещане из цяла България с цветя и всеобща радост и надежда.
Никак не са случайни и твърденията за зловещата роля на Народния съд, който не е българско решение, а наложено от победителите съюзници в цяла Европа. И по време на самия процес представителите на съюзническата мисия са наблюдавали и проследявали неговото протичане.
Защо са премълчавали вътрешнополитическата атмосфера и настроения в страната?
На обкръжената Съдебна палата в София и окръжните съдилища в цялата страна от хиляди хора които гневно са призовавали: „Смърт на фашистите.“
В атмосферата на онези години и по-късно във времето са отчетени редица правосъдни грешки на невинно осъдени , което днес може да тълкуваме различно, но то е било неизбежно за духа на онова време.
Отблъскваща за духа и самочувствието ни е заобикалящата среда на целенасочено отрицание на градивното време на социализма. Следвоенните поколения помнят с каква революционна енергия, ентусиазъм и вяра се подкрепя новата власт, плановете и решенията и за догонващо развитие на страната.
С конфронтираща политизация
на прехода
и отрицание се прекъсна историческата приемственост и България днес отново е догонваща страна, както се оказва и след войната. Плод на недалновидна и нерационална политика обърната към миналото. Тук обаче освен тази и всички други причини, съществената е в избраните формати на държавно устройство, които функционират в коренно различна интеграционна среда и какви ползи успяваме да извлечем в качествено новата геополитическа среда в която се намираме днес.
Резултатите показват, че със социалистическата форма на държавно устройство България успява максимално да се възползва от геополитическото си положение в Съветския блок и доведе страната до средно европейско развитие.
За това е непочтена саморазправата с времето и обвиненията с духа на настоящото време, без да се прониква в духа и атмосферата на онова време, което е диктувала волята, чувствата и настроенията на българите. За дълбока трансформация на българското общество от затворена патриархална общност с 84% селско население към догонваща модернизация и тя се случва за кратък исторически период.
(следва в утрешния брой)