Емблема на демагогията
Бастард на Молиеровия Тартюф ли е Росен Плевнелиев?
/ брой: 221
Този текст би могъл да бъде сметнат за хипотеза, но и за реалност. Зависи от гледната точка. Опитвам се да навляза в подсъзнателни и съзнателни актове и действия на Росен Плевнелиев не само защото през последния месец е телевизионна звезда, а и защото - така мисля - представлява ценен изходен материал като олицетворение на лицемерието и демагогията в политиката. Ако бъде избран за президент на Република България, той ще послужи за вдъхновение на бъдещи таланти, заели се да покажат българската матрица на това човешко преобразование. Естествено в днешния ни политически живот Плевнелиев не е нито първият, нито последният пример за демагогия и лицемерие. Демагог в не по-малка степен е Бойко Борисов например. Но тези му качества са с друга закваска, с друго "оперение".
И все пак нека се опитаме да направим сравнение между Б.Б. и Р.П. То ще е полезно при навлизане в света на един провинциален Растиняк от Гоце Делчев към "Млечния път" на сензационното преуспяване.
Да задържим вниманието върху категорията "демагогия", свързващо звено между типологията на премиера Борисов и тази на бившия министър Плевнелиев. За широката общественост не е тайна, че Борисов е един от най-изкусните майстори на демагогическите прийоми в националната политика. Неговата демагогия се базира върху
психологията на тълпата
която желае да бъде лъгана, да я манипулират с прости и ясни фрази, да я настройват на враждебни вълни и на екзалтирано обожание. Да й внушават да разделя света на "бял" и "черен", хората на "наши" - "уреждани", и на "чужди", които трябва да бъдат репресирани, разобличавани, мачкани.
Борисов в такива случаи имитира доброжелателство и наглост, дръзко нехайство и безстидна откровеност, безочливост на хъшлака, който съумява да изглежда симпатичен. С усмивка на уста, без да му мигне окото, Б.Б. разбужда низки страсти, активизира завистта на българина, приспива го с обещания, че ако изпита злоба към "съседа" си, утре животът му ще е щастлив и прекрасен. Би могло да се каже, че Бойко Борисов и неговата демагогия са закономерност на деградационните процеси по време на криминалния преход, резултат от непоправими поражения върху националната характериология.
Росен Плевнелиев в редица отношения е не само съизмерим с Б. Борисов, но и превъзхождащ го по демагогически качества субект. В демагогията му се съдържат както съвременни настроения и мотивировка, така и класически наследства. Плевнелиев изразява своята демагогия с помощта на лицемерие, притворство, потайни желания и зложелателство, от което за пред хората се излъчват доброта и почтеност. Той предпочита да се прави на скромен и незабележим, на тих, интелигентен, скрупольозен, раним, поетичен и съзерцателно замечтан.
В една от публикациите си го сравних със знаменития Тартюф на Молиер и имам основание. Играейки на покорно и набожно същество, по подобие на Тартюф и Плевнелиев зад такава маска крие свойства на жесток човек, на хищник, който заради интереса си може да стъпче като валяк всекиго - приятел и враг. В бизнеса тази двойствена природа му е помагала за натрупване на сериозно богатство. Слухът, че в олигархическия кръг "Глобална България" "тихият" Плевнелиев е бил част от "триъгълника" Иво Прокопиев и Цветелина Бориславова, поставил си задача да дирижира "икономиката" на държавата, за да обезпечи егоистични цели и интереси, май ще се окаже верен.
Повърхностни журналисти пишат, че за тях Плевнелиев бил неразгадаем, смирен, кротък, едва ли не безропотен. Тези техни писания са повлияни не единствено от конюнктурни поръчки, дошли от собственика на изданието, а и от високата обиграност, артистично влизане в "кожата" на образа, постигнати от Плевнелиев.
Преди дни най-горещо и най-яростно в защита на Плевнелиев се обяви футболистът Христо Стоичков. На първи план това е шокиращо, понеже външно Плевнелиев и Стоичков са образци на две противоположни вътрешни нагласи. Стоичков обаче като велик футболист и голям интуитивист с кръвта си е усетил, че те, двамата с Плевнелиев, са си родни братя, че всъщност Плевнелиев като него е в състояние да напсува най-просташки, но не си го позволява, тъй като лицемерието - поне досега - му носи повече предимства във всекидневието. И Плевнелиев може да наругае рефера с най-неповторимите "сечива" на сленга. И той е "нахъсан" да рита играчите от чуждия отбор по кокълчетата и краката, но не го върши невъздържано като "Ицо", а потайно и срамежливо, така че никой да не види кой е авторът на произшествието.
Ще добавя: Борисов, който също се отличава с интуитивна проникновеност като Стоичков, се е досетил за този
"набор" от двуличие
у Плевнелиев. Тъкмо поради това той позволи на Попова след президентските избори да се върне на министерското си кресло, докато Плевнелиев го изстреля за кандидатпрезидентската борба без право да заеме отново министерския си пост, все едно че го праща на ешафод.
Плевнелиев извънредно обича да се прави на безпомощен, на крехък, изнежен, задръстен от "мили" комплекси млад мъж, който не би могъл да стори и стъпка без настойник, без покровител, разполагащ с власт и желязна воля. Преструва се, че ще му е до смърт предан и коленопреклонен. Народът ни подигравателно за такива особи казва: "Тиха вода..." Този "номер" Плевнелиев го изфабрикува и на Б.Б., опирайки се на могъщото му "херкулесово" рамо и плещи, и молейки го за застъпничество и закрила. С всеки свой жест, мускул на лицето, трепване на зрителните органи, Плевнелиев подсказва на хероя Б.Б., че го боготвори, че припада пред мъжествената му осанка, че от рождение е влюбен в държавническия му гений.
Въпросът е, че вътрешно Плевнелиев съвсем не е такъв безволев и безропотен продукт на мирозданието. И в него кипят чувства - най-вече стръв да прави кариера и трупа пари! Да властва над останалите, които не разполагат с подвижността на мозъчния му апарат. Да наказва "самодури" и самозабравили се примитиви, един от които, по неговата мярка, би трябвало да е самият Б.Б. По аналогия с вече споменатия Хр. Стоичков на Плевнелиев му се иска да "скочи" върху велможеството, но се сдържа, защото ще се опари. Той желае да сложи край на властника и на властничеството, които го принуждават да се отдава на двойни гастролирания - това на безкористния държавник и другото - на жестокия и безмилостен бизнесмен (по старому - капиталист).
Като рожба на последния етап от живота на Комсомола преди 1989 г. - негова надежда и упование в Пиринския край, Плевнелиев още тогава, в периода на "зрелия социализъм", се научава
да "пързаля" ръководителите си
да се приспособява към всяка ситуация, изгодна нему, да наподобява вяра и увереност, докато в себе си им се подхилква и гнуси.
Началото на прехода едва ли го е изненадало и подкосило. Той вече е бил "дялан камък". Усвоил превъзходно пропагандния репертоар, на него не му е било нужно да става истински експерт в дадена сфера. Разбрал е, че цената му ще зависи не от неговите действителни качества, колкото от рекламирането им. Като след детска шарка, прекарана в лека форма, той бързо се префасонира, подменя легитимацията си (ако можеше, щеше да си смени и своята фамилия). Като безгръбначен организъм променя идеи и партии. Като немалко свои колеги от елита на тогавашния Комсомол още през 80-те е проумял силата на парите и жълтия метал. Затова и тръгва по пътя на бизнеса в историческото русло на криминалния преход. И най-съществено за него: "со кротце, со благо", без да се шуми.
Първите стъпки към придобиване на богатството му са затрупани с давност и мълчание! И разводът му е безконфликтен, за да не пречи на "неудържимия му възход". И винаги остава нещо недоизречено, неразкрито, забулено в загадъчност.
Баща му, деец на Окръжния комитет на БКП в Благоевград, може би е преживял 90-те години с по-видимо безпокойство, а и по-автентично. Може да се е надявал на чудото. Да е звъннала в душата му носталгия. И страх. И печал. И обреченост. Това е едната възможност. Другата е да се е усетил хванат в капан, да е зашарил надясно и наляво, да се е уплашил за стандарта на семейството и бъдещето на своя Росен? И да е решил, след съвети на близки съидейници, че не трябва да се пречупва, сега е часът да се кове желязото, властта още не сме я изпуснали окончателно, защо пък и ние, нашето семейство, да не докопаме поне крайчец от "кокала"? И дали той, Бащата, не е получил тогава някакво дребно, оръфано, провинциално "куфарче", пълно с митичните номенклатурни монети? Дали оттук не поема и Плевнелиев по посоките на първоначалното натрупване на капитала? За този си произход, по навик, новите кредитни и некредитни милионери странно забравят, изпаднали в дълбока и непреходима амнезия.
Но ще запитаме отново: допустимо ли е тук да се намира изворът към благополучието на днешния "честен" частник Р. Плевнелиев? Как по-точно той спечелва в течение на десетина или повече години своите десет-петнайсет милиона лева, обявен официално капитал? Кое го е накарало да не работи по специалността си, а да се занимава с износ на "работна ръка" в Германия (и другаде)? Вярно ли е, че германските власти му поставят "черен печат" на паспорта заради незаконна търговия с хора? Колко са къщите, които притежава? Има ли незаконни елементи в градежа на крайморската му вила и имот? Колко по-точно километра магистрали и отделно пътища министерството му е построило и ремонтирало за двете изтекли години? Трупани ли са органични материали от "табани" (край Димитровград) в основата на магистрала "Тракия"? Поддържа ли още близки отношения с Иво Прокопиев и Цветелина Бориславова като предишни партньори (според мълвата) в крупна бизнес операция? Ако германците са му поставили "черен печат", по какъв начин и на какво специфично равнище е възстановил "доверието" на Германия? Цв. Бориславова ли го е предложила на Б.Б. за министър, или и него премиерът случайно го е засякъл на магистрала?
Ако допуснем, че Плевнелиев бъде избран за президент, българската култура ще получи още един източник за същинското си разнообразяване. За първи път на такъв върховен пост ще застане емблема на лицемерието и демагогията, уникална по произход и прояви. Помъчих се да си припомня примери за демагогия и лицемерие в световната литература. Не са малко. Но обикновено тези образи са с по-определена физиономия, нерядко подчертават историческата си значимост. Или са до такава степен приземени, битово характеризирани, че потъват в сивотата на преходността. В българската литература по-често се разработва
фигурата на хитреца
и ловкия въжеиграч, отколкото на перфидния лицемер от потекло на Плевнелиев. До подобен герой не са се докосвали нито Иван Вазов, нито Алеко Константинов, нито Димитър Талев, нито Емилиан Станев, нито Йордан Радичков, нито Николай Хайтов.
Интересното е, че такъв типаж е сравним с лицемерите, изобразени от английски писатели, летописци на Викторианската епоха. Но в техните творби лицемерът е с родословие на аристократи, оставайки си аристократ. Докато нашият Росен Плевнелиев е плебей по произход, със закваска от комунистическа фамилия (народна!), която не се развива към етическия кодекс на аристокрацията, а възпроизвежда, макар и далеч по-интелигентно от персонажите на Ал. Константинов, своята буржоазна алчност (с елементи на дълбоко законспирирана бруталност!). Затова сравнително по-близкия прототип е Тартюф, който с лукавост, хитрина и подлост успява да излъже и подиграе фамилията и фамилните достойнства на французина Оргон. Макар Тартюф да демонстрира набожност и смиреност, той си остава деформирано издание на Третото съсловие. Същото съсловие, което превърна идеалите на Великата френска революция в касичка за трупане на несметно благосъстояние.
Отново се оказва, че животът е безсмъртен. Както в миналото, така и днес героите на литературата и културата първо се раждат в действителността, а след това получават плът и кръв в духовното битие. Тук парадоксите на Оскар Уайлд, чиято лондонска мъгла в началото формира пейзажа на английските художници и едва после се настанява в лондонския материален свят, са невалидни. Преходът, нашият криминално-демократичен преход, наред с новите Херостратовци, Градоначалници, Гобсековци, Плюшкиновци, Собакевичи, Мефистофеловци, възроди и домашните родни екземпляри на лицемерието - бастарди на Молиеровия Тартюф.