Мъжки портрет

Драги Найдене,

Пиша ти тези редове във връзка с твоя юбилей. Не ги обичам юбилеите. Какво му е толкова доброто, че остаряваме. Единствено, ако юбилеят е повод човек да си припомни младата кръв и младия нрав, влюбванията и разлюбванията, наивната увереност, че морето е до колене. Но твоят юбилей е, както да го кажа, фундаментален, прилича на многогодишен дъб, който твоята нетърпелива трева предупреждава, че ще го изчака да се поразклати и рухне, за да тръгне тя пак нагоре и "сейне" "грива рехава". 
Деветдесет години! Страшничко и може би хубаво! Но е хубаво, когато като тебе човек е  живял светъл живот и е превръщал надеждите в гнезда на щъркели. Преселвал ги е в топли села като твоята родна Брестница, устие на онези природни дадености в твоята лирика, разположени  между подбалканските хълмове и близките полета;  между горещото пладне и студените нощи, типични за Северна България. Чудя се откъде си закърмен с невероятния си усет за съзвучия и славееви песни, за угари, които миришат на родилка, за теменужната прелест на люляците, че си тръгнал и по-нататък да пътуваш, чак до Люляковия град Ловеч. И до плодоносния Плевен. От родителите си се научил на порядъчност. От майка си да изпяваш стихотворенията, които сърцето ти подсказва, от баща си да бъдеш отговорен пред другите. И пред себе си.
Така както те зная, а ние в последно време имаме обичая да се събираме в една кръчмица на ул. "Граф Игнатиев", извънредно държиш и в малките неща да не изневеряваш на собственото си чувство за истина и хубост. Педантично уточняваш детайлите, и което изненадва, любуваш се на беглото впечатление, на мигновеното хрумване, за да го изрисуваш във въображението си, както прави художникът акварелист на белия лист.
Винаги се обличаш с вкус и мярка, а вкусът и мярката са свойства на творбите ти. Палтото и акуратно наметнатият шал не са с предизвикателни цветове, в замяна придават артистично веяние на външния ти вид. Сякаш за тебе Кольо Инджов е написал стихотворението си за момчето, което  минава с бяла риза по света. Не съм те виждал отдал се на първични пориви, на бурен гняв или на прекалена радост. Умееш да се владееш, по-скоро да криеш даже пред най-близките си своите болки, а тези болки неведнъж те спохождат в стиховете, сигурно и в живота.
Друг път съм писал за твоята ясна и импулсивна същност, за срастването ти с човешкото всекидневие, което не искаш да го отвлечеш в омагьосани дворци, за това, че простотата на изказа при тебе е есенция на преживени състояния.  Простота, която не е наивност и късогледство, а  порив да се намери определящата същина на многообразието, което ни заобикаля. Ти не бягаш от сюжета, от разказа в поезията, но правиш тези "отклонения" синтетично, споено, без излишъци, според тактовете на пулса и капризите на настроението.
През твоето творческо време нашата поезия се промени радикално. Зави към усложнени форми, започна да моделира тенденциозно първичния жизнен материал, субективизира се чрез просеки, отвеждащи към асоциативното мислене и фантазия, към многоетажните метафори. Разшири обемите на времето и пространството, предпочете свободния, вместо класическия стих, контраста вместо благозвучието, хармонията и изящността, стъпката върху паважа или парадните плочки за сметка на интимните разпеви.
Ти обаче оставаш верен на класическото стихосложение, на римата и вътрешната оркестровка, на древното песенно начало. Традиционалист, някои казват - старомоден! Но сега, когато у нас всички пътища са извървени и всички посоки пребродени, когато формите са изконсумирани и идеите на свободен словоизказ са наранени от новоговора на фалшиви постмодернисти, на всеки, които обича мерената реч, му се приисква да се върне към твоя "традиционализъм" и към твоята "старомодност", за да осъзнае, че са кръщавани с молитви за вечност.
Разбира се, нещата не са еднозначни. Защото ти винаги намираш думички, които да преобърнат усещането ни за познатост и буквализъм, някакво острие, което да пробие бронята на баналните натрупвания. Напоследък открих, че много често,  с характерна за теб изтънченост, се приближаваш и до майсторство на зографа, които създава една  действителност между видяно и въобразено, между реално и размечтано.  
За теб важат някои от определенията, които даваш на поезията на любимия си съветски поет Александър Твардовски, чиято поема "Василий Тьоркин" преведе блестящо: "Допада ми  разговорната интонация на речта му, имам чувството, че не чета литература, а живот...Твардовски неведнъж е декларирал своето художествено кредо: съществена и вярно видяна тема, мащабно мислене, ярко отразяване, художествена простота...Тьоркин слиза от страниците на книгата и идва при нас със своята делничност, със своята естественост и класическа простота." 
Ето някои от стихотворения ти, от които казваш, че не се срамуваш и които, надявам се, ще бъдат запомнени от читателя на бъдещето: "Мъжки портрет", "Жена", "Циганка ми гледа на ръка", "Есенно слънце", "Глаголи", "Съдби еврейски", "Над границата щъркели прелитат", "Наричане", "Молитва", "Младата луна и старата луна", "Снегът", "Ars poetika",  "Рондо", "Разпятие" и др.
Найдене,
Понеже не смятам да ти правя творчески портрет, ще допълня, че си чуден преводач на поезия, главно руска и белоруска. Пушкин, Лермонтов, Блок, Ахматова, Есенин или Твардовски в твоите преводи звучат като в оригинал, органично, дълбоко почувствано, с прекрасна форма, душевно окрилена и разкрепостена. Чудесен есеист си също, колко красота, вглъбеност, тънки наблюдения, ювелирни изображения се срещат в твоите литературни портрети, етюди, извадки от записни книжки. Ти ги публикува в няколко тома в издателство "Захарий Стоянов". Жалко, че все още не са широко познати.
Би ми се искало сега, след десетилетия, да намериш време и споделиш бригадирските си спомени, те ще са много потребни и поучителни, ще събудят жив интерес, още повече, че си автентичен представител на възторжената "бригадирска поезия", наред с Иван Радоев, Пеньо Пенев, Първан Стефанов, Станка Пенчева, Климент Цачев.
Какво да ти пожелая?
Любопитство в живота. Непреклонен дух. Запазени навици за творчество. И здраве, естествено.
                                                    
