И българин завинаги оставам...

МАТЕЙ ШОПКИН е роден на 29 септември 1938 г. в село Долна Липница. Завършил е Строителен техникум във Велико Търново и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е в различни редакции, бил е секретар на Съюза на българските писатели по въпросите на поезията, председател на Столичния съвет за култура, главен редактор на сп. "София" и на алманах "Янтра" - Велико Търново. Автор е на повече от 60 книги - поезия, публицистика, стихове за деца. Пише и литературна критика. Превежда от руски език. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти. Почетен гражданин на Велико Търново, Павликени, Сухиндол, Димитровград и Костенец. Носител на различни литературни награди, най-новите от които са "Златно перо" на СБЖ и Националната литературна награда "Слав Хр. Караславов". Негови стихотворения и книги са превеждани на редица чужди езици.

- Г-н Шопкин, неотдавна навършихте 85 години. Как се чувства поетът на тази възраст?
- Не зная как се чувстват другите поети на тази възраст, но за себе си мога да кажа, че се чувствам изненадан. Понесен от неотменния ход на времето, просто не усетих как навърших 85 години. И се питам: Кога бях на двадесет, кога отпразнувах своята 50-годишнина, кога издадох книгата си с избрани стихотворения "75-а есен"? Тези въпроси имат много отговори, но за случая ще кажа само това, че се чувствам добре. За подробности да не говорим...
- Ако направите равносметка на изминатия досега път, повече поводи за оди ли имаше в живота Ви или за елегии?
- Аз съм роден под знака на зодия Везни. Което означава, че в живота си търся равновесие, хармония и съвършенство. В този смисъл съм на границата между одите и елегиите. Понякога съм твърде възторжен, а понякога - твърде тъжен и гневен. Но във всички случаи оставам верен на себе си, на своя характер, на своите предпочитания. И на своите творчески възможности. Или казано по-просто - на Божия си дар!
- Спомняте ли си кога и как посегнахте към перото и белия лист, за да напишете първите си рими?
- Да, това беше през ранните ми години в родното село Долна Липница. Запазил съм няколко тетрадки с така наречените първи поетични опити. В тях съм изразявал чистата си радост от слънчевите изгреви, от блясъка на звездите, от свежия полъх на вятъра или от топлия дъх на чернозема. С ръка на сърцето си ще кажа, че тези първи опити бяха твърде несръчни. Но затова пък - искрени!
- Няма поет, който да не помни издаването на първата си стихосбирка. За Вас това е "Двадесета пролет". Разкажете как се появи тя на бял свят?
- През зимата на 1959 г. в София, в Съюза на българските писатели, се проведе един курс за млади литературни творци от провинцията. Тогава бях войник в Железопътния полк в Горна Оряховица и най-младият участник в курса. Освен срещите с големи български поети и белетристи, в работата на курса се обсъждаха и творби на курсистите. Отговорник на тези обсъждания бе поетът Петър Караангов. За свой рецензент аз избрах Георги Джагаров, чиито стихотворения бях чел и препрочитал, някои знаех дори наизуст. Добрите думи, които чух от него и от Пеньо Пенев, който бе дошъл при нас, както и от моя съкурсник Евтим Евтимов, ме зарадваха и окуражиха. И когато се завърнах в полка, първата ми работа бе да подготвя ръкопис за стихосбирка. В края на месец февруари изпратих ръкописа си в Държавно военно издателство. И през юни същата година излезе "Двадесета пролет". Редактор бе поетът Евстати Бурнаски.
Същата година бях приет в Софийския държавен университет, специалност "Българска филология". В столицата пристигнах с един дървен куфар, правен от баща ми в концлагера в Демир Хисар през 1943 г. Освен три бройки от "Двадесета пролет", със себе си носех книги от Пейо Яворов, Йордан Йовков, Асен Разцветников и Никола Вапцаров. В университета бях включен в литературния кръжок "Васил Воденичарски".
- А прословутите рецитали в 65-а аудитория на Софийския университет? Какви спомени събужда тя?
- О, тези рецитали в 65-а аудитория на Софийския университет пробуждат в паметта ми много интересни, скъпи и незабравими спомени. Защо?... Защото 65-а аудитория се превръщаше в наша красива, висока и необходима аудитория, една истинска трибуна за проверка на нашите творчески възможности.
Преди всеки рецитал се появяваше огромен афиш, в който с големи букви се съобщаваше за поредното литературно четене. Имената на поетите се подреждаха по азбучен ред. Имаше и строги изисквания - да се чете само по три нови стихотворения. Ако изкарваха поета на бис, можеше и повече от три...
