Съседско милосърдие за 12 лева
Как да сме щастливи, като лъжата и измамата царуват в обществото ни
/ брой: 94
Христос воскресе и столичани, които предпочетоха да останат в града си по време на празниците, разбраха от предаванията на националните ни телевизионни канали, че има оживление, че нещо свежо се носи из въздуха, че някаква енергия и оптимизъм постепенно обзема населението. Общественици и учени, журналисти и спортисти ни убеждаваха, че само от нас зависи как да подредим живота си, за да сме доволни. Като под команда, без изключение, водещите избягнаха да ни натрапват политици и дежурните културтрегери, които да моделират нашите виждания за случващото се по света и у нас. На фона на съобщенията от другия край на света, че сме най-нещастната нация и държавата с най-недоволни граждани, екранните медии
решиха да повдигнат духа ни
да потърсят примери за достойно поведение и да ни покажат пролетни пейзажи, които няма как да не разсеят зажаднелите ни да се "хванат за зелено" наши очи. Признавам, че влияе.
И затова просто ми идеше да убия, не в прекия смисъл на думата, онзи съсед от близката панелка, който едва си влачи краката, защото и годините са му множко, и пенсийката му е мизерна, и живее самотен, но често се спира пред мен и ме залива с неволите си. Точно сега, по празниците, ме пресрещна със сълзи на очи, за да ми разкаже как някакъв младеж позвънил на вратата му, и противно на всякакви предупреждения, той отворил. Онзи му съобщил, че е внук на починалия преди часове друг наш възрастен съсед и не му стигали 12 лева, за да плати за ковчег. Потресен, старият човек изровил 10 лева и 20 стотинки, толкова имал всичко на всичко, и му ги дал. Младежът обещал да ги върне до два часа и изчезнал. След час-два съседът ми се дотътрил до дома на "починалия", за да изкаже съболезнования, и едва не получил удар, когато видял човека, за чийто ковчег дал 10,20 лв. Не зная нито как да го утеша, нито как да се настроя положително, нито как да гледам с ведър поглед на "нещата от живота".
От години сме потърпевши на телефонни лъжи, при които някакви съграждани ни искат хиляди левове, за да "спасим" деца или внуци, уж потърпевши от катастрофи, и тези измами не свършват. Но в светите дни да се стигне до 12 лева! И да прибереш
последните 10 лева на човечец
който не само с доверието си изглежда безпомощен. Това е същият човек, който преди време ме уверяваше, че във входа не могат да си позволят да съберат по лев на човек, за да купят боя и да боядисат стълбището, макар то е като след бомбардировка. Боята е паднала преди демократичните промени, а чистачи няма вече почти две десетилетия. Мръсно и неприветливо, но телевизорите работят. Припомних му, че вече е пролет, че идва и топло време, че след Великден здравето няма как да не бъде по-добро и се надявам, че той е преодолял болката си. Въпросът за отчайващите 12 лева остана някъде в съзнанието ми, но реших, че великденските празници не са за терзания. Пуснах телевизора, а там ми обясняваха какво прави отборът на нашия Стилиян Петров в Англия, за да повдигне духа му в битката с коварна болест, какви красиви думи казват за него треньор и съотборници, фенове и просто англичани, които вярват, че са в състояние да помогнат на човека. Разбираме, че той не само им е доставял радост с играта си на терена, но и е плащал разноските на почитатели, които не са имали финансовата възможност да посещават срещи на любимия отбор в чужбина. А тук някакъв младеж, не от малцинствата, търси 12 лева от възрастен мъж и използва за целта лъжа, в която смъртта играе главната роля. Няма нито срам от Бога, нито страх от онази с косата. И това в европейската година за "активно стареене и солидарност между поколенията", както е обявено от Европарламента и Еврокомисията. Нещо взе да ме стяга в гърлото и забравих за великденския оптимизъм.
Дъждът спря, телевизорът започна повторенията и реших за разумно да се насоча към парковете на пуста и може би затова прелестна София. Изненадах се, че има толкова хора, които не са предпочели Охрид, Белград или Кавала за великденската си почивка и сега
се препъват по счупените плочки
на тротоари, улици, алеи и опразнени от автомобили пространства, като тикат детски колички или крепят възрастни родители, за да се порадват на празничните слънчеви лъчи. Всички магазини работят, хора не влизат, продавачки пушат пред витрините, зеленчуците по "Графа" стоят спаружени, защото цените им са по-високи от европейските, боклуци преливат от очуканите кошчета, пред Народното събрание навръх празника садят теменужки. И въпреки това е празник за душата и опрощение за греховете. Ама с какво са грешни тези хора, че някой може да обира последните им стотинки, че има нагласата да посегне на чувството им за съпричастност пред лицето на смъртта, че всичко дребно, което прави градът им, не е направено от хората, за които безропотно гласуват на всеки 4 години, че някой някъде ги е оценил като най-нещастните хора на света?
Как сами да си внушим онзи оптимизъм, който ще укрепи държавата ни, ще ни направи по-добри и солидарни с проблемите на ближния? Защо във Виена местните власти са решили, че в годините на криза е удачно да се намалят цените на картите за градския транспорт, с малко - 5%, но е жест към социално слабите или най-потърпевшите от кризисните явления, а у нас се говори за увеличение на пенсиите чак през следвашата година, и то ако има ръст на БВП. Възрастни, възрастни, лъжат ги най-безсрамно, но и те си задават въпроси. Всъщност получават ли отговори? Май е по-добре да си пусна телевизора. Поне няма да мисля.