Джими Джимирино

Не съм фаталист, но юбилеите някак си ме плашат. Няма да забравя възторжения оптимизъм на поляната под Бузлуджа при стогодишнината на партията. Сякаш всичко лошо вече беше зад гърба ни - стачките, блокадите и барикадите, заплахите насред улицата и дишането в телефонната слушалка, сините утрини, оплескали с боя каквото им падне, нощните бдения със свещи, колоните накичени автомобили, от които с надути докрай високоговорители ни искаха развод и уверяваха, че времето е тяхно, разбунтувалите се престъпници, които вдигаха двата пръста по покривите на затворите, предателствата на довчерашните ни най-добри приятели. Бяхме преживели вече махането на петолъчката, падането на президента Петър Младенов, подпалването на партийния ни дом, оставката на премиера Луканов. Бяхме поизтрили червените надписи, с които тогавашните банди на някои уважавани днес дори в БСП вдъхновители обозначаваха входните ни врати. Партията беше в подем, настроението - приповдигнато, победата беше просто въпрос на време.
Тогава се случи пучът в Москва. С колегата, с когото списвахме вестника на БСП в Кюстендил, реагирахме като ужилени и пуснахме текст срещу превратаджиите. Нововъзникнали партии ни заливаха с гневни декларации от екрана, само нашето централно ръководство мълчеше, все не му достигаше информация. Разбира се, ако искаме да сме отговорни, думите към Съветския съюз, сега - към Русия, трябва да са добре премерени. Но след като веднъж сме поели по нов път, трябваше категорично да заклеймим недемократичните методи за завземане на властта. Обществото изтълкува мудността ни като неискреност, опонентите ни се възползваха и загубихме изборите, макар и само с процент и половина. Това се отрази пагубно на България.
Сега отбелязваме 120 години от началото. Десетки хиляди ще се качат на Бузлуджа с очакване за победа, за която много условия са налице. Повечето хора живеят зле, а ние вече пет години не сме се поздравявали с успех, налице са предпоставки за протестен вот, а кой друг, освен нас, може да бъде алтернатива. Притесняващи са обаче тези непрекъснати призиви за обединение и единство. Ако сме издигнали точните кандидати, навивките са не само досадни, но и излишни. В крайна сметка - да не сме деца!
Опасенията идват навярно от това, че не всички се чувстваме в един и същи отбор. Не знам дали това усещане има реална основа, но никак не съм склонен да ни оприличават на спортен тим. Ние сме партия, което е доста по-различно. Футболистът днес играе за някой клуб от София, утре е в Манчестър, после може да рита и зад океана. И ако се случи да вкара гол на бившия си тим, това ще бъде коментирано не в негативен план, а като висок професионализъм. При партиите не е така. Те отстояват интереси, споделят ценности, следват традиции, спазват принципи. И при тях професионализмът е важен, но не е всичко. Може да си най-добрият експерт и избирателите пак да не те подкрепят, ако не се вписваш в представите им за същността на съответната партия. И обратно.
Ето защо дейците на БСП трябва да сме наясно, че за нас се съди по цялостния ни облик, а не по една или друга доминираща в поведението ни черта. Когато бях малък и още нямах нужните критерии за добро и лошо, най-вече в ситуации извън дома, покойната ми вече майка ме съветваше да си представям как би реагирала тя, преди да предприема едно или друго действие. Не крия, че това ми помагаше много да следвам правия път. Имаме нужда от подобен ориентир и като политици. Не от всевиждащото око на Биг Брадър, което да ни наблюдава, за да ни контролира и наказва, а от оня конгломерат от интереси, ценности, традиции и принципи, който майчински да ни коригира, ако се изкушим да кривнем от същността, а и от морала на партията.
Тъкмо затова не по-маловажно от политическите ни умения е за кого се женим, заради кого се развеждаме, какви са децата ни, кои са приятелите ни и прочие. Някои настояват, че това е без значение, защото било личен живот. За личен живот можеше да се говори в предишното време, в което нямаше нито опозиция, нито свободни медии. Сега всичко е под лупа и нещата от всекидневието ни колкото бързо, толкова и лесно се превръщат в политически фактор, срещу който трудно се противодейства.
Малката Рамона, героиня в един от разказите на Джеръм Селинджър, има за свой въображаем кавалер Джими, Джими Джимирино. С него ляга, с него става, с него си играе вкъщи и пак с него се разхожда навън. Дори когато заспива, се свива на крайчеца на леглото, за да му бъде спокойно и удобно на него. Ако онези от нас, които номинирахме за изборите наесен, са се съобразявали с партията, както Рамона с Джими, няма от какво да се притесняваме и защо да нервничим. Тъкмо обратното - ще се убедим, че юбилеите могат да бъдат и щастливи.
Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info