За детския подвиг на Митко Палаузов
/ брой: 257
Димо ТОДОРОВ
(Посвещава се на 80-годишнината от рождението на най-малкия партизанин в България)
Едно дете, навлизащо в юношеска възраст, вместо на училищния чин, прекарва последните четири месеца от живота си в землянка-болница на Осеникова поляна. С отворени очи то очаква пролетта. Но тя все не идва, въпреки че е краят на март. И неочаквано на 1 апраил 1944 г. в хубав пролетен ден се втурват група полицаи и войници към землянката като убийци. Напразно майката подава ръце и моли: "Дете има, не стреляйте! Детенцето ми!" Но те са изпратени да убиват. На тях им е заповядано да не вземат живи партизани. А в землянката са Митко, майка му и двама ранени партизани.
Единствен свидетел за живота в землянката е партизанката Магда Гинова. За дните през декември 1943 г. тя споделя:
Те, майка и син, бяха участвали в много битки. Майката издържаше, без да охне, в страшните дни и нощи в землянката и балканската пустош. И никакъв страх и униние! Три дни бяхме без храна, никой не каза, че е гладен. И Митко не поиска хляб. Той отлично познаваше трудностите на партизанския живот и ги понасяше достойно.
В землянката само Митко и майка му са здрави. Митко ходи за вода до близкия поток. Тъгува за ученическия живот. Декламира Ботевото "Не плачи, майко, не тъжи..."
Митко Палаузов е роден в махала Енев рът, Севлиевско, на 8 ноември 1930 г. Детството си прекарва в родното място, а по-късно учи в Севлиево и Габрово.
Първо минават в нелегалност баща му и леля му Русана, а по-късно - на 22 май 1943 г., Митко, заедно с майка си, тръгва по пътя на безсмъртието.
Митко Палаузов загива преди 66 години, ненавършил и 14-годишна възраст. Той е олицетворение на борец против една мрачна епоха.
Хулите и клеветите на нечистите съвести не могат и не трябва да изтрият от съзнанието на българския народ саможертвата на тези светли и чисти хора.
* Авторът е бивш уредник в Историческия музей - Габрово