Неизтощимата енергия на гения

Ана Александрова

"Несравнимата" Анна Павлова (1881-1931) живее и днес като символ на съвършения танц сред представителите на всички балетни и пластични школи. "Най-великата актриса", твърди Максим Горки. "Най-удивителната актриса", пише за нея и в. "Дейли телеграф". "Нейното майсторство създава дивна хармония на формата, а думата триумф е слаб израз за успеха й, защото Павлова чувства природата на всеки танц", отбелязва в един от десетките си възторжени отзиви за нея критикът Валериан Светлов. Възвишената прелест на танца й уподобяват на оживяла старинна гравюра, а драматизма на играта й сравняват с майсторството на Елеонора Дузе и Сара Бернар.
Дъщеря на тверски селянин и перачка, Анна Павлова се превръща в призната от целия свят еманация на руския танцов гений. Нейното много странно дарование, възпитано в здравите традиции на руската балетна школа, пресъздава по нов начин балетите, сътворени от законодателя на класическия танц Мариус Петипа. "Под крилото на гениалния Петипа започнаха моите истински успехи", твърди Павлова. Като поверява на съвършено младата балерина бисера на своя репертоар - баядерката Никия, обвиняваният в творческа изчерпаност Петипа навярно е предчувствал, че Павлова ще оживи с нови психологически нюанси неговия поетически шедьовър. И появилата се през 1902 г. за първи път в "Баядерка" "ла пти Павлова" завладява публиката, респектира критиката, решава с всички отсенки своята тема в изкуството.
"Мислех, че успехът е щастие - казва Павлова. - Сгрешила съм. Щастието е пеперуда, която очарова и отлита." Темата за неуловимостта на щастието и борбата за него стават основа на нейното изкуство. В "Жизел" Павлова я разработва още по-проникновено и според споменатия вече изкуствовед Светлов "успява да превърне всеки критик в поет". Видната балетоведка Вера Красовска, посветила стотици страници на изкуството на Павлова, твърди: "Жизел на Павлова, скърбейки за бързотечността на красотата, ни призовава да се поклоним на прекрасното в човека и да го опазим." А според Андрей Левинсон танцът на Павлова в "Жизел" е "абсолютен и съвършен, извисен като пламъка на свещ, който се колебае от полъха на страстите. След истинския психологически патос на първа картина тя ни въвежда в хоровода на сенките, извисявайки Жизел до отвлечената красота на символен образ."
Простор за артистичния си темперамент Павлова намира в характерните танци. Нейната поява в соло от балета "Раймонда" през 1907 г. предизвиква възторжена изненада. "Каква благородна гордост и смела грация, живот и радост в позите й! Тя като че ли носи в кръвта си стила и духа на испанския танц!" А в "Петербургска газета" се появяват шеговити думи на един балетоман: "Аз изгорях и се превърнах в пепел. Мир на праха ми!" Особено щедро Анна Павлова разкрива своя талант в новаторските търсения на хореографа Михаил Фокин. Дружбата между Фокин и Павлова, започнала още през ученическите години, укрепва с първите им изяви на сцената. През революционната 1905 г. двамата неизменни партньори са членове на стачния комитет. Проявената солидарност от страна на балетните артисти към избитите работници в кървавата деветоянуарска неделя става причина за отлагането на спектакли в императорските театри. Павлова и Фокин са любимци на публиката - репресии срещу тях можели да предизвикат недоволства. Но за новаторските стремежи на младия Фокин като хореограф става тясно на петербургската сцена. Остават благотворителните концерти. На един от тях (1907 г.) за първи път се появява "Лебедът". Инструменталната пиеса на Сен Санс позволила на балетмайстора да създаде непрекъснато леещата се пластика на танцов монолог, неограничен от каквито и да е рамки. Този танц може да се приеме като своеобразна пластична илюстрация на едноименното стихотворение на Константин Балмонт "Лебедът": "Лебедът умиращият плаче там,/ в миналото свое той лети,/ а в небето догоряващият плам/ и блести, и не блести.../ .../ И в пороя на невъзвратимото/ се преплитат образи безброй./ Моли родното си езеро, любимото/ днес за прошка той./ И не пее жив... Умиращ вече е,/ трелите в предсмъртен стон трептят.../ И съзнал, че да умре обречен е -/ истината вижда - първи път."