Между съкровените си спомени имам един по-особен. Става дума за едно мое стихотворение - "Две витрини". В него аз се възмущавах, че Музеят на революционното движение е в съседство с бар "Астория". Когато го рецитирах, всички в залата станаха прави, избухнаха шумни ръкопляскания, имаше викове "браво" и "бис". Всичко бе прекрасно, но... на другия ден бях повикан в партийното бюро. Заместник-председателят Ланджев ме посрещна твърде студено, не ме покани дори да седна, а с остър глас ме укори, че вчера в рецитала в 65-а аудитория съм чел антипартийно стихотворение. И поиска на следващия ден да му го занеса. "Но защо да Ви губя времето утре, когато и сега мога да го кажа наизуст", заявих. "Така ли, - почти удивен изрече той. - Казвай!" И аз започнах... Ланджев ме изслуша, усмихна се, стана от стола и ми подаде ръка. "Че това е партийно стихотворение!" - рече той. И ме покани да седна. Попита ме откъде съм, откога пиша, обичам ли Пеньо Пенев. Оказа се, че Ланджев е от село Добромирка, родното село на поета с ватенката. Аз не само познавах, но и обичах поезията на Пеньо... Така с Ланджев станахме добри приятели. А след този случай с "Две витрини" бар "Астория" бе преместен.
- Имате издадени над 60 книги. Има ли някоя, която да Ви е особено скъпа?
- Обикновено на този въпрос писателят отговаря, че всички книги са му скъпи. Но понеже ме питате за особено скъпа, ще кажа, че това е книгата ми "Добрата дума", издадена от издателство "Български писател" през 1979 г. Тя бе преиздадена и от издателство "Христо Г. Данов" в Пловдив през 1988 г.
- Как пишете? Как се ражда едно Ваше стихотворение?
- Винаги пиша с молив, на бял лист. А самите стихотворения се раждат от различни преживявания и в София, и при моите пътувания из България, след срещи и раздели, след възхита от красотите на Родината. Понякога стихотворение може да се роди от една усмивка, от един благороден жест или от една обида...
Но за себе си мога да кажа, че никога не си измислям стихотворенията. Държа на думата "естественост".
- Какво е необходимо, за да бъдеш добър поет?
- Преди всичко да имаш Божи дар. И силен характер. Разбира се, не може без работа. Неслучайно имам едни стих: "Работа?!... И бъди извисен!..."
- Вашето мнение за съвременната литература? Не се ли толерират изкуствено творци, които не притежават особен талант, но са политкоректни?
- Във Вашия въпрос се съдържа истината за съвременната литература. А тази истина никак не е радостна. Не са редки случаите, когато явни бездарници се короноват като гениални творци. Но тази болест е стара история. Нали не някой друг, а самият Иван Вазов бе писал: "И много имена, и лесна слава/ годините без жал ще изметат..." Но това е сложен и продължителен процес. И навярно ще трае дълго време. Особено сред този литературен хаос...
- Къде е мястото на поета днес? Какъв трябва да бъде неговият глас?
- За мястото на поета са се водили, водят се и днес, а навярно и занапред ще се водят противоречиви разговори, ще се изказват различни мнения, ще се дават разнообразни примери. По тази тема с особена сила звучат думите на гениалния Гео Милев: "Ний ще останем, дето е народа: при Народа, сред Народа..." И още нещо: "Поетът добива своето истинско призвание: да бъде преди всичко и само - Човекъ, Човекъ посред народа..."  Убеден съм, че и днес тези пророчески завети на Гео Милев се възприемат от огромния брой български творци на изящното слово. Разбира се, времената са други, друг е животът, друга е съдбата на поета. А що се отнася до неговия глас, аз мисля, че той трябва да бъде ясен и честен. И, разбира се, български!
- Какво е Вашето мнение за днешния облик на нашата Родина?
- Все ми се струва, че днешна България би могла да бъде по-добра, по-благородна, по-духовно извисена. Да отшумят черните ветрове на разрухата, да се избистри въздухът по всички предели на нашата свещена Родина. И хората да станат по-добри!
- Преди време Николай Хайтов Ви определи като най-родолюбивия поет след Иван Вазов. Какво е за Вас България?
- На този хубав въпрос мога да отговоря с много силни, съкровени и благословени думи. Но най-добрият отговор е стихотворението ми "Молитва от Ботев връх".
- Оптимист или песимист сте за бъдещето на България? Къде виждате спасението?
- Аз по природа съм оптимист. И затова вярвам, че за България ще дойдат по-щастливи времена. А спасението?... То е в сърцата и в ръцете на всички българи, нека си припомним позабравената дума "единение"! Или "единство"! Единство между думи и дела. Какво по-хубаво спасение от това?
- Освен към България, известна е Вашата любов и към Русия. Имате стихосбирка "Възпев на Русия". Откъде идва тази любов?
- Тази любов идва от истината, че Русия ни е освободила от турско робство.
- В днешните грозни времена какво бихте казали на обезумелите русофоби? Посяга се на паметници, на празници, на памет.
- Каквото и да кажа, никой от тях няма да ме чуе. Защо? Вие много точно ги определихте - обезумели русофоби.
- Какво мислите за пренаписването на историята?
- Това е един от най-големите грехове в нашата съвременност. Може би по-точната дума е "позор"...
- Вашата молитва за България?
- Българийо, бъди и пребъди във вечността! И нека завършим нашия разговор с една строфа от стихотворението ми "Потомък":
"Забравян и отричан, и прославян,
аз ида като вик на любовта.
И българин завинаги оставам!
Завинаги!... До края на света!..."