Длъжници сме към паметта на Яворов

- Наближава 100-годишнината от смъртта на Пейо Яворов. Мислите ли, че обществото ни може да посрещне тази годишнина с чиста съвест спрямо паметта на поета?
- Понеже слепият Яворов не е получил инвалидна пенсия от държавата и по този начин е бил обречен на смърт, ми се струва, че по повод на 100-годишнината от смъртта му би следвало българският парламент да му поднесе своите извинения.
- Доколкото си спомням, самият парламент отказва да отпусне пенсия на Яворов?
- Да, точно поради това би следвало бъдещите депутати като един морален жест да изразят това извинение пред паметта на Яворов. Настоящият парламент в някакъв смисъл е наследник на някогашното Народно събрание. Затова би следвало да бъде изразено това извинение пред паметта на поета.
- Ние като че ли и до ден-днешен не можем да осмислим докрай трагизма на неговата личност и отговорността на обществото?
- Освен за годината на траура, обявен в родния му град Чирпан на 29 срещу 30 ноември 1913 г. в деня на самоубийството на Лора и приключил на 16 октомври 1914 г. със смъртта на Яворов, си мисля за едно друго мото в трагичния път на поета. То не е известното: "Аз не живея, аз горя...", а "кога летя, когато падам, аз страдам..."
Когато говорим за страданието на Яворов, не трябва да мислим само за неговата лична трагедия. Това е страдание, наследено от поробения през вековете български народ. То е и страданието на ренесансовата личност, осъзнала своето място във Вселената. То е сливането на човешкия дух с урагана на битието в "Песента на човека". Това е страданието на Богобореца, отрекъл се от Бога заради човечеството, но и на вярващия, превърнал любовта в най-чистата религия на "Две хубави очи". Едно глобално универсално страдание, което води към един по-справедлив свят, тласка го към героична смърт в Македония. Но той среща смъртта в един порочен свят, който не признава и отрича идеала му.
- А днес, днес да не би да живеем в някакво по-съвършено и хуманно общество?
- Днес България е разединена от битки и тревоги, без желание някой да погледне към културните ценности, за които живя и с които умря Яворов. За съжаление, ако той беше се родил по-късно, в живота му пак щеше да се повтори същата съдба. По всичко изглежда, че нашето общество не е достойно за личности като Ботев, Вазов, Яворов, Гео Милев и Вапцаров. Те като че ли са платили и продължават да плащат със смъртта си за грешките на предците и днешните ни грешки.
- Не е ли пример за липса на отношение към поета кощунството към паметните места, свързани с живота и творчеството на Яворов?  
- Няма да е пресилено, ако кажа, че приживе майка ми Ганка Найденова даде всичко от себе си, пренебрегвайки семейството и близките си, за да създаде трите музея на Яворов: дома в София, къщата-музей в Чирпан и Яворовия бряг в Поморие. Яворовите дни се провеждат там всяка година и това е голямо щастие за мен. В Чирпан къщата-музей беше запазена, разшири се, не беше превърната в експозиция, за което и аз дадох моя скромен принос.
В София обаче проблемът с къщата-музей на Яворов изглежда почти неразрешим. След като по вина на Министерството на културата сградата смени няколко собственици, сега тя е собственост на масоните, които миналата година обявиха намерението си да я превърнат в пиано-бар или нещо подобно. От едно интервю с техен представител, излъчено неотдавна по канал 7,  узнах че са готови да съборят къщата и да я възстановят абсолютно в същия вид, каквато е била.
- Вместо да бъде съборена, не е ли по-добре да бъде реставрирана?
- Явно това е много по-скъпо, отколкото обратното...
- А знаете ли, г-жо Стоилова, защо се събарят стари сгради, вместо да бъдат реставрирани?
- Не, не знам...
- За да бъде продаден парцелът на сградата  много по-скъпо и да се спечели от него неколкократно повече, отколкото струва самата къща. Разбирате ли къде е ключът на тази "велика масонска идея"?
- Да, разбирам, разбирам. Ключът е винаги на други врати. Това не са ключове, които отварят двери към светли идеи. Дълго време обвиняваха майка ми в това, че къщата на Яворов в София се рушала, заради железобетонната плоча, вградена в нея. Неотдавна пък стана ясно, че вината съвсем не е в железобетонната плоча, а в... подпочвените води.
- Извинете, но да не би тези "подпочвени води" да имат нещо общо с наводнението в Мизия?
- Пази Боже! Добре, че музеят има един амбициозен директор като Иво Милтенов, който прави всичко възможно, за да не замира дейността му. Организира литературни вечери в музея "Никола Вапцаров". Предвидени са и чествания на други годишнини, свързани с Яворовия род.
- Неотдавна в жълтия печат се появи интервю с дъщерята на Петко Дренков (сина на Лора), в което се твърди, че "Яворов е убил Лора". Това  "доказвала" прислужницата Йорданка Шивачева, която била чула "самопризнанието" на Яворов. Какво мислите за това твърдение?
- Не отговорих на тази публикация, защото смятам, че е под достойнството ми да се ровя в минало, което отдавна е изяснено. Безспорно е доказано, че Яворов не е убиецът на Лора. Това го доказва самата тя в писмата си до него. Има нещо, което е абсолютно ясно: Яворов няма мотив да убива Лора. Мотивът за нейното самоубийство е в писмата й. Това е безкрайното страдание на едно "светло момиче", попаднало в едно тъмно общество, чиято душа е изнасилена от него. Лора е жертва на същото общество, което убива и Яворов, с разклатена нервна система... В моя род винаги е имало преклонение и пред болката на Лора. Яворов и Лора са слети завинаги в своята любов. Нещата между тях стоят в толкова възвишени измерения, че не си струва да се занимаваме с подобни публикации. Моят отговор е моята книга.
- Вие сте автор на книгата "Обречени" за Яворов, която всеки момент предстои да излезе от печат. За какво разказвате в нея?
- Книгата тръгва от личните ми преживявания, от семейството, в което майка ми беше издигнала Яворов на пиедестал високо над картините на баща ми - художника Васил Стоилов. Първите ми спомени са как майка ми е пред мен, облечена в красива зелена рокля, и отива навън, за да брани паметта на Яворов, а аз съм се вкопчила в нея и се опитвам да я задържа, но тя е при него - където изпълнява своя дълг, за да брани паметта му при всички власти и режими. Тя се бе посветила на Яворов като негова жрица. Аз посветих книгата си на трагично загиналата си дъщеря Василия, чрез която се мъча да проникна в Яворовата нощ, изживяна от нея в изкуството и смъртта й.
Подробно се спирам и на Яворовата трагедия, на легендите около неговата личност. Например легендата за арабския му произход, която той сам подхранва за себе си. Още - легендата за "змейското родство".
- Каква е пък тя?
- ...Че богатството на Крачоловия род идва от змея. Според тази легенда прапрадядо ми Стоян и прапрабаба ми Стойка са повикани от Змея, тъй като ще му се ражда дете. Те отиват при него, ражда се детето и получават като награда люспи от змея, които донасят вкъщи и на сутринта се превръщат в... жълтици. Самият Яворов скептично се е усмихвал на тази легенда и казвал: "Бош лаф работа".
- Наскоро в печата се прокрадна съобщение, че сте попаднала на любопитна следа от Швейцария, което не изключва факта Яворов да е имал преди смъртта си среща със своя "стара любов" и извънбрачен син от нея. Каква е истината?
- Всъщност това е връзка с българка. И то не каква да е българка. Весела Монева е тясна социалистка, сподвижничка на Димитър Благоев и съмишленичка на Яворов още в България, когато той се увлича по социалистическите идеи. Двамата са имали с него много кратка и романтична връзка.
По-късно Монева заминава за Швейцария, където се запознава с Карл Олзомер, известен художник-символист. През 1907 г. те сключват брак в България, след което се развеждат, а после отново се събират. Самата Весела Монева-Олзомер има дъщеря и син Божан, който е роден през 1915 г., една година след смъртта на поета. Майка ми допускаше, че този син може да е "женската тайна" на Яворов, защото много приличал на него. Но неотдавна получих от Швейцария една биографична книга на Весела Олзомер, която в своите спомени пресича всякакви подобни подозрения. Тя пише, че месец преди смъртта на Яворов се е разхождала три часа с дъщеря си пред дома му на ул. "Витошка" и се е колебаела дали да се качи при него, но не го е направила. Това означава, че почти 90 на сто е изключено подобно "бащинство" на Яворов и че без ДНК тест то не би могло да се докаже или да се отрече.
- Смятате ли, че над Яворовия род тежи някаква прокоба?
- Не искам да зачерквам легендата, тъй като във всяка легенда има особено очарование. Дори сама баба ми Екатерина е казвала: "Какво става с нашия род, че само трагедии и нещастия едно след друго ни сполетяват?" Може би има някакъв такъв елемент. В главата на книгата "Великден" пиша за проклятието, което той произнася срещу Бога за трагедията, сполетяла Илинденско-Преображенското въстание и Македония. Но с това проклятие Яворов проклина не само Бога, но и себе си чрез думите на Гоце Делчев, че не трябва да се палят необмислени пожарища. Така че той смята и себе си за "тъмен промислител" на въстанието. Може би това проклятие се е стоварило по някакъв начин и върху рода ни. Но основната прокоба е върху душата на чувствителния човек в едно бездушно и жестоко общество.
- Все пак пред фатализма не е ли по-вярна истината, че българското общество със своите сплетни, интриги, завист, омраза погуби Яворов?
- Абсолютно! Това е темата на моята книга - гибелта на чистата личност в едно недотам чисто общество, което обрича и поета, и неговите музи, и хората до него. Но има и силни личности като баба ми Екатерина и като майка ми - силни в земния смисъл на думата, които независимо от смъртта приемат живота с всичката му мръсотия, но и с извисената му красота.
- Може би тези светли личности, тези "просветления" в обществото са го спасявали или ще го спасяват занапред?
- Да, има чисти хора, има борбени хора, които не са загубили вярата си в идеала, и ми се иска да кажа, че винаги има една надежда. Това е Бетовеновската светлина във всичко. Както казва Яворов: "И аз една звездица имам". Има светлина. И тази светлина е лично моята вяра, че светът ще бъде спасен. Всъщност мотото на моята книга е искрицата - обречената искрица и вечният огън, който изкуството и битката за него превръщат в светлина. Да пазим паметта, да пазим себе си! България е имала своите велики личности. Да се надяваме, че пак ще ги има!


Явора Стоилова


Титулната страница от книгата на Явора Стоилова, посветена на Пейо Яворов и дъщеря й Василия