Човекът, който чуваше режисурата и виждаше музиката

Българският оперен артист Димитър Узунов (1922, Стара Загора - 1985, Виена) беше явление от световна величина. Тенор от ранга на своите знаменити съвременници: Марио дел Монако, Джузепе ди Стефано, Карло Бергонци, Франко Корели. Ако не идваше от малка страна, щеше да бъде споменаван и днес от музикалните историци наред с тях. Защото освен удивителния по своята красота и мощ теноров глас, бе и забележителен вокалист и музикант. А в актьорски план дори ги превъзхождаше.

Играеше като истински драматичен артист

Времето, през което твори - от 50-те до края на 70-те години, и което някои сега искат да зачеркнат напълно, беше период на истински разцвет на българската музикална култура. Време, когато се изграждаха нашите професионални музикални институти и когато България беше извор на певчески таланти. Димитър Узунов е роден в сърцето на Тракия, в певческа Стара Загора, дала на България и света плеяда първокласни певци като Христина Морфова, Тодор Мазаров, Миньо Минев, Ана Томова-Синтова, Веселина Кацарова, Надя Кръстева.
Първото му образование е богословско, след което завършва столичната консерватория. Започва обучението си като баритон, но първият му педагог, известната Людмила Прокопова, ученичка на прочутия Пивода от Прага, открива блестящия му тенор, който по-късно шлифова именитият Христо Бръмбаров. (През 1954 г. специализира за един сезон в Болшой театър при диригентите Самосуд и Мелик-Пашаев и режисьорите Баратов и Покровски). По време на следването си пее като хорист в мъжкия хор "Кавал", за кратко време и в хора на Софийската опера, а от 1948 г. е назначен първо за хорист, а скоро след това и за стажант-солист. Работи упорито, студийно с големите ни диригенти Асен Найденов и Асен Димитров, а също и с режисьорите Драган Кърджиев и руските режисьори Соковнин и Румянцев, които са командировани от Болшой театър у нас.
Дебютира в епизодичната роля на Шмидт във "Вертер" на Жул Масне на 13 март 1947 г. Първата му голяма изява е като Ковача Вакула в операта на Чайковски "Черевички" през 1950 г., последвана от Дмитрий Самозванеца от "Борис Годунов" на Мусоргски през с.г.

Истинският му дебют

обаче е с партията на Дон Хосе от шедьовъра на Бизе "Кармен" (1952). С нея, макар и още млад, едва 30-годишен, той се утвърждава като първи тенор на националната ни оперна сцена. В Дон Хосе неговият невероятно красив и бляскав лирико-драматичен тенор със звучни баритонални низини, здрав център и много ефектни, с характерен металически блясък височини се лее свободно и пределно изразително в протежение на цялата трудна солова партия. Дикцията му е съвършена, фразата пластична, дълбоко осмислена във всеки пасаж и тон. Музикалността му е забележителна.
Митко Узунов или само "Митко", както любовно го наричаха колеги и меломани, беше наистина вокалист от световна класа. Рядко интелигентен, задълбочен, той можеше да оцвети всеки момент от изпълняваната роля, да намери нужния акцент, да подчертае всеки момент от вокално-сценичния образ. По-късно, когато започна световната му кариера, пееше с лекота своите гастролни роли на няколко езика (италиански, немски, френски, руски). Негови партньори бяха звездите на световната опера: Рената Тебалди, Джулиена Симионато, Федора Барбиери, Чезаре Сепи, Борис Христов, Тито Гоби, Танкреди Пазеро.
Играта на Узунов бе определено неоперна, а като на първокласен драматичен актьор. На сцената неизменно се превръщаше в център на действието и макар да бе добър и коректен към партньорите си, винаги доминираше. Защото беше изключително надарен - с глас, физика, музикалност, темперамент. При това бе истински красавец на сцената. Едно рядко съчетание, особено при неговия вид глас - теноровия. Можеше да изиграе всичко, при все че гласовият му натюрел го определи към трудните и мащабни  драматични и героични роли: Канио от "Палячо", Радамес от "Аида", Калаф от "Турандот", Каварадоси от "Тоска", Герман от "Дама Пика", Манрико от "Трубадур", Момчил от "Момчил" и

