На фокус
Жалба по младост или носталгия?
30 години не стигнаха, за да убедят обществото колко зле сме живели преди и колко добре живеем днес
/ брой: 226
В навечерието на 30-та годишнина от 10 ноември отново ни се припомни, че споменът за онова време при повечето хора не било "носталгия по социализма", а най им било "жалба по младост". Сигурно, ама като гледаме предавания от "онова време" по БНТ във връзка с нейната 60-годишнина, някак не си мислим за младост, а за ниво и за професионализъм от високо качество - и то при скечовете на обичани и до днес актьори, които отдавна са се преселили в по-добрия свят. Имаме усещане за непреходност на изявите така стигаме неусетно до "стига бе, то си било европейско и тогава".
Може и да се спори колко сме се чувствали европейци до 1989 г., но няма спор, че днес и като европейци си оставаме най-бедни, нещастни, необразовани и недоволни, макар и в "клуба на богатите". Странното е друго. Оценките за соца се дават предимно от люде, родени след "великата дата", случила се ден преди падането на Берлинската стена. Това не ги прави достатъчно компетентни и внушаващи доверие, защото познанията им несъмнено са повърхностни и не почиват на изстрадан личен опит. Оценки се дават и от някои от онези, които са останали съпричастни към тегобите на семействата си, на които са били отнети имоти, перспективи и даже живот. Това обаче е нормално и разбираемо. Но горчи неприятно от словата на отрицание на другите. На онези, които са били привилегировани по целия аспект на соц-живота, които кой знае как са пътували и даже работили по "второ направление", които лесно и без проблеми се приспособиха към правилата на "цивилизационния избор" и днес без свян се представят за потърпевши и ценители на демокрацията в чистия й вид. Едва ли не дисиденти, което в техните очи им осигурява възможност за реализация по високите етажи на властта.
В повечето случаи се получава
Тогава няма защо да се чудим защо гражданството като цяло е отвратено и "мрънкащо" и без повод, когато стане въпрос за отминалите 30 години. Всеки може да назове примери за несправедливост, за отчайващо опростачване, за ужасяващи "калинки" из безкрайните ниши на чиновничеството, за неовладяна престъпност и бедност, която оставя без дъх всеки мислещ човек. Да не говорим за пустеещите села, затворените и рушащи се училища, за здравни служби с катинари по вратите, за "предприемачи", които като каруцари от други времена ругаят работниците си, за случайници в управлянието на институции от национално ниво и т.н., и т.н.
Излиза, че 30 години не стигнаха, за да повярваме, че предишните 45 заслужават да бъдат ругани. Въпросът всъщност е защо е нужно да се отрича до степен на глупост, когато не си изградил нещо по-добро за всички, не само за прословутите 10% богати и преуспели. Да, отчита се като постижение правото да пътуваш, където си поискаш, предимно из Европа, ако, разбира се, имаш средства, да говориш каквото си искаш, но за предпочитане все пак е да бъде без микрофон, да имаш онази свобода, която е липсвала, но защо тогава има неудовлетворение от т.нар. преход? Защо се гледа с омерзение от мислещите българи на чалгаризацията във всички сфера на културата, да не говорим за наложилия се мутробарок из "престижните" квартали не само в столицата? Когато се е стигнало до "няма такава държава", когато си изпратил зад граница повече от 2 млн. свои граждани, предимно млади и образовани, когато вече и редица тийнеджъри се умиляват от "Бийтълс", защото няма създадено в днешно време нищо толкова стойностно и прекрасно като мелодия и думи, когато по сцените Шекспир се играе с шинели или Кармен е по минижуп, тогава и оценките за соцминалото някак олекват и не доказват колко сме евроатлантически ориентирани. Това, че цяла София и дори страната са осеяни с надписи предимно на латиница прави ли ни наистина повече европейци? Или издава комплекс за малоценност, който си прикрива с псевдо-принадлежност?
При соца се говореше за "Криворазбрана цивилизация", макар и да е писана много преди другата велика дата, от която са започнали онези 45 години, които се смяташе, че са стигнали, но днес все повече българи открито говорят, че "демокрацията ни е криворазбрана". Говорят и не вярват, че нещо ще се промени. Продължават да изпращат децата си зад граница с надежда, че там има и справедливост, и сносен живот. Може, ама и светът не е същия.
И там има измами, загубени надежди
гняв, омраза, закани, протести, несправедливост и много, много неприкрита неприязън към новодошлите. В тази връзка, който не е бил в двете части на Германия, например, той не е наясно, че всъщност падането на Берлинската стена не е донесло онова, което се нарича равенство, братство, справедливост и че ГДР си стои в душите и сърцата на голяма част от хората в Източна Германия. Затова и гласуват за "Алтернатива за Германия". Другото, заедно с излетите милиарди за приобщаване, е само балсам за политически цели и мираж, че обединението е донесло благополучие, равенство и просперитет на всички германци.
Крайно време е да се осъзнае, че е далеч по-разумно да се остави миналото на преценките на историята, да не се настоява непрекъснато за признаване на вина, да се сочат с пръст единици, избрани за виновни, да се търси прошка за грехове там, откъдето няма как да се получи. Защо ли? Ами защото започва да прилича на търсене на оправдание за неудачите и грешките на днешния ден, като се демонизира времето до 1989 г. И тогава неправди са съпътствали живота на редовия гражданин и "по-равните" са имали предимство в придобиването на блага. И грешни решения с последствия във външен план са трасирали днешни недоразумения, но 30 години да се повтаря колко грешен е бил 45-годишният соцпериод дали ни решава настоящите проблеми? Щом го докарахме до "нема такава държава", оценки с анатема на миналото просто не работят.