От легендата за Орфей до обесените в Одрин

Последните тринадесет години от живота си Иван Карановски е живял усамотен в дома си на бул. "Витоша" в София сред книгите на близки и познати нему писатели, препрочитал ги и пишел спомени за тях. Казват, че избягвал да се среща и да разговаря с живи писатели. Дали защото не е успял да издаде друга своя книга през това време или поради други причини, днес ни е трудно да си отговорим. По-важното за нас е, че и след смъртта му, вече 57 години, не се намери издателство, нито издател, който да го представи на днешните българи. А неумолимото време тече и все по-брутално покрива със забравата и него, редом с други видни тракийски книжовници!
Предполагам любознателният читател да попита:

Кой  е  Иван  Карановски?

Иван Тодоров Атанасов (с псевдонима Карановски) е бил известен поет, белетрист и драматург през първата половина на ХХ век, член на Съюза на българските писатели от 1913 г. В книгата "Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам" (1910), съставена от Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов, двадесет и осем годишният поет е представен с 8 стихотворения, взети от стихосбирките му "Тежки минути" (1901) и "Под дъжд от есенни листа" (1905). Нима този факт не е достатъчен, за да не повярваме, че Иван Карановски е забравен?
Роден на 5 април 1882 г. в Карнобат, той учи в прочутата Сливенска гимназия, където се влюбва в руската литература, увлича се по народняческите и социалистическите идеи, публикува през 1897 г. първото си стихотворение в списание "Нов живот" (Сливен). Учи се там, но завършва средно образование в Русе, където учители са му били: Божан Ангелов - по български език и литература, Антон Безеншек - по логика, Стоян Михайловски - по френски език. Писателят Петко Росен (1880-1944) пише в спомените си:
"Иван Тодоров Карановски бе също в нашата среда. Едно чернооко, с червенички не от кръвност бузи, прибрано и грижливо момче. Във всичко бе много редовен и ревностен, но с нищо не правеше впечатление, та оставаше някак засълнат - на заден план. Че пишеше стихотворения - какво от това? Кой от нас не пишеше? Но той ни изненада с това, че пръв има куража да излезе с цяла сбирка. Аз все мислех, че той е едно здраво и уравновесено момче. Съдбата ни събра в Русе съвсем неочаквано. Аз бях изключен от гимназията и чак в Русе ми се отдаде възможност да се явя и доиздържа зрелостните си изпити. Там изпадна и Карановски. (И той бил изключен за непокорство и непослушание... - бел. К. М.) Останахме в хотел "Европа", в най-горната стая. Поболяхме се и двамата от пресилено занимание..."
Пет години Иван Карановски служи като народен учител - учи селските деца и родителите им. После следва литература в София и Женева, дипломира се като висшист във Фрибург, Швейцария, през 1909 г. Бил е една година гимназиален учител по български език и литература в Кюстендил, а от 1910 до 1919 г. - в Ямбол. В София най-напред работи като уредник в Етнографския музей (1920-22), после - в Министерството на народното просвещение бил училищен инспектор (1926-31). Пенсионирал се е като учител във Втора мъжка гимназия.
(Да се запише за студент в Швейцария Иван Карановски е бил принуден по политически причини - участвал е в освиркването на княз Фердинанд при откриването на Народния театър; бил арестуван в VI полицейски участък, интерниран в Карнобат, мобилизиран в ХI пехотен сливенски полк... Левичарството ще го съпътства през годините и десетилетията. Казват за него, че имал идейно приятелство с Ана Маймункова, в списанията "Ново време", редактирано от Димитър Благоев, и "Съвременник" на Георги Бакалов срещаме не една и две негови творби...)
Бил ли е Карановски мек, отстъпчив, благ човек или с твърд характер, в спомените си съвременниците му не са единодушни. Ето какво свидетелства Минко Неволин (1881-1972):
"Дойде лятото на 1903 година. Говореше се, че в Одринско се засилва революционното движение. Моят близък приятел и съгражданин Иван Карановски, писател, отиде в Бургас да се срещне с Михаил Герджиков и да уреди моето заминаване за Одринско. Върна се и ми каза, че Герджиков се отзовал с готовност на моето желание. След няколко дни отпътувах за Бургас, без да се простя с близките си, тъй като мъчно понасях сълзите на майка си." Не ви ли говори този епизод, че Карановски е бил деец на ВМРО, за да е не само познат, а и близък с ръководителя на Илинденско-Преображенското въстание в Странджа планина!
От книгите на тракийския книжовник Карановски днешните читатели има какво да научат за карнобатчани и тяхното участие в революционната борба на българите от Тракия в първото десетилетие на миналия век. Тук му е мястото специално да посоча спомените му за своя съгражданин Светослав Мерджанов (1876 - 27 ХI 1901, Одрин) и романа му "Слънчеград" (1939), в който е превъплътил легендарния деец на македоно-одринското революционно движение в главен герой на книгата - Бурнов. За него историкът Иван Орманджиев пише през 1942 г.: "Хора като Бурнов, родени за герои, са рядкост, защото малцина имат неговата здрава воля и готовност да умрат за големия и незавършен народен идеал - борба с тирана за освобождението на брата роб."

