БАЙДЪН И ЗЕЛЕНСКИ ПРОВОКИРАХА ПУТИН

Алън Дж. КУПЕРМАН*   


Какъвто и мирен договор да се постигне сега, за Киев той ще е по-лош от споразуменията в Минск. Споразумения, които Зеленски глупаво изостави поради политическите си амбиции и наивното очакване за безкрайна подкрепа от САЩ
 

Рядко съм съгласен с президента Тръмп, но последните му противоречиви изявления за Украйна са верни. Те изглеждат абсурдни, защото повече от десетилетие западната публика е била хранена с постоянна диета от дезинформация за Украйна. Време е да изясним три ключови точки, които показват защо украинците и бившият президент Джо Байдън, а не само руският президент Владимир Путин, носят значителна отговорност за избухването и продължаването на войната в Украйна.
Първо, както наскоро бе документирано със сериозни съдебни доказателства и потвърдено дори от киевски съд, украински десни бойци започнаха насилието през 2014 г., което провокира нахлуването на Русия в югоизточната част на страната, включително в Крим. Тогава Украйна имаше проруски президент - Виктор Янукович, който победи в свободни и честни избори през 2010 г. със силната подкрепа на етническите руснаци в югоизточните региони.
През 2013 г. той реши да продължи икономическото сътрудничество с Русия, а не с Европа, както бе планирано по-рано. Прозападните активисти отговориха с мирна окупация на столичния площад Майдан и правителствените служби, докато президентът не предложи значителни отстъпки през февруари 2014 г., след което те се оттеглиха.
Тогава обаче десни екстремисти откриха стрелба по украинската полиция и останалите протестиращи. Полицията отвърна на огъня срещу екстремистите, които след това лъжливо твърдяха, че полицията убивала невъоръжени протестиращи. Възмутени от изглеждащото на пръв поглед правителствено клане, украинците дойдоха в столицата и свалиха президента, който избяга в Русия.
Путин отговори, като разположи войски в Крим и оръжия в югоизточния регион на Донбас от името на етническите руснаци, които смятаха, че техният президент е свален недемократично. Въпреки че тази предистория не оправдава руската инвазия, тя показва, че инвазията едва ли е била „непровокирана“.
Второ, президентът на Украйна Володимир Зеленски разпали войната, като наруши мирните споразумения с Русия и поиска военна помощ и членство в НАТО. Споразуменията, известни като Минск 1 и 2, бяха договорени при неговия предшественик Петро Порошенко през 2014 г. и 2015 г.
Украйна трябваше да гарантира ограничена политическа автономия на Донбас до края на 2015 г. Според Путин това щеше да е достатъчно, за да попречи на Украйна да се присъедини към НАТО или да стане военна база на пакта. За съжаление, Украйна седем години отказваше да изпълни този ангажимент.
През 2019 г. Зеленски дори проведе кампания с обещанието най-накрая да изпълни споразуменията, за да предотврати по-нататъшна война. Но след като спечели изборите, той се отказа от обещанието. Очевидно той бе по-малко загрижен за риска от война, отколкото да изглежда слаб спрямо Русия.
Зеленски увеличи вноса на оръжия от страните от НАТО, което бе последната капка за Путин. Затова на 21 февруари 2022 г. Русия призна независимостта на Донбас, разположи там войски за „опазване на мира“ и поиска от Зеленски да се откаже от западната военна помощ и членство в НАТО.
Когато Зеленски отново отказа, на 24 февруари Путин разшири военната си офанзива. Умишлено или не, всъщност Зеленски провокира руската агресия, макар че това не извинява последвалите военни престъпления на Москва.
Трето, Джо Байдън също има решаващ принос за ескалацията на войната. В края на 2021 г., когато Путин разположи военни сили на границата с Украйна и поиска изпълнение на Минските споразумения, едно нещо бе очевидно: ако Зеленски не отстъпи, Русия ще нахлуе, за да образува поне сухопътен коридор между Донбас и Крим.
Като се има предвид, че Украйна бе екзистенциално зависима от американската военна помощ, ако Байдън бе поискал от Зеленски да изпълни искането на Путин, това щеше да се случи. За съжаление, Байдън остави решението на Зеленски и обеща: ако Русия нахлуе, САЩ ще отговорят „бързо и решително“. Това бе прочетено от Зеленски като „зелена светлина“ за противопоставяне на Путин.
Ако тогава президент бе Тръмп, той вероятно нямаше да предостави такъв празен чек на Зеленски и той нямаше да има друг избор, освен да изпълни споразуменията от Минск, за да предотврати войната. Дори ако Зеленски бе провокирал руско нахлуване, Тръмп щеше да му откаже правото на вето върху мирните преговори. Но Байдън безразсъдно даде това право на Киев, като заяви: „Няма нищо за Украйна без Украйна“.
Обещанието на Байдън трагично насърчи Украйна да продължи войната в очакване на решителна военна помощ от САЩ. Но президентът на САЩ отказа да я предостави поради страх от ядрена ескалация. Така Джо Байдън събуди фалшиви надежди в Украйна, подкрепяйки война, в която загинаха стотици хиляди само в последните две години. При това фронтовите линии в Украйна се изместиха с по-малко от 1 процент.
Основните очертания на сделката за прекратяване на боевете са очевидни. Русия ще продължи да окупира Крим и други части на югоизток, докато останалата част от Украйна няма да се присъедини към НАТО, но ще получи гаранции за сигурност от някои западни страни. Тъжното е, че такъв план можеше да бъде постигнат най-малко преди две години, ако президентът Байдън бе поставил на Зеленски едно условие: военната помощ ще зависи от преговорите за прекратяване на огъня.
Още по-трагично е, че какъвто и мирен договор да се постигне, за Украйна той ще е по-лош от споразуменията в Минск. Споразумения, които Зеленски глупаво изостави поради политическите си амбиции и наивното очакване на безкрайна подкрепа от САЩ.
   

Договорът Минск 2 бе подписан през 2015 г., но не донесе мир на Украйна. Подписите са на президента на Беларус Александър Лукашенко, президента на Русия Владимир Путин, канцлера на Германия Ангела Меркел, президента на Франция Франсоа Оланд, президента на Украйна Петро Порошенко. През 2022 г. вече бившият германски канцлер Ангела Меркел направи саморазобличително признание пред вестник „Ди Цайт“: „Минските споразумения  между Русия и Украйна бяха замразяване на конфликта, а не решение. Те дадоха ценно време на Украйна да укрепне и стане по-силна военно“

* Професор в Тексаския университет в Остин, води курс по военна стратегия и управление на конфликти