Отело - венецът на неговата бляскава и недълга солистична кариера

Неуспешна операция във Виена я съкрати и в края на 60-те години Митко Узунов стана режисьор. Но преди това, в апогея си, той обиколи света. Пя в Париж (където още през 1955 г. заедно с Гяуров бе спечелил труден певчески конкурс), в Ковънт гардън, Лондон, Арена ди Верона, Ла Скала, Метрополитън, Колон в Буенос Айрес, в Мюнхен, Берлин, Болшой, Москва, Петербург и най-много във Виена. Във Виенската Щатсопер беше сезони наред щатен първи тенор, а в края на кариерата си и изпълнител на малки роли. Там учи и режисура.
Спомням си добре дебюта му като режисьор на 26 май 1968 г. в Русенската опера. Беше с едно твърде трудно и рядко играно у нас произведение - "Самсон и Далила" на Сен-Санс. (За щастие сега се играе с успех на националната ни сцена, която възроди енергичният директор и режисьор акад. Пламен Карталов!). Успехът беше повторен и в "Летящият холандец" на Вагнер отново в Русе. Всъщност успехите му като режисьор в този "най-музикален български град" бяха като че най-големи. През този период Русенската опера (по повод която казваха, че "и Миланската скала не е в Рим!"), разполагаше с първокласен солистичен екип. Всички изпълнители следваха предписанията на Димитър Узунов - работата с него ги увличаше, беше голям празник за тях. Бяха готови да репетират без почивка с часове - от сутрин до вечер! Всички в операта го обичаха, вярваха му, както се казва, бяха "запленени от чара и харизмата му!"
От

четирите му русенски постановки

се родиха редица силни, неповторими актьорски постижения, останали в Златния фонд на нашия оперен театър: Холандеца и Сента на Анастас Анастасов и Мария Венцеславова в "Летящият холандец", Далила на Ана Ангелова, Ричард и Ренато от "Бал с маски" на Николай Здравков и Кирил Кръстев, Събо и Дядо Кузман от "Момчил" на Кирил Кръстев и Неделчо Деянов... Бих казал, че тези роли бяха така солидно и цялостно изработени от него и от талантливите русенски певци, че дълго след това се съхраниха в първоначалния си образ. Това, че преди да се залови с режисурата, бе оперен артист, в случая бе голямо предимство. Той знаеше много добре какво трябва да се иска от един оперен изпълнител и какво може да даде той във всеки момент. Да се съобрази с вокалната му форма, с психическото му състояние. С индивидуалността му. Той никога не насилваше артистите - не беше режисьор-диктатор.
Нашите солисти бяха очаровани от него, вярваха му безрезервно и резултатите бяха налице. Във всяка от четирите постановки всеки от тях даде максимума на възможностите си, за да се получи един наистина съвременен ансамблов театър от европейски тип. Димитър Узунов беше режисьор-музикант и театрал традиционалист в най-добрия смисъл на това определение. Не обичаше  "модернизирането", "псевдоосъвременяването" на оперите от класиката. Постановките му във Варна, Стара Загора, София и особено тези в Русе, както и ролите му на сцената, ще останат завинаги в историята на българския и световния музикален театър.
За съжаление са твърде малко съхранените и издадени негови записи (част от тях документални от триумфалните му гастроли по света!), все още не е написана книга за този велик български певец, няма и документален филм-портрет на БНТ, няма дори паметна плоча или бюст-паметник. Нещо, за което нашето културно министерство би могло да помисли.

"Режисьорът на постановката - пише Димитър Узунов в бележките си, публикувани  в програмата  към "Самсон и Далила" (1968) - излиза от убеждението, че най-добрата постановка е тази, в която режисьорът не се забелязва, че няма само един задължителен път, а има много възможни пътища за художествено произвеждане на една сценична творба..." И още: "Публиката трябва да вижда всичко, което чува, и да чуе всичко, което вижда! Публиката да "чува" режисурата и да "вижда" музиката!"

Димитър Узунов в една от коронните си роли - Отело във Виенската опера

 Борис Христов след спектакъла на "Борис Годунов" в Миланската скала, 20 февруари 1960 г., с Николай Гяуров в ролята на Варлаам и с Димитър Узунов в ролята на Самозванеца