Тракия и тракийци

с борбите им през вековете присъстват пространно в не една и две от книгите на Карановски. Още когато е учител в Ямбол, писателят не само пише разкази и легенди, но и се явява като издател: списание "Тракийска лира" (1915) издава в Ямбол, "Парнас" (1921-1922), "Яснина" (1923) и "Кръгозор" - в София. Чет нямат публикациите му във вестниците и списанията на тракийските революционни и просветни дейци по онова време. За многостранните си литературни интереси сам свидетелства в началото на 30-те години: "Лириката вече не удовлетворяваше моите творчески търсения, затова аз преминах към разказа, повестта, драмата, литературния мемоар, рецензията, статиите, даже към хумора и сатирата". Прелиствайки хумористично-сатиричното списание "Българан", срещаме голям брой негови стихотворения и пародии в първите годишнини на изданието. По-късно Карановски сам описва как е станал съдружник на "смехотворний "Българан"":

Макар в тъги привикнал да живея,
започнах аз с перото да се смея.
За първий труд на хумористичний дар
едно кафе получих хонорар.
Безгрижни дни на младостта,
на слънцето и доблестта!

Библиографската справка ни сочи над 25 книги, издадени от Иван Карановски. Между тях ще посоча заглавията на сборниците "Тракийски легенди" (1919) - лирически поеми, и "Карнобатски предания" (1935) - поетични разкази. В тези две книги писателят тръгва от легендата за раждането на тракийския певец Орфей край село Сърнево и стига до героичната смърт на Алекси Чорбаджи при бягството на турците, прогонени от руските войски в 1877-1878 година.

Фабриките празни и задушни,
с тежките машини, колела,
пеят над ръцете ни послушни
песента на черни теглила...

Това четиристишие цитирам от първата стихосбирка на Иван Карановски "Тежки минути", излязла от печат в годината, когато той е бил абитуриент. В нея откриваме още заглавия на стихотворения, които ни го представят като

остро социален поет

"Нощна песен", "Тъкачката", "Към бореца", "Жертви на капитала", "По жътва", "Сеячът". Чудно е, защо литературната ни критика не го е поставила редом до съгражданина му Димитър Полянов (1876-1953) - първи пролетарски поет?
Не му е тук мястото да се пише за развитието на Карановски като поет, нито като белетрист и драматург. Ще посоча само, че първият сборник с разкази "Мигове от вечността. Двадесет и един лирически разказа" е публикуван през 1924 г., а последният - "Талисман" - в 1946 г. Издал е още 4 романа и една повест. В тях описва времето, когато е бил ученик в Сливен, студент в София и Женева, учител на село, както и годините на подем и покруса през войните, които България води в първата четвърт на ХХ век.
Малко е да се каже, че прозаическите произведения на Иван Карановски са в по-голямата си част автобиографични. В тях събитията съвпадат с личните наблюдения, но писателят не остава при случката, а предава социално-политическата атмосфера, опитва се да анализира конфликтите, да подскаже преодоляването на противоречията чрез действията и бездействията на героите-интелигенти.
Посочих в началото на тези свои бележки за Иван Карановски, че до края на живота си той е продължил да пише литературните си спомени. Ала малка част от тях се били публикувани. Добре, че ръкописът му се съхранява в Централния държавен архив. Можем само да съжаляваме, че този "значителен извор за литературната ни история", тези "приносни свидетелства" (според автора и критиката) тънат в забрава. Докога?


Кирил Момчилов



Иван Карановски