С другарски поздрав:
                                                                                 Чавдар Добрев



Найден Вълчев с Леда Милева и Валери Петров        Найден Вълчев и една българска роза
на празника на ДУМА в Борисовата градина  


Найден Вълчев е роден на 30 август 1927 г. в с. Малка Брестница, Ловешка област, в семейството на учителя Станьо Вълчев. Баща му е ентусиазиран краевед - през 30-те години на миналия век той за пръв път описва в списание "Природа" известната сега пещера Съева дупка. Бъдещият поет завършва основно образование в родното си село, а средно - в Плевен. През 1951 г. се дипломира като юрист в СУ "Св. Климент Охридски". Веднага след това е извикан да отбие войнишката си служба и три години е на южната граница. Работил е като журналист в сп. "Български воин" и в. "Народна армия". По-късно постъпва в сп. "Септември", където последователно е редактор, зав. отдел "Поезия", отговорен секретар. Работи и в списанията "Съвременник" и "Дарители" (съответно като отговорен секретар и главен редактор). Бил е председател на Съюза на преводачите в България и съветник в българското посолство в Беларус.
Първото му публикувано стихотворение е "Стая", излязло във в. "Лост" през 1946 г., когато още е ученик в Плевен. През 1954 г. е издадена първата му стихосбирка - "На южната граница". Участвал е със свои творби в множество сборни и антологични издания на български, руски, полски, белоруски, украински и други езици.
Носител е на наградата на Съюза на преводачите в България, наградата "Димчо Дебелянов", Голямата награда на Съюза на българските писатели и др. Носител е и на ордена "Франциск Скарина" от Република Беларус.
Автор е на текста на "Една българска роза" в изпълнение на Паша Христова, по музика на Димитър Вълчев.