Към дъното

Все повече българи трупат задължения до 100 лв. Статистиката сочи, че хората масово пренебрегват най-малките си дългове и ги отлагат непрекъснато, тъй като смятат, че последствията от тяхното неплащане са нищожни. Докато не стане твърде късно и съдия-изпълнител не почука на вратата. Докато не разберат, че заради неплатени сметки за парно, ток и вода остават без дом.
Психолозите имат определение на това състояние. Дъно. Когато хората не вярват, че нещо може да се подобри, когато не виждат искра надежда в бъдещето, когато изобщо не виждат бъдеще. Тогава им става безразлично. Не за държавата и за обществото. За тях самите. Звучи страшно. Но липсата на сигурност и на перспектива води до отчаяние. А когато дъното е достигнато, ситуацията става необратима.
Неумението, бездействието и отказът на управляващите да погледнат към икономическите тегоби на хората вече не е само финансов и икономически проблем. А психологически. С последици, които могат да бъдат фатални за човека. На фона на растящата инфлация и непрекъснатото повишаване на цените на стоките и услугите, изкуственото задържане на заплатите и замразяването на пенсиите е тотален отказ на държавата от бъдещето на хората. 
А възможности има. И икономически, и психологически. Всички са единодушни, че за да "тръгне работата", трябва да скочи потреблението. Преди това - да се повишат доходите. Варианти - и икономически обосновани, и реално осъществими, не липсват. Колкото и да не влизат в Дянковата схема за стабилност на фиска. Неведнъж в ДУМА сме давали разнообразни примери за решенията, които вземат правителствата на близки и далечни нам държави, за да се справят с тежката ситуация. Сякаш обаче никой не иска да чуе хората. Които изнемогват и се нуждаят от глътка въздух, от нормални доходи. Нали тези доходи ще се върнат в икономиката. Нали инфлацията пълни фиска. Защо тези средства изкуствено се кътат, а в същото време икономическите трусове разбиват основите на държавата - сриват хората и ги превръщат в обезверени същества. Надеждата, бъдещето, трамплинът за оттласкване от дъното се нарича  доходи. И не е толкова страшно, напротив - наложително е държавата в лицето на нейните политици да постави този проблем в дневния си ред.
Защо управниците, пък и повечето партии  бягат като дявол от тамян от тази дискусия - как, в какъв порядък и с цената на какво да се увеличат доходите на хората. Докога управниците ще се правят, че проблемът не е техен? Докато раздават бонуси, изкуствено повдигайки летвата на средната заплата? Или докато обещават на обезверените стачкуващи миньори по 1000 лв. държавна помощ?
Ако чакат да стигнем дъното, не сме далеч. Защо не заложат собственото си спокойствие и безхаберие, собственото си угодно положение в името на нещо, което наистина си заслужава. Или бъркаме, че оцеляването ни като общество и като държава е всъщност тяхното задължение като политици и власт?