"Трудов" договор до края на живота

Биологичен родител на деца с увреждания с 50 и над 50 на сто намалена възможност за социална адаптация, който обгрижва детето си вкъщи, а не го е оставил в държавна институция, получава по закон 70 на сто от минималната работна заплата. Но не му се води трудов стаж, няма право на отпуск, не е осигурен за всички осигурителни случаи. И когато детето с увреждания навърши 18 години, положението на родителя става катастрофално - той спира да получава и тази финансова помощ.
В същото време, съгласно нормите на Закона за закрила на детето, приемен родител, който отглежда в семейство дете с увреждания, получава адекватно трудово възнаграждение, има право на платен годишен отпуск и допълнителен отпуск за ненормирано работно време, положеният от него труд се счита за трудов стаж, осигурен е за всички осигурителни случаи. Приемният родител получава средства за издръжка на дете с увреждания, чийто размер зависи от възрастта на детето, а биологичният родител не получава.
Това са

два основни акцента в една жалба

заради множествена дискриминация спрямо истинските родители на деца с увреждания. Такава дискриминация представителите на фондация "Радост за нашите деца" - Варна, откриват в нормативната уредба - в Закона за хората с увреждания и Закона за закрила на детето. На 17 януари т.г. петчленен състав на Комисията за защита от дискриминация проведе заседание по преписка, образувана по жалба на фондацията. Както съобщават от пресцентъра на комисията, на първото заседание е присъствал сигналоподателят - Фондация "Радост за нашите деца", представляван от Светлана Дякова. Ответни страни са били министърът на труда и социалната политика Тотю Младенов - "редовно уведомен, не се явява, не се представлява"; Държавна агенция за закрила на детето - "редовно уведомена, представлява се от юрисконсулт Александър Георгиев, с приложено пълномощно по преписката".
В първото заседание комисията е длъжна да предложи на страните помирение. До помирение обаче не се стига поради нежелание и на двете присъстващи страни, затова е даден ход по същество. Вносителката на сигнала Светлана Дякова: "Бих искала да продължи събирането на доказателства за съществуващата дискриминация по отношение на биологичните родители, отглеждащи деца с увреждания в семейна среда. В цяла България има страшно много родители на деца с увреждания, които биха дошли да свидетелстват. Само от нашата фондация в момента, ако желаете, може да има отвън 150 човека, за да свидетелстват, че децата им са с такива изключително тежки и трудни увреждания, които имат необходимост от 24-часова грижа. И те поради тази причина не могат да работят, а си остават вкъщи. И поради тази причина не са овъзмездени по никакъв начин, не получават никакви трудови възнаграждения, не им върви никакъв трудов стаж, няма да се пенсионират, нямат право на отпуск".
Галя К., свидетелка на сигналовносителя: "Преди 16 години родих син с детска церебрална парализа, недоносен.

Вече 16 години гледам това дете

Мотивацията ми е лична, но искам да помогна и на други деца и най-вече на техните семейства. Мога да заявя, че грижите за дете с увреждания са 24-часови, ежеминутни, ежедневни и доживотни. Защото моят син е на инвалидна количка - с физически затруднения, с ментални затруднения, с аутистични затруднения. Първите 7-8 години от живота си, понеже тези деца са със слаб имунитет и много често се разболяват, той имаше много чести белодробни заболявания. Ние сме влизали и излизали постоянно в болници в София, във Варна, в Шумен."
Всеки, който има в дома си дете с увреждане, ще ви каже, че това дете изисква много грижи. Родителят на едно такова дете трябва да стане специалист по всичко - рехабилитатор, медицинска сестра, логопед, психолог, специален педагог, шофьор... В такова семейство обикновено работи само бащата. Децата са дискриминирани и по тази линия, защото израстват в семейство, където има един източник на доходи. А грижата за детето не спира с навършването на 18 години. Тя продължава при повечето семейства до живот. "Нашите деца порастват, грижите не спират", отбелязва с тъга Галя К.
В първите години родителите на децата са фокусирани най-вече върху грижите за тяхното развитие, за тяхното оцеляване, за финансирането на грижите по тях, защото всички рехабилитации, специални педагози, логопеди, изискват пари. Да не говорим за семейства, които водят децата си и в чужбина за лечение.
"Силно фокусирани върху децата си сега, след 16 години, мога да кажа, че ние