А танцът на Лебеда - "сам бил музика" - твърди Вера Красовска. Той се извисявал до степента на обобщение, при което "образът излиза извън границите на своето изкуство, превръщайки се в знамение на времето". Само след няколко години пред названието "Лебед" се появява "умиращият". Върху лиричния покой на образа се наслояват все повече трагични багри, защото прониквайки по време на своите гастроли в милиони души, Павлова събирала и изразявала техния трагичен отзвук.
С Фокин Анна Павлова създава и приказната стилизация на древността в "Египетски нощи" (Аренски), и галантната образност на Франция в "Павилионът на Армида" (Черепнин). Но кулминация на творческата им дружба е достигната в "Шопениана" или "Силфидите". Темата на загубения идеал, на несбъдновението на мечтите Павлова превъплътявала по изключителен начин в прелитането, в пърхането на Силфидата. В нейната крехкост хармонията между музиката и танца се извисява като хармония на духа. "Благодарение на Анна Павлова - казва Немирович-Данченко - за мен балетът остава като най-висшето изкуство, абстрактно като музиката и възбуждащо редица поетични и философски мисли." А Станиславски, размислящ за сценичното пресъздаване на възвишените, обобщени преживявания на поета, които трудно се удават на драматичния актьор, обречен да твори в границите на грубо реалното, се запитва за Силфидата на Павлова: "Не съществува ли при нея отделяне на духа от материалността на тялото?!..."
Съавторството на Павлова в "досътворяването на Лебеда" подтиква балерината към постановката на редица миниатюри. Това се налагало още повече поради нейните постоянни гастроли в столиците на Англия, Франция, Германия... "Павлова за всички страни на Стария и Новия свят вече не е фамилия, а епоха в изкуството." Триумфалните й пътешествия започват през 1908 г. Тя тръгва по света, за да сгрее всяко земно кътче с пламъка на вдъхновението си, да възроди танцовото изкуство на редица различни националности, да благослови раждането на десетки балетни деятели като англичанина Фредерик Аштън, австралиеца Роберт Хелпман, американските хореографи Антъни Тюдор и Рут Пейдж. Възторгът към изкуството й преминава в преклонение. По време на нейните странствания майки с деца си проправят път към колата й с надеждата, че мигновенният контакт с тази чудотворка ще осени с изкуство и рожбите им. Много години по-късно пианистът и диригентът на нейната трупа Уолфърд Хайдн ще напише: "В продължение на повече от двадесет години, почти без отдих, ден след ден тя даваше по осем-девет концерта в седмицата, при това - съпроводени от репетиции, при непрекъснато пътуване, без да си доспива. Това, което Павлова извършваше, бе невъзможно дори за най-силния атлет. Тя бе феномен. И нейната сила бе неизтощимата енергия на гения."
В неспирното си странстване от сцена на сцена в Стария и Новия свят Анна Павлова неотклонно мечтае за родината. На въпроса къде би искала да живее, тя отвръща: "Някъде в Русия..." В нейния луксозен дом "Айви хауз" в Лондон, в чиито езера сред просторни градини плували любимите й лебеди, на обедната маса никога не липсвали черен хляб, борш и сельодка. До края на дните си Павлова остава руска балерина по кръв и душевност.
"Кой не я знаеше? Кой не я обичаше? - пише по повод неочакваната й смърт (настъпила в Хага от пълно изтощение при бронхопневмония) нейният партньор от юношеските години, забележителният хореограф Михаил Фокин. - Тя вълнуваше, до сълзи трогваше със своето изображение на смъртта, а в същото време на душите ни бе хубаво, радостно... Струваше ни се, че красотата е безсмъртна, безсмъртно е великото изкуство. Павлова ще бъде идеал за много поколения, мечта за красотата, за радостта от движението, за прелестта на одухотворения танц."