Съдебната реформа има нужда от професионално начало*

Румен Янков, Христо Данов, Живко Сталев - това са имената на трима от най-изявените председатели на Конституционния съд през последните 34 години. Тримата са представители на съдебната власт, адвокатурата, политиката и академичната общност. Личности, оставили трайна следа в утвърждаването на българската държавност и право. Професионалисти, служещи за пример на поколения юристи.
Паметта на тези трима достойни пазители на Конституцията, нито на който и да е друг съдия, не заслужава долното, позорно и срамно поведение на шепа банкрутирали политически играчи и неколцина още несретници, които не се посвениха да ругаят КС заради неговото произнасяне по Шестата поправка на глава „Съдебна власт“ на основния закон.
Докога обществото ще позволява на самозабравили се персони като Христо Иванов, Атанас Славов, Михаил Екимджиев и сие арогантно да хулят всеки, който си позволи да не приема тяхната cancel съдебна реформа, заблуждавайки с елементарни манипулации и лъжи.
Мнозинството от конституционните съдии аргументирано и категорично сложиха край на лансирания близо две десетилетия от малцинствената анархолиберална групичка правен нихилизъм. Но вместо със смиреност и покаяние, Христо Иванов и компания отговориха с истеричен залп от заплахи, клевети и обиди. Беше очаквано, но границите бяха преминати...
Решението на КС по дело №1 от 2024 г. се простира много отвъд онези над 200 страници мотиви към него, защото смисълът му дълго време ще има своя обществен, политически и юридически отзвук. Ето защо:

Край на cancel съдебната реформа

Десетилетие преди да излезе на светло като служебен министър на правосъдието Христо Иванов се е занимавал с профилиране на българските магистрати. Изработвал е досиета с лични, професионални и други данни за съдии, прокурори и следователи. Под прикритието на необходимостта от прозрачност и отчетност Иванов на практика се е опитвал да гради мрежа от зависимости в правосъдието. Въпрос, който още тогава е трябвало да бъде обект на интерес от контраразузнаването. Именно така Христо Иванов става лобист на икономически и адвокатски кръгове, а по-късно и политически, в правосъдната система.
Когато става политик Иванов обявява, че го прави, за да реформира правосъдната система. Всъщност той лансира „реформа на отхвърлянето“, съвременната форма на остракизъм – определени съдии, прокурори и следователи да бъдат фаворизирани, докато други бъдат елиминирани, но не чрез ясни правила, а на базата на донесения.
Иванов никога не е бил радетел на независимия български съд. Реакцията му на постановеното от Конституционния съд решение го онагледява по възможно най-ясния начин. За него „добър“ е този съд, който отсъжда в полза на неговите ментори, кукловоди, спонсори, на него самия. И обратно - съдът става автоматично „защитник на статуквото“, „корумпиран“ и „повлиян от натиск“, ако се произнесе по начин, който е в разрез с лобисткия и задкулисен интерес.
Докато пробутва реформирането на прокуратурата, за да гарантира съдийската независимост, Иванов на практика се опитва да направи съда удобен за политически и лобистки набези.
Лъжа е, че прокуратурата оказва влияние над кадровото израстване на съдиите. Изборът на административни ръководители се осъществява единствено от Съдийската колегия. Изключението е единствено за председателите на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд, които ще се избират от Пленума на Висшия съдебен съвет. Съдийската колегия пък от своя страна ще има думата при избора и на прокурор №1.
Дори и най-големите противници на държавното обвинение днес вече са наясно, че полза от „смачкването“ на прокуратурата биха имали единствено онези, които се притесняват от наказателно преследване.
Обективно погледнато престъпниците имат ресурс да се защитават, ако и когато бъдат обвинени. Те се ползват с адвокатска защита, било срещу високоплатени хонорари или служебно поета от държавата. Жертвите на престъпността - обикновените хора, не се ползват с тази привилегия.
Заради това, когато човек бъде засегнат, то той, следвайки логиката, се обръща към държавата, търсейки защита от нея, а често това е прокуратурата. Така държавните обвинители се явяват адвокати на гражданите. Затова често се случва прокуратурата да бъде сезирана по въпроси, по които е следвало други институции и контролни органи да се задействат, но очевидно това не се е случило или ефектът не е бил постигнат.