започваме да се замисляме и за себе си

Винаги във фокуса е детето, а къде стои семейството на детето с увреждания? Защото родителите също започват да се амортизират, ние също остаряваме, разболяваме се, повечето от майките имат болки в гърба от постоянното пренасяне на тежестта. Моят син е 60 кг. Шестдесет килограма съм и аз...", продължава разказа си Галя К.
Както сами отбелязват в своите изповеди, тези жени вярват, че изпълняват както личния, така и гражданския си дълг. По-можещият човек изисква по-малко държавна грижа. Грижите за децата с увреждания са без почивни дни, без болнични, без отпуски. Работният ден с тях няма нито начало, нито край. А договорът, срокът на трудовия им договор, е до края на живота. Към днешна дата социалната категория, която определят на тези майки статистическите таблици, е "домакиня". Нормативното признание за техните дела са единствено здравна осигуровка от бюджета и право на минимална социална пенсия. Тези от тях, които имат възможност и търсят работа, трудно я намират и още по-трудно я задържат. Държавата отказва да ги определи като отделна социална група със свои характеристики и нужди, отказва да признае труда им и неговото значение по какъвто и да е начин.                                                                    "Ние не се оплакваме, въпреки че остаряваме все по-уморено. Не обвиняваме, въпреки унижението. Нашият избор е доброволен. Той се нарича "Няма да изоставя детето си". Ако в очите на институциите и обществото този избор е правилен, ние искаме да го чуем ясно артикулирано и разписано в закони и наредби. Искаме го заради общото ни достойнство на хора, заради гражданските ни права и присъствие. А лично достойнство ние имаме -

нажежавано в битки и охлаждано със сълзи

твърдят майките.
Галя К. (из протокола дословно): "Ако сега бях отново в родилния дом преди 16 години, когато лекарката ми каза диагнозата и последствията от нея, аз пак бих избрала да взема детето си и да го отглеждам. Защото не мога да си представя моето дете да бъде в социален дом. Аз няма да седна да вечерям, да ям хляб, ако знам, че то е там някъде изоставено, само, подхвърлено от различни хора. Защото после, ходейки по санаториумите, видях изоставени деца. Видях деца, които лазят по земята, които викат "мамо" на всяка жена, която видят, които не могат да ходят, които просят бонбони, които се бият за една вафла, когато ги хранят..."
Светлана Дякова: "Моето дете е с много тежко заболяване и е на инвалидна количка. Синът ми, когато стана на 18-годишна възраст, получи пенсия по болест, тъй като е с 90 и над 90% с придружител. Но в този момент в тази пенсия, която е от порядъка на 190 лв., му се присъждат 50 лв. за придружител. Тоест, аз получавам само 50 лв. за това, че съм постоянно с него и го обгрижвам. Те не са мои, защото са част от неговата пенсия. ...Когато детето стане на 18-години, майката не получава вече нищо. Докато дойде пенсионирането. А дори да дойде тази възраст за пенсиониране, ние получаваме минималната социална пенсия. Защото майката няма трудовоправно отношение с нито един работодател и няма осигуровки. Аз три години се боря да докажа това нещо, защото където и да отида, никой не ще да ме чуе и ми казва:

Госпожо, говорите глупости

Аз на един много висок форум казах: принуждават родителите на деца с увреждания да доказват, че са толкова бедни, че спят под мостовете. Както аз някога съм имала фирма, да съм нямала фирма. Да нямам абсолютно нищо. Трябва да съм толкова бедна, просто не можете да си представите колко бедна, за да попадна в програмата за личен асистент. Ако можем ние действително да докажем така съществуващата дискриминация и ако може по този начин законодателно да се реши проблемът на родителите на деца с увреждане! Родителят да знае, че оставайки вкъщи, той ще бъде гарантиран, няма смисъл от тази програма личен асистент. Настоявам да се промени законодателно статутът на тези родители."
Юрисконсултът Александър Георгиев: "След това, което всички чухме, нямам какво да добавя."
Съставът реши: дава 10-дневен срок от връчването на протокола от заседанието за представяне на писмено становище от ответната страна, след което започва да тече законовият 14-дневен срок за обявяване на решението на КЗД по преписката. След получаване на решението недоволните страни могат да го обжалват в 14-дневен срок пред Върховния административен съд.

Из сборника "Един различен свят":

"Това са нашите разкази за нашия различен живот, за преживяното страдание, отговорността и любовта. Това са нашите спотаени надежди, тревоги и научени житейски уроци. Вярваме, че те поставят въпроси както чисто човешки, така и пред обществото. Време е някой да заговори за това как се променя животът на едно семейство при появата на дете с увреждания. Време е някой да заговори за това как се променя животът на една майка, която се отказва от личностна реализация, кариера, от своите очаквания и мечти в живота и се посвещава само на децата си.
Ние знаем, че нашата лична жертва е наша лична отговорност. Някои татковци ще продължават да напускат семействата на деца с увреждания, но ние, майките, ще продължим да живеем с тревогата, че здравите ни деца израстват в различна, трудна среда, често натоварена с недетски задачи. И това им се отразява. Ще продължим да се свиваме пред мисълта: "Какво ще стане с болното ми дете един ден, когато мен няма да ме има?" Ще продължим да си поплакваме и да се надяваме на чудо - божие или научно за детето си."