Сътрудничество, а не конфронтация

I.

Текстът на неотдавнашното интервю на Владимир Путин с руски журналисти е широко известен. И с този свой акт руският президент потвърди справедливата оценка за него като за най-крупния световен държавник и политик през първите две десетилетия на новия ХХI в. Мнението за приносите, но и за проблемите, стоящи пред Путин, детайлно представих в студията си  "Човекът, който възвърна величието на Русия" (1917 г.), поместена в том II на моята книга "Руската идея" (2019 г.). 

Както разбирам, Путин даде това интервю в

отговор на агресивната русофобска политика

на колективния Запад; на непрекъснато и безпричинно увеличаващите се провокации и санкции; на опитите да се подкопаят устоите на руската икономика, но и да се снеме от власт законното правителство с протести и бунтове от рода на т.нар. цветни революции - "изобретение" на американските демократи, те избухват по принцип под два лозунга: "невъобразима корупция във върховете на държавата", "фалшифицирани избори". Целта е една: смяна на законното управление!

Така в Украйна през 2014 г. около пет хиляди протестъри успяха да завземат насилствено властта, зачеркнали волята на милионите си сънародници, гласували на избори за взаимноизгодни отношения с Русия, за постепенно реформиране на тази славянска и православна държава. 

С основание Путин подчерта стратегическите области, в които Русия постига забележителни успехи: икономиката, науката и културата, военното дело. Днес в страната се извършва нова технологична революция, Русия се превърна в най-големия производител на пшеница на планетата, руската вирусология заема първо място в световни мащаби и пр. Изтъкна още, че руснаците далеч по-добре са се справили с пандемията, че здравната и образователната им система са показали висока степен на организираност и устойчивост, че хаосът в западното общество го няма в руските управленски структури. Според него Западът винаги притиска, "сдържа" руската държава, когато тя прави решителни стъпки за своето по-нататъшно укрепване. Тогава идва ред на заплахите, шантажите, на "внедряването" на амбициозни и безскрупулни агенти за влияние като "фигуранта" Алексей Навални.

В интервюто, и особено в коментарите във връзка с него, в медиите се появиха няколко тези, които - така ми се струва - се нуждаят от доизясняване.

На първо място, определени обществени сили в Русия заговориха отново за

"самодостатъчността" на руската земя

за нейната месианска роля, за това, че руската култура не е европейска. И че Западът не ситуационно, а исторически, е постоянен неприятел на руснаците, подготвя все нови и нови войни, като примерите се черпят от нашествията на шведи, французи и немци в руските предели (завършили с позорно бягство на нашествениците). Цитират се в подкрепа мислители, историци и философи като Данилевски, Гумильов, Франк (доколкото ми е известно, любим философ на Путин), правят се възстановки, леко модернизирани, на "старообрядното" славянофилство от ХIХ в. и др. Отново се развява флагът на т.нар. евроазийска същност на руската духовност. Путин наля допълнително масло в огъня, като заговори за "безкрайността на руския код".

Според мен обаче, доколкото съм запознат с историята на руската литература, изкуство и култура, с техническия прогрес в руската действителност, със същността на руската идея, терминът "Евразия" обозначава преди всичко пространствени граници; факта, че руската държава е разположена на два континента. Но културата на Русия в никакъв случай не може да се разглежда под този ъгъл, защото е част от общоевропейския духовен развой, проекция е на втория Рим - Византия. Естествено е да има различия, и то съществени, в характера и психологията на западняка и руснака, да съществуват противоречия. Но това в никакъв случай не бива да довежда до издигане на китайска стена между Изтока и Запада, тъй като противоречи на историческия път, както  и на съвременното развитие на европейските народи.

Съществуват фундаментални съвпадения

между градежа на руската и западните култури, между класическите им наследства и днешните реалности. Разбирам, че руснаците имат поводи за огорчение и обида. Но те не бива да забравят: русофобските ястреби летят не толкова над западния свят, колкото под небето на съседните Полша, Естония, Литва, Латвия, Украйна, Грузия, Румъния, вероятно и под небето на България (между тези държави няма нито една, която да се приеме за "западна"). Правителствата на тези съседни държави извиват ръцете на западняците да открият враждебен фронт срещу Русия. Големият политически и военен въпрос на Кремъл, следователно, е да изработи нова политика спрямо изброените Източно- и Централноевропейски държави (допреди три десетилетия съставни републики в рамките на Съветския съюз или верни негови съюзници).

II.

Политиците на Русия са призвани също така да помнят, че десетки и десетки милиони граждани на Европейския съюз и понастоящем ратуват за добросъседски и перспективни отношения с Руската федерация, с Кремъл и Путин, че в извънредно трудни условия (в борба с неофинансовия капитал, с държавните органи за репресии) отстояват тази продуктивна кауза, някои от тях наричат себе си русофили. 

Така че едно е, когато се говори за официалните власти в ЕС, много от тях наложени от САЩ и Брюкселската бюрокрация (впрочем в Унгария, Финландия или Австрия положението е различно, там официалният естаблишмънт реализира близки отношения с Русия) и съвсем друго, когато имаме работа с 

гражданското общество и гражданските организации

на Запад, с опозиционните западни партии, някои от тях с огромно влияние като партията на Льо Пен, партията "Алтернатива за Германия", или пиететът на италианската левица и десница към Русия, на испанците към руското начало, към руския дух. 

Важно е още, че най-солидни отношения, и то по линия на новите технологии, Русия изгражда и в този момент с държавите от ЕС. Вече тече руски газ по тръбата на "Турски поток", преименуван върху територията на България на "Балкански поток". Над 95% от "Северен поток" са готови, което предполага неговото откриване в скоро време. Ерго, изгледите за ползотворно политическо и икономическо сътрудничество между Русия и ЕС не са малки. А и изобщо не е сигурно дали Европейският съюз с над 400-милионното си население няма да постигне в контактите си с Руската федерация поне относителна самостоятелност от САЩ.

За съжаление, днешното руско ръководство, което поддържа в обема на възможностите си връзки и диалог с официалните власти в страните членки на ЕС, 

неправомерно подценява

измества на втори или трети пран, загърбва многостранните отношения с основополагащи партии и граждански организации в ЕС, настроени позитивно към Руската федерация. В случая  вероятно става въпрос за нуждата от преустройство в тази сфера на руската дипломация, от повишаване на качеството на отношенията и обмена, от срещи и протокол на високо държавно ниво, от руско съучастие, по примера на американците, в съответните партии и граждански организации в страните от европейската общност.

Време е руското Министерство на външните работи да обособи - осмелявам се да предложа - отделен департамент (в царска Русия е съществувал департамент на Външното министерство за южните славяни), който да легитимира и регламентира тази стратегическа страна на руската външна политика. А не отговорността да я носи само една общоруска организация, която прави понякога непростими гафове, дори и с подготовката на изложба върху българска земя.

Може да не съм изцяло прав, но опитът на руснаците в България с гражданските организации и партиите, настроени за сътрудничество с Руската федерация, е твърде оспорим. Имаше моменти през последните две десетилетия, когато българските родолюбци-русофили реагираха остро на една или друга проправителствена акция срещу Русия, докато "официалните" руснаци предпочитаха да заемат "неутрална" позиция, да не са в час с хода на събитията. Ако Русия беше проявила повече инициатива и постоянство в 

политиката си спрямо нашата страна

през годините на прехода, лява България нямаше да възприеме толкова "присърце" евроатлантическата доктрина; у нас в момента щеше да се изучава пълноценно руският език, както е било в царство България; щеше да го има Славянския университет; щеше да се разпространява руската преса; щяха да се изпълват радио- и телевизионните предавания с повече произведения на руската култура. Можеше да функционира съвместен научен център, който да изследва българо-руските исторически културни отношения, да пресича опитите българите да бъдат обявявани за "неславяни" и настройвани срещу руската държава и църква и пр. Вероятно биха се положили повече усилия сегашните, фактически фрагментирани, организации за приятелство с Руската федерация у нас да намерят нови форми за дейности не просто с руския политически и бизнес елит, но и с милионите българи, които, както по времената на Втората световна война, така и сега, няма да тръгнат срещу Русия, ще останат верни на заветите на великите си сънародници Иван Вазов, Васил Друмев, Найден Геров, Петко Каравелов, Гео Милев, Никола Вапцаров и много други.

III.

Жегна ме една фраза в интервюто на Путин. Когато заяви, че Западът винаги е бил настроен негативно към Русия. И че, както през 1917 г. Германия изпраща със скъпо платен вагон Владимир Ленин в Руската империя, така сега изпраща лицето-провокатор Навали! Надявам се това да е лапсус лингве, неточност в импровизираните отговори. А може би Путин да е влагал в тази фраза друг контекст. Както и да е! 

Просто тук ще изтъкна: 

Новата история на Европа и света (включвам и Русия) характеризира своя прогрес с цената на  огромни исторически сътресения и поврати: Великата английска революция, Великата френска революция и Великата руска революция. Специално Марсилезата е песента на френските революционери, както химнът на Руската федерация е могъщата песен на комунистическия Съветски съюз, чийто първостроител носи името Владимир Ленин. 

Известно ми е, че днешното руско ръководство  се отнася по начало отрицателно към гражданските вълнения и бунтове (още по-голяма боязън от гражданските вълнения и бунтове изпитваха Собчак и Елцин през 90-те години на ХХ в., та стигнаха дотам да разстрелят парламента на държавата). Същевременно, би трябвало да се има предвид и обстоятелството, че даже Навални, който спекулира с ксенофобска, великоруска, консервативна и либерална лексика, днес печели "терени" и защото поставя - макар в превратен смисъл - реални руски  проблеми (като този за огромната разлика между материалното състояние на народната маса и шепата свръхбогати руски олигарси). 

Преди петнайсетина години Путин каза, че в руските учебници по история на първо място ще бъдат разкривани положителните исторически моменти, а след това, или наред с това, кризисните. Тогава той действително се стремеше, въпреки огромния си пиетет пред монархическата институция, да запази истинността на този принцип и във връзка с Великата октомврийска социалистическа революция. Вярно е, че масовите кръвопролития по време на гражданската война (руснак срещу руснака) едва ли могат да бъдат простени дори и от дистанция на десетилетията. Вярно е, че Ленин не успя да реши в духа на хуманизма въпросите за насилието и свободата.  

В замяна на това Ленин, носител на борческия дух на Русия, Европа и света, оповести мира и народовластието след Първата световна война. Даде гласност на мисълта си за строителство на социализъм в отделно взета страна. Създаде и стимулира "съветите" като гарант за демократизма в държавата. Опита се в рамките на една партия, тази на болшевиките, да формира подобие на "многопартийност": вътрешнопартийните фракции изпълняваха тази роля (самият Ленин, при гласуване в централното партийно ръководство, изпада неведнъж в малцинство и, представете си, подчинява се на колективно взетото решение!). 

И още. Ленин регулира доходите така, че да не могат да размножават пипалата си тогавашните кандидати за крупни материални привилегии.  Налагаше в живота на партията и страната духа на публичната критика и самокритика. Търсеше баланс между центростремителните и центробежните сили в многоетническия и многоконфенсионалния Съветски съюз. Мъчеше се да предпази Русия от култ към  лидера на държавата и партията. Искаше да построи отечество, в което всеки съветски гражданин да разполага с дял от човешкото благоденствие. Даде живот на руската и световната креативна идея за строителство на нов свят на човешката справедливост.

Търсех за финал подходящи думи. После се убедих: и този завършек на текста е подходящ, а и поучителен.