Истинска правосъдна реформа

Правилно наблюдатели акцентират върху факта, че решението на КС не отменя, нито заличава правосъдната реформа. Правилно е и заключението, че реформирането на съдебната система ни най-малко не следва да се свежда единствено до кадруването по върха на прокуратурата и съда, както и това да става с цената на сложни и противоконституционни поправки на основния закон.
България има идеална възможност в следващите месеци и години да проведе успешна реформа на съда, прокуратурата и следствието, в центъра на която да се постави професионалното начало. Пропиляно беше ценно време, над 10 години, в които вместо да се направят реални промени в наказателната доктрина, обществената енергия бе употребена за опити за политическото подчиняване на прокуратурата.
Вероятно не звучат атрактивно, но са важни за бързината на наказателните дела група от теми като:
1. Отпадането на прекаления формализъм – дългите, подробни и детайлни обвинителни актове, които прокурорите са длъжни да пишат. Никъде в страните от Европейския съюз наказателният процес не е толкова тромав.
2. Решаването на въпроса с вещите лица и експертизите. Опитните криминалисти многократно са поставяли въпроса, че ключови дела се решават не от прокурора или от съдията, а от вещото лице, което изготвя възложената експертиза. В този смисъл тази тема трябва да намери адекватно решение, за да има бързи процеси и най-важното справедливи и почтени.
3. Действащият наказателен закон е от 1968 година. Всяка година през последните три десетилетия се изменя, понякога по няколко пъти. Това обаче не решава проблемите. Трябва изцяло нов Наказателен кодекс, ако искаме под ударите на закона да попадат истинските престъпници.
Получава се парадокс – у нас манипулациите на обществени поръчки не се преследват, а точно така милиони левове публичен ресурс потъват в нечии джобове. Неуредени  в законодателството остават редица престъпни деяния, които се извършват през интернет, включително манипулациите с криптовалути и прочие. Вместо това има множество „мъртви“ текстове в НК, които никой не си и помислял да използва, защото биха ни върнали към едно отдавна отминало време.

Главният прокурор и неговата „прекомерна“ власт

Христо Иванов много иска да е главен прокурор. Колкото и да отрича това. Ако не той, то посочен от него човек. И това все повече си личи от изявите на абдикиралия доброволно от партийното председателство бивш лидер на партия „Да, България“, апропо, създадена, за да брани спонсорите си от наказателни разследвания за злоупотреби с публичен ресурс.
Митология е, че обвинител №1 е всевластен, още по-малко недосегаем. Та, нали преди година бе въведен и механизъм за разследването му, чието действие бе оставено, именно от Конституционния съд, макар същото да е дълбоко грешно и дискриминационно. За да оправдаят политическото си съществувание обаче политическите марионетки от „Да, България“ не спират да твърдят, че у нас прокуратурата диктува процесите, а на върха е само един главен прокурор. Парадоксът е, че това далеч не е така - нали именно КС остави и отнемането на правомощията по надзора за законност от прокуратурата. Сега къде ще се жалят хилядите граждани, а и политици, когато имат чисто житейски проблем и никой друг не реагира, докато не се намеси прокуратурата.

Доноси, саботажи, но без (Н)адежда

Кой вече би искал да има нещо общо с „Да, България“ и Христо Иванов. Дори водещите фигури в политбюрото на анархо-либерното сборище с претенции за елитарност не намериха място в настоящия парламент. В следващия и Надежда Йорданова, дългогодишната секретарка на Иванов, може да остане извън парламентарната група на разпадащата се коалиция „Продължаваме промяна – Демократична България“.
Жалко, смешно и като знак на отчаяния звучат заплахите, които Иванов лансира от петък насам. Как страната ни се провалила пред Европейската комисия, как сме изгубили средства по Плана за възстановяване, как сме нямало да влезнем в Шенген по суша. Защо ли говори това Иванов?
Защото вече е залял с доноси и манипулации мейлите на дузина европейски бюрократи, американското посолство и Държавния департамент. Само че международните партньори на България отдавна са наясно с провала на проекта „Христо Иванов“ и неговото мнение е без значение.
Време е отговорните политици да започнат да вземат решения, които са в интерес на гражданите и страната, не да се поддават на нескончаеми опити за шантаж и изнудване. Велико народно събрание никой няма да свика, нито някой някого тласка към това, каквато спекулация лансира в отчаянието си Христо Иванов. Тласък наистина има, но той е единствено към връщането към нормалността.

Епицентър, със съкращения
*Заглавието е на